Финалът на историите, които разказвам, често ме изненадва. Напомня на просветление, признава писателят Алек Попов. Ето какво още казва за писането, за ремонта на „Черната кутия“, за филмирането на книгите му и за явлението Емил Конрад.

Г-н Попов, как се раждат историите от книгите ви?

­Първият импулс идва по-скоро от несъзнаваното. Много често това е някакъв образ, който се е запечатал в съзнанието ми. Някои от най-ярките образи ми идват насън. Но трябва да ги разгадаеш и разчетеш правилно – никога не може да ги използваш буквално.

­ Кога решавате, че една история заслужава да бъде описана?

­Когато не я забравям. Филтърът на паметта е чудесно нещо. Нямам навика да си водя записки. Иначе има опасност да се превърнеш във вехтошар, колекционер на незначителни детайли.

­Споменахте, че имате кашони с непубликувани творби, защо не са видели бял свят?

­Не съм от хората, които публикуват всеки ред. Пазя ги, защото имам известни архиварски наклонности. Известно време съм работил в Националния литературен музей и знам, че за изследователите подобни материали са манна небесна. Не съм сигурен обаче каква е конкретната полза за един писател от подобно ровене в бумагите му. По-добре е да се отървеш от тях овреме.

­Как се раждат добрите истории, каква е тайната?

­Наблюдението. Забелязвам неща, които обикновено не правят впечатление на другите хора.

­Казвате, че има личен момент в историята в „Черната кутия” ­ защо решихте да я напишете и споделите с читателите, какво ви вдъхнови?

­Във всяко произведение има личен момент. Писателят работи преди всичко със себе си, дори когато става дума за исторически събития. Прекарва ги през въображението си и ги пречупва през своята чувствителност. Мисля, че всеки читател ще усети, че тази книга е родена от болката, която минава през чистилището на черния хумор, за да се трансформира в надежда.

­А защо решихте да преработите първия вариант и в каква линия бяха направени промените?

­Имаше неща, които ме дразнеха. Човек не се захваща с подобна неблагодарна работа, ако не смята, че историята е ценна и си струва. Напротив! Аз лично бях убеден, че тази история заслужава да бъде разказана по-добре. Иначе щях да си пиша следващата книга.

­Вероятно не много хора знаят, че образът на един от главните герои в книгата е вдъхновен от баща ви.

­Интересно, че сте останали с такова впечатление. Това е своеобразна илюзия. Главните герои всъщност са двама братя, чийто баща е починал преди 15 години. Фигурата на бащата присъства само индиректно. За него се говори, а в края на книгата наистина се появява за кратко в ничията земя между живота и смъртта, където се озовава единият брат. Твърде символично присъствие.

­Баща ви е бил математик, вие обаче поемате по друг път – как и защо решихте да станете писател? Той повлия ли ви по някакъв начин на избора?

­Никой никога не ми е казвал какъв да стана. Нито ми е пречил да се занимавам с това, което искам. Това не е фамилен знаят, който се предава от поколение на поколение като часовникарството или аптекарството. Нито математиката, нито писането са такива. И двете са трудни, неблагодарни занятия, свързани с риск и напрежение, и никой, който има малко ум в главата, не би тласкал децата си да поемат по този път. Ако поемат, ще бъде по техен избор.

­Двамата герои в „Черната кутия: ниско прелитащи кучета” са българи в Америка и американци в България – това ли е проблемът на повечето емигранти?

­Много хора се чувстват по този начин, всъщност това е донякъде закономерно. Човек изпада в своеобразна дихотомия и вече трудно може да събере тези части от себе си. Запомнил съм една мисъл, цитирана от Цветан Тодоров: „Съвършен е този, който се чувства чужденец навсякъде”. Ако това е някаква утеха…

­Защо включихте в романа и образа на Азис, който слиза от хеликоптер? Какво символизира?

­Какво може да символизира Азис? Нищо не символизира, просто е смешен детайл и стои правдоподобно. На това парти са се събрали едни фини хора, „илитът” тъй да се каже на нацията, няма да извикат Кондю, я… Толкова често ме питат за това, че започвам да съжалявам, че съм го сложил изобщо. Остава и в чалга да ме обвинят. Да не търсим под вола теле.

­Книгата трябва да бъде филмирана, какво се случва с проекта и кога зрителите ще могат да го видят на екрана?

Ако зависеше само от мен – доста скоро. Но филмите се правят от много повече хора за разлика от книгите. Отнема време, докато всички се наканят. Но залогът е висок и не вярвам да се откажем толкова лесно.

­Филмът „Мисия Лондон”, заснет по книгата ви, върна зрителите в залите. Дали сега ще се случи същото и с „Черната кутия”?

­Кой знае. Не всичко може да се предвиди. „Мисия Лондон” е политическа сатира, нещо, което силно импонира на нашата публика. Много беше инвестирано, за да се върнат зрителите в салоните. За съжаление, българското кино не се възползва от тази вълна и сега боксофисът му е плачевен. „Черната кутия”, така както сме я замислили с Димитър Митовски, ще бъде нещо различно. Нещо, което досега не е правено у нас – и като мащаб, и като драматургична техника. Сюжетът е много атрактивен сам по себе си, но под него тече дълбока река, която увлича чувствата и мисълта към бреговете на самопознанието.

­Какво се случва с продължението на „Сестри Палавееви” и дали книгата ще има киновариант, или театрална адаптация?

­Наложи се да отложа издаването на втората чат на „Сестрите” заради редакцията на „Черната кутия”. Междувременно обаче успяхме да придвижим напред проектите за театрална и филмова адаптация на „Сестри Палавееви”. Това са съвсем различни версии на историята. По тях отново работих с Деляна Манева, с която писахме и сценариите на „Мисия Лондон” и „Черната кутия”. Театралният вариант ще излезе първи. Стремим се да направим зрелищен, динамичен спектакъл с доста музика и хореография. Текстът стана много смешен, поне ние се смеехме, докато го писахме, но в него има и моменти, които хващат за гърлото. В проекта за кино и телевизия пък са добавени нови сюжетни линии, развити са някои второстепенни персонажи и като цяло историята е станала много по-богата. Сега се връщам към продължението на романа. Част от него вече е написана. Миналата година дори представих няколко нови глави на фестивала „Аполония”. Толкова се увлякох в представянето, че публиката остана с впечатление, че книгата вече е издадена и я търсеха. Но няма да ги разочаровам. Продължение ще има.

­Писането терапия ли е според вас?

­Аз лично не пиша с лечебна цел и не мога да преценя какъв е ефектът върху здравето. Може и да помага, стига да не се наливаш с кафе и уиски през цялото време и да пушиш като комин. Така са си отишли много хора. Случва се и друго – здрав, прав, нормален човек, решава да стане писател и след някоя и друга година не можеш да го познаеш на улицата. Сам си говори, шепти заклинания в брадата си. Влиза в магазина, а продавачката му казва: „Кашоните вече ги дадохме…”

­Знаете ли какъв ще е финалът на една история, когато започвате да я пишете?

­Имам бегла идея накъде ще отиде историята, но финалът най-често ме изненадва. Той се случва в резултат от натрупването на мотивации и обстоятелства. Не може да се предвиди, нито да се нагласи. И това като че ли е най-вълнуващото. Напомня на просветление.

­Участвате в консултативния съвет към Националния център за подпомагане на българската литература, какви са приоритетите там?

­Подкрепа за превод и промоция на българска литература у нас и в чужбина. Това е нещо, за което винаги съм настоявал. Ще се открие и постоянна литературна сцена. Винаги е имало нужда от тези неща и никога не е късно да се направят. Нашата държава е длъжник на книгите. Добре че се намериха хора да подхванат това дело. Помагам им според силите си. Цялата необходима информация ще бъде обявявана на сайта на НДК.

­Може ли да се печели от книги и един писател да се издържа от писане?

­Някои успяват, повечето – не. По цял свят е така. Въпрос и на късмет. Във всеки случай, когато човек сяда да пише, това не го вълнува особено. Този въпрос започва да го измъчва чак по-късно, когато вече се е набутал между шамарите.

­Влогърът Емил Конрад предизвика сензация, опашки се извиха за книгата му, как ще го коментирате?

­След като се вдигна толкова шум, си направих труда да проверя за какво става дума. Някои от клиповете на Емил наистина са много забавни. Той ми напомня малко на герой от романите на Ерих Кестнер не само заради името, но и като излъчване. Истината е, че когато пазарът се нуждае от нещо, то рано или късно се появява под една или друга форма. Аз съм почитател на stand up комедията като жанр и смятам, че този млад човек прави нещо подобно. Измисля си сам текстовете, играе ги, режисира се… Явно youtube е чудесна платформа за такива пърформанси. Дали ще стане писател? Не всеки, който издава книги, е писател, нито пък е нужно. От друга страна, ако искаш да ставаш писател, кой може да те спре?

­Как да стимулираме младите хора да четат?

­Като им четем от малки и живеем сред книги. Това е задача на семейството. Задача на писателя е да пише интересни книги.