– Кои са трите най-съществени проблема в България в момента, г-н Попов?
– Съдебна система, образование, доходи. Горе-долу в такъв ред. Но и откъдето и да започнеш, няма да сбъркаш. Равенството пред закона донякъде компенсира естественото човешко неравенство, което винаги ще съществува. То предлага и най-добрата
защита на обществото срещу самозабравянето и алчността на определени индивиди. Образованието трябва да ни предпазва от лъжите и заблудите на всякакви шарлатани, да развива мисленето ни, да ни учи да различаваме кухото бръщолевене от умната реч и да избираме онова, което е добро и полезно за нас. Нещо, което едва ли би могло да се каже за съвременното българското образование. То продължава да формира зависими, безпомощни индивиди, без елементарни познания за начина, по който функционира икономиката и политическата система, за културните кодове на модерния свят и уроците на историята. Неслучайно и престижът му не е висок – особено сред младите хора. Високопарното говорене възпитава цинизъм. Усещането, че животът е по-добър учител от училището, е атестат за нефункционалност.
Ако правосъдието и образованието са на задоволително равнище, вероятността доходите да ги последват е доста голяма. Хората просто трябва да бъдат оставени да работят, да не им се пречи да печелят от труда и изобретателността си, освен в случаите, разбира се, когато нарушават закона и пречат на другите да правят същото. Българите всъщност са предприемчив народ и са свикнали да разчитат главно на себе си.
– Ако имате идеи за решаване на тези проблеми, какви са?
– Не гледай в паницата на другия, работи, печели и се радвай на живота, както го разбираш – какво повече? Живей и остави и другите да живеят.
– Ако бяхте начело на държавата, какво бихте се опитали да промените?
– Ще ви отговоря с един цитат на Йордан Радичков от „Суматоха“: „Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабана, и ще излезем на първо място в света!“
Няма повече какво да се добави. И докато продължаваме да се питаме как ще се оправим, според мен, никога няма да се оправим „Обговарянето“ на проблемите не допринася за тяхното решение. В днешно време хората се боят да действат, гледат да отложат и да избегнат действието по всякакъв начин, да го заменят с думи, защото е по-безопасно. Това важи както за политиците, така и за писателите. И после се чудим защо ни е тегаво. Човек по-добре да направи нещо и да сгреши, отколкото само да въздиша и да си бърка в носа.
– Скоро излиза ново издание на романа ви „Черната кутия“. Романът спечели няколко награди, сред които и престижната „Елиас Канети“, има редица издания у нас и в чужбина. Защо решихте да направите нова редакция? Какво е новото и по-различното?
– Предстои издаването на романа на английски език и затова реших да го изчета отново. Открих, че много неща не ме удовлетворяват, включително краят. Все пак от първото издание са минали 7 години, това е доста време – човек се развива, в това число и разбиранията му за това как трябва да се разкаже една история. Стилът му еволюира. Да се напише друг край обаче, се оказа невъзможно, без да се мине през цялата книга и да се приведе логиката на действието в съответствие с развитието на характерите. Това беше експеримент: възможно ли е да се редактира една книга на такова дълбоко структурно ниво? Отговора ще дадат читателите. Има такива истории, които човек пише цял живот и към които винаги се връща. Тази очевидно е такава. Може би защото в нея има лични елменти, от които се освобождавам на етапи. В изкуството трябва да има дистанция – тя е едно от най-важните условия за творческа свобода. Има хиляди начини да се разкаже една история и в този смисъл никоя история не е завършена окончателно. Езикът е подвижна материя. В пространството на въображението съществуват едновременно множество варианти, от които авторът може да избира. Задачата е да стигнеш до най-сполучливия или поне до този, който е най-близък до основната идея. Надявам се да не разочаровам читателите. И тези, които са чели предишните издания, и тези, които за пръв път ще се срещнат с романа. Основната част от действието се развива в Ню Йорк. Двама братя минават през най-невероятни перипетии в търсене на истинското си призвание. Единият е типичното юпи, другият – фалирал издател, дошъл в Америка, за да започне нов живот. Започнах да пиша този роман преди 12 години в Ню Йорк. Бях толкова впечатлен от кучешките разводачи в Сентрал парк, че реших единият брат да се занимава именно с това, от което следваха куп неприятности. По стечение на обстоятелствата сега отново съм тук и на място чета последните коректури… Между другото кучешките разводачи са си същите. В новата си версия романът е доста по-смешен, случват се по-различни неща и като цяло е по-стегнат и динамичен.
– Докъде е стигнал проектът за филмова адаптация на книгата?
– Вече има няколко чернови на сценария. Работим върху него отново с Деляна Манева, с която написахме и „Мисия Лондон“. Смятам, че новата редакция на романа ще бъде от полза за този процес. Колкото повече чернови, толкова по-добър сценарий. Не си струва да се снима, преди да сме сигурни, че разполагаме с наистина добър сценарий. В крайна сметка предстои да се изхарчат доста пари, да се вложат много усилия, а на ниво текст много по-лесно се правят промени и може да се провери дали нещо работи, или не. После обикновено е късно. Проектът има вече подкрепата на НФЦ, търсят се копродуценти, но това вече не е точно наша работа. За съжаление, в България нещата се случват доста бавно. Най-важното е, че през тези години и режисьорът Димитър Митовски, и Деляна, и аз извървяхме дълъг път, натрупахме много опит, всеки по своему, и се надявам, че отново ще успеем да направим нещо различно, нещо, което няма да остави публиката равнодушна. Нещо неочаквано и смело.
– Партизанският ви роман “Сестри Палавееви” предизвика полемика в обществото. Кога да очакваме втората му част?
– Със “Сестри Палавееви” поех риска да разкажа една история, която се развива в може би най-оспорваният период от близкото минало. Сега не знам, дали е 100% истина или преувеличение, но са ми разказвали, че в една книжарница някакви възрастни жени наплюли корицата на книгата в пристъп на афект. Не съм целял непременно такъв ефект. Начинът, по който се отнасяме към това минало все още е белязан от идеологиите и родовите травми, които ни правят зависими от него. Не си правя илюзии, че това ще изчезне в обозримо бъдеще, но не трябва да има теми табу. Миналото не принадлежи на никого, а иронията и смеха са за предпочитане пред омразата и ожесточението. Няма други причини да разказвам тази история, освен самата история. Романът спечели много фенове и смятам, че им дължа това продължение, както го дължа и на самите герои. За съжаление редакцията на „Черната кутия“ отложи издаването му за следващата годна. Паралелно с това ще върви адаптацията на романа за кино и за театър, тъй като историята има драматургичен и зрителски потенциал – поне така смятат продуцентите. Вероятно и тези проекти ще станат повод за дискусии, което едва ли ще допринесе за изясняването на историческата истина, но си е добра реклама.
– Днес Би Ти Ви излъчва “Мисия Лондон”. Четири години след излизането му на екран, зрителският интерес към българските филми отново е на незавидно равнище. Имате ли някакво обяснение?
– Точно когато “Мисия Лондон” беше на върха на вълната, сънувах странен сън: група мрачни хора са се събрали и взимат решение – оттук натък ще финансираме само некомерсиални продукции. Тогава не го разказах на никого, но неотдавна го споделих с Митака и Деляна и много се смяхме. Макар че ситуацията не е никак забавна. Оказа се пророчески този сън. Да се върви срещу публиката – това наистина не го разбирам. Че нали тази “презряна” публика е основният ти спонсор? От нейните данъци се заделя и целия бюджет за киното! Това не е популизъм, а елементарна справедливост. Хората имат правото да гледат неща, което ги интересуват и дори – каква ерес само! – да се забавляват. Вероятно сме единствената страна в света, в която опитът за комуникативно изкуство се възприема като заплаха за статуквото и едва ли не революционен акт. Самият аз харесвам експериментите, никога не съм бягал от тях, но те са възможни само в една среда на развити и работещи жанрове. Не случайно авангардът е най-силен там, където има добре развита на масова култура.
– Социологическите агенции бълват данни за нарасналия песимизъм на българина, за недоверието му към политици и институции. Този нихилизъм не е ли рефлекс на хора в заучена роля на безпомощна жертва?
– Мисля, че донякъде и медиите са виновни за създаването на тази нездрава атмосфера. Всичко се представя прекалено крайно – крайни са и очакванията на хората. Няма средно положение между “разпни го” и “оснанна”. Канонизирането няма нищо общо с авторитета. Предпочитаме да се кланяме пред икони, вместо да се вслушваме в гласа на истината. Но истината често е парадоксална, дори цинична. Мъдреците за разлика от светците винаги са иронични. А ние искаме да ни управляват едва ли не светци. Няма нищо по-страшно от светците. Има нещо богомилско и сектантско в този възглед за живота. В разделянето на света на черно и бяло. И това е в основата на нашия нихилизъм, той не приема нюансите. Всичко, което не е идеално бяло, да върви на боклука. Но “идеално бяло” няма никъде в природата! Ерго, цялата е природа е от дявола – така върви мисълта на сектанта. За мен е повече от странно как съжителстват тези две начала у българина: прагматизмът и здравият разум от една старана и този сектантски дух, който му пречи да види нюансите в живота и да направи избора между по-малкото и по-голямота зло. Да, всички са малко или повече маскари, но между това “малко или повече” често лежи залогът ни за по-добър живот. Дали в казана с меда има капка катран или цяла кофа, смятам, че е доста съществено. Сектантите искат да ни внушат да изхвърлим и бебето с мръсната вода. В крайна сметка хората винаги избират по-малкото зло, но не виждам защо първо трябва да минат през по-голямото… Може би защото не могат да си го представят. Ето защо трябва да се чете.
Мила Гешакова, в.“24 часа“
