writingГризе нервно молива, а в стаята му, като във вечна зима, се търкалят смачкани на топка бели листа. Спокойно и вдъхновено подрежда думите със скъпа писалка, качил крака върху масивното бюрото в кабинета си. Съсредоточено трака на лаптоп в стерилен хол, озвучаван единствено от климатика и странните гласове в главата му. Прави се, че пише в изолация, а всъщност пие на спокойствие…

 

Представата ни за писателите е направена от ей такива клишета. Дори от още по-глупави. Дали да не ги разбием като се опитаме да разберем как точно работят четирима български автори – Милен Русков, Георги Господинов, Алек Попов и Теодора Димова? Как „месят” своите романи, разкази, стихове? Откъде ги подхващат? Колко време ги оформят?

 

Преровихме старите им интервюта, за да открием технологията на доброто, вкусно писане. Оказа се, че тайните му съставки са малко по-различни от очакваните. Освен вдъхновение, сред тях открихме ежедневен труд, дисциплина, самоизолация и горчиви като препечен сусам страхове.

 

Милен Русков

„Джобна енциклопедия на мистериите” (2004), „Захвърлен в природата” (2008), „Възвишение” (2011)

M_Ruskov2-a

Оръдие на труда:

 

Писалка. Пише единствено на ръка, в тетрадка.

 

Място на действието:

Вкъщи, седнал на бюрото или на леглото.

 

Работно време:

Работи по 5-6 часа на ден, следвайки строга рутина. Превърнал е движението на ръката по листа в почти автоматизиран процес, за да намали „разстоянието” между ума и писалката. Всеки от своите романи създава за около шест месеца, с прекъсване от година. Прави тази дълга пауза, защото парите му за издръжка неизменно свършват и се налага да си ги набавя с преводи.

 

Подготовка:
Проучването на епохата често му отнема повече време от самото писане. Заради „Възвишение” прехвърля томове българска възрожденска литература със съхранен правопис. Поглъща съчиненията на Раковски, произведенията на Петър Берон, Петко Р. Славейков и Стоян Заимов. Докато чете, му хрумват идеи, които натрупва под формата на 131 епизода и бележки.

 

Доброволно заточение:
Не много общителен, без проблем се откъсва от действителността. В изолация по-лесно създава книгите си, разположени в миналото. Понякога излиза вечер, за да се разсее. Среща се най-вече с приятели от университетските среди.

 

Език:
Скучно му е да пише на съвременен книжовен език. Намира го за банален. Затова във „Възвишение” Гичо се изразява на „тарикатски” възрожденски, а главният герой в бъдещия му роман ще говори на покъртителен софийски диалект от началото на XX век.

 

Минало-свършено:
Любимото му време. Предпочита да разказва завършили, очертани истории и да представя герои с изградени характери. „Джобна енциклопедия на мистериите” ни връща в предпросвещенските дни, „Захвърлен в природата” – в XVI век в Севиля, а „Възвишение” – в българското Възраждане.

 

Сюжетни нишки:
Събира действителни истории от енциклопедиите. Предпочита истинските пред измислените сюжети, защото, според него, първите надвишават възможностите на въображението. Неговата работа е да ги обработи до неузнаваемост, да им добави детайли и да ги превърне в литература.

 

Страхове:
Притежател на самочувствие с покритие и на щипка очарователна самонадеяност, пише без грам страх.

 

Защо пише:
„Защото имам нужда да споделя начина, по който съм преживял света. И по още една причина, чисто естетическа. Харесвам красивите неща, а за мен най-добрата възможност да ги създавам е през литературата. Пиша така, че книгата да ми харесва на мен, да се доближава до моя художествен идеал – особена смес между сатириците от Джонатан Суифт до Вонегът. Какво ще кажат хората, в това число и компетентните читатели, ме интересува, но не много.”

 

Георги Господинов
„Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996), „Естествен роман“ (1999), „И други истории“ (2000), „Писма до Гаустин“ (2003), „Физика на тъгата“ (2012), „И всичко стана луна” (2014)

G_Gospodinov6-a

Оръдие на труда:
8-годишен записва първите си истории с лилав химически молив, от който езикът става “като на таласъм“. Пораствайки, придърпва пишещата машина на майка си. По-късно се настанява пред компютъра. През последните години отново е с първата си любов, молива.

 

Място на действието:
Вкъщи. През младостта му „вкъщи” често означава мизерна квартира. „Естествен роман” създава в стаичка без телефон, тракайки на стар компютър с големи дискети. Около главата му се носи облак цигарен дим.

 

Работно време:
От сутрин до мрак. Предварително не знае нито началото на романа, нито края му. Не познава и героите си. В процеса на писане развива сюжети, оформя характери, отхвърля съмнения.

 

Подготовка:
В „Естествен роман” използва бележки и идеи от двайсетина тетрадки, изписани в продължение на 7-8 години. Прекарва дълги дни и в библиотеката. Чете стари, стотина годишни преводи на ботанически списания. Преглежда научните ръкописи на Линей.

 

Доброволно заточение:
Обича самотата и често обръща гръб на света, превръщайки се в аскет. Последните си разкази създава в швейцарски манастир. Самоопределя се като особен вид хищник, асоциално животно, търсещо тишината като плячка.

 

Език:
Подслушва езика на читателите си, гледа техните филми, чете книгите им, опитва се да събуди общата емоционална памет с описание на забравени предмети или явления. Нарича поезията къса дистанция с взривен старт и напрежение до края, а прозата – маратон, в който разпределя силите си и задържа ритъма по-дълго.

 

Минало-свършено:
Привързан е към 90-те. Описва ги в „Естествен роман” през разпада на един брак. Обича онези години заради енергията им, чувството за смисъл, ясните линии на компромиса, промяната на езика. Определя онова десетилетие като „силно, вертикално време”, а днешното като „нулево”.

 

Сюжетни нишки:
Основните му сюжети са три. Любов, разпад, смърт.

 

Страхове:
Вместо да намаляват, писателските му страхове растат. Покълват с първата му творба, стихосбирката “Лапидариум“ и избуяват с всяка следваща книга. Предпочита да се чувства на ръба на провала, винаги в началото. Затова постоянно сменя жанровете – стихосбирки, романи, разкази.

 

Защо пише:
„Защото се опитвам да разбера себе си, страховете си и надеждите, ако са останали. Пиша, за да опитомя страха от тъгата, тревогата, самотата, които предстоят. Пиша срещу ограниченото ми тяло и време, което ми е отпуснато. Пиша, за да съхраня няколко истории. И не на последно място, пиша, за да утеша себе си и няколко човека. Както прави Шехеразада, номерът е стар, всяка вечер разказваш история, за да спечелиш още един ден живот. Още малко смисъл.”

 

Алек Попов
„Другата смърт“ (1992), „Мръсни сънища“ (1994), „Игра на магии“ (1995), „Зелевият цикъл“ (1997), „Пътят към Сиракуза“ (1998), „Ниво за напреднали“ (2002), „Мисия Лондон” (2001), „Спътник на радикалния мислител“ (2005), „Митология на прехода“ (2006), „Черната кутия“ (2007), „Сестри Палавееви в бурята на историята” (2013).

alek-popov

Оръдие на труда:
Химикалка, компютър.

 

Място на действието:
Вкъщи. Обича да пише рано сутрин, преди градският шум да нахълта в стаята му. Способен е да превърне в работно място всяко тихо, полупразно помещение. Не държи на красивата гледка, разсейва го.

 

Работно време:
Не си пада по фиксирани часове, просто следва девиза Nulla dies sine linea („Нито ден без черта”). Предпочита първо да измисли заглавието, а после, като с кука, да издърпа с него сюжета. Често изхвърля вече готови описания, ситуации, портрети, коментари, диалози, дори цели глави, ако не пасват. Първата му книга всъщност е втора – подменя почти целия ръкопис, след като е одобрен за печат.

 

Подготовка:
Проучванията му по темата вървят паралелно с писането. Подготовката за него е по-сладката, приятна и забавна част от творческия процес.

 

Доброволно заточение:
За разлика от много писатели, не бяга от действителността. Продължава да я изследваq докато пише. Среща се с колеги, съмишленици, читатели, а най-вече с познавачи на материята, която го вълнува. През разговорите черпи нови идеи и инжектира живот в текста.

 

Език:
Обича го наситен с парадоксални, абсурдни детайли. Внимателно усвоява речника, специфичния жаргон на героите си, след което любезно ни го сервира.

 

Минало-свършено:
Въпреки че основната му територия е днешният ден, а героите му са съвременни хора, с последния си роман се връща назад, във времето на партизанското движение. В “Сестри Палавееви” разказва за оспорваното, идеологизирано близко минало с ирония Продължението на книгата ще ни прати в дните на Студената война.

 

Сюжетни нишки:
Обикновените истории не го вълнуват. Предпочита да върви по ръба на фантастичното, абсурдното, гротеската. За него разказването и измислянето са страни на една и съща монета.

 

Страхове:
Писането не го плаши. По-скоро го изморява, защото се налага да пренася определено количество думи от собствената му глава във физическото пространство. Според него „страхът от белия лист” е изтъркано писателско клише, а т.нар. борба с празната страница – обикновена поза.

 

Защо пише:
„Защото искам да отворя място за нови истории. За да разказваш нови истории, трябва първо да се освободиш от старите. Но както се убеждавам с годините, това съвсем не е толкова лесно. Историите идват и си отиват, следвайки собствената си непредсказуема логика. Фактът, че си сложил точка, сам по себе си не е достатъчен. Историите сами решават кога и къде да свършат, а най-често изобщо не желаят да свършват. Колкото и да повтаряш: точка, точка! – най-много да го добуташ до многоточие.”

 

Теодора Димова
„Емине” (2001), „Майките” (2006), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013)

T_Dimova

Оръдие на труда:
Химикал, компютър.

 

Място на действието:
Вкъщи. Понякога трудно се съсредоточава, защото съпругът и децата й я дърпат от текста.

 

Работно време:
Работи минимум 5-6 часа дневно, максимум 10-12. Не почива повече от 1-2 дни. „Емине” пише на един дъх. Полага основата на романа за по-малко от месец, но после дълго го редактира. „Влакът за Емаус” пък създава „наопаки” – първо й хрумва последната му част, а от нея изважда цялата повествователна нишка. Случва се също да напише 200 страници и, недоволна, да ги изтрие.

 

Подготовка:
Преди да започне да пише, чете много. Познава в детайли Библията.

 

Доброволно заточение:
Докато работи, не понася близко присъствие. Скрива се от приятелите, дори от семейството си. Не чете, не гледа телевизия, доколкото е възможно, не излиза. Затваря се в себе си, за да пести енергия и емоции.

 

Език:
Пишейки, чува ритъм. Стреми се да нагласи всяко изречение спрямо него, а самата тя постепенно се увлича от мелодията. Естествено, „музиката” не е монотонна. Понякога е насечена, друг път – бавна, лирична.

 

Минало-свършено:
Праща ни далеч, 2000 години назад. С „Марма Мариам” и „Влакът за Емаус“ ни води в библейските времена и ни прави съпричастни с отчаяните и разочаровани, но едновременно с това съхранили частица надежда герои.

 

Сюжетни нишки:
Всяка история стига по различен път до нея. Сюжетът за пиесата „Змийско мляко” долита в писмо, написан от треперещата ръка на възрастна жена. А вдъхновението за „Майките” я блъсва от вестникарските страници, описващи жестокостта на две 14-годишни момичета, убили своя съученичка в Пловдив.

 

Страхове:
Преследва я страхът от провал. Пише с чувството, че не върви по правилния път, че вечно стъпва накриво. Често не харесва нито един свой ред.

 

Защо пише:
„Защото не мога да си представя да живея другояче. Писането е начин да разбирам света, чрез него си обяснявам какво става. Помага ми, както белият бастун помага на слепеца – държи ме. Ако го няма, сигурно ще пропадна в първата възможна яма. След всеки текст имам чувството, че нищо повече няма да мога да напиша. Това е страшно състояние. Но, ако не мина през него, не мога да изплувам отново и да възприема живота с нови очи.”