Неотдавна учител ми разказа за свой ученик, направил опит да попрочете нещичко за Яворов. „Какво толкова е направил той, господине, освен че се е самоубил заради една жена? Нищо не е оставил, а аз вече сам съм направил цяло барбекю“.

Сетих се за барбекюто на Яворов, когато на матурата се падна неговото произведение „Да бъдеш в бяло“ и доста абитуриенти признаха, че са го прочели за първи път именно на изпита. Всъщност – за някои това бе и първото стихотворение, което изобщо прочитат. След което просто се отказали да пишат за него. Дали защото фините настройки на езика, с който поетът гради цял един свят, се различават значително от тези на барбекюто? Или защото новото време и глобалния свят насаждат ценностите на барбекюто, тъй като самите ние не сме в състояние да защитим останалите?

За езика и онова, което успяваме да съхраним от него, говорим само в един ден – 24 май. В останалото време „входираме“ документи, „стартираме“ кампании, „залагаме на креативност и иновации“ и осакатяваме с всевъзможни клишета и езикови недоразумения словото, което всъщност е нашият общ дом. Проблемът е, че този дом става все по-беден.

Неотдавна слушах българка, приета да учи в чужбина, която разказваше за това как е направила своя избор на университет. На места разказът звучеше като лош превод от английски език. На други момичето направо казваше „Не знам как е на български“. Вероятно (и дори със сигурност) ще намери мястото си в глобалния свят, за което училището у нас подготвя все по-трудно. За сметка на това обаче може би вече е загубило възможността да открие световете, криещи се зад родното слово и неговите нюанси, които вече започват да чезнат от прекомерна неупотреба.

Тази възможност впрочем започваме да губим всички ние заедно със смяната на комуникационния модел, в който един усмихнат или намръщен емотикон заменя цяла езикова вселена, а видеото и нетът изместват необходимостта да потърсиш точната дума, за да изразиш дадено състояние. Училището, което вече усилено говори за „функционална грамотност“, напоследък изцяло игнорира необходимостта да формира у учениците сетива за думите. Повелята да създаваме млади предприемачи, хора, работещи „в екип“, писачи на проекти и „експерти“, които търсят в текста единствено информацията, е на път да ни отмъсти. Защото в крайна сметка не създаваме нито едното, нито другото.

Създаваме потребители на тестове и лесни решения, които си купуват матури, без дори да прочетат въпросите в тях. Или „функционално грамотни“ хора, които обаче са глухи за мелодията на езика за сметка на „инфото“, което той съдържа. Проблемът е, че училището ни не усеща това, защото непрекъснато е заето да догонва нещо, да се съизмерва с някого и в опитите си да постигне това е изгубило способността да научи някого да открива нещата. Както и да пробужда сетивата на децата за свят, различен от този, който ежедневно ги докосва. Неотдавна изследване сред шестокласници показа плашещи резултати – много висок процент от децата твърдяха, че никога не четат книги за удоволствие. Правят го само по необходимост. Четат учебници, четат в интернет, но при тях липсва именно онова четене, което насища и езика, и света ти не само с факти, и което в крайна сметка е способно да те промени. Затова и словото ни стана „дървено“, окастрено от смисъл и лишено от цвят, а за онова, другото, което съществува отвъд елементарните внушения и отрепетирани фрази, просто липсват потребители. Затова и стигаме дотам държавата да прави стратегии за повишаване на грамотността след 25 години слободия и в образованието, и в самата нея. Както и за първи път от над 50 години насам да се пишат и издават учебници за неграмотни възрастни хора. Това е и причината да загубим няколко поколения, които се превърнаха в прекрасни полиглоти, но техният езиков дом вече не е тук. Дори когато те самите са избрали да останат.