Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих й – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.
Така Рашко Сугарев описва накратко биографията си в интервю за Деян Енев, дадено в болницата през 1993 г. След погрешно поставена диагноза – рак на белия дроб, жестока терапия и ненужна операция писателят развива гнойна инфекция в гръдната кухина. Умира на 16 март 1995 г. Следващите редове пише в деня на смъртта си.
Отечество на подземни хора
… Отминаха армии. Връз гърдите ми пламна кърпа – алена, а житата се задръстиха с макове – и те алени от кръвта на сетните борци. Към старите лобни места се прибавяха нови и нови. България се превръща в отечество на подземни мъже – и всичките покойници. С толкоз святост под земята не се сещам за нито един съседен нам народ. С толкоз много младочки – фиданка до фиданка, отечеството ни заприлича на държавен разсадник. Някак си и гордо, и притеснително е да се живее сред толкоз светини. Порицават те с невидим взор. Присъствието им те задължава да бъдеш. Един Бог знае какво, но да бъдеш. Бих казал, съществувание в условията на назидание. И още в условията на постоянна благодарност към свежите борци, като се забравяше – или тъкмо наопаки, като се осъзнаваше, че много много благодарният човек си остава роб до гроба…
