Изправих се и започнах да говоря. Предпочитам да говоря изправен. Защото седналият човек диша повърхностно и мисли удобно. Правият е напрегнал мускулите на бедрата и гърба – а от там – и волята. Но пък прав си по-готов и за бягство – нали така? Тоест – готов си да се защитаваш или да бягаш. Ако казаното от теб не е удобно.

Предпочитам да говоря прав.

Стоях пред публиката в малкия хубав град Свищов и говорех. Трябваше да представя новата си книга. Аз пиша доста напоследък. В последните няколко хиляди години хаха.

Като кажа напоследък – сещам се за налудничавата относителност на човешките представи за време. Какво е напоследък? Откак измряха динозаврите? Откак изчезна загадъчната безкрила птица додо? Или откакто аз пиша?

За дъщеря ми напоследък е период от седмица. За мен – пет години. За деветдесет и осем годишния ми дядо Съйко Учителя „лани“ (някакъв всеобхватен израз за „миналата година или там някъде“) беше целият период от сега до Втората световна война. Дядо почина. Сега ние с дъщеря ми делим времето на сега и преди. По различни начини.

Аз пиша много напоследък, защото съм се заинатил. Да доказвам, че човек може съвсем истински, достойно и честно да се препитава с писателски труд. И то – в България.

Може би е така. Заинатил съм се.

А може и просто да ме мързи…

Знае ли човек? Може би аз казвам пред себе си: правя всичко това от силна воля; аз искам да докажа…искам да издигна литературата…искам да създам добър и светъл пример за писател, който само с труда си…А всъщност може би просто ме мързи да си намеря една скучна, нормална и доходоносна работа.

Та да стана и аз един истински мъж. Който ходи на работа сутрин, боли го язвата, мачкат го шефовете му, блъскат го идиотите с злите си коли, но той не се оплаква, псува, стиска зъби, ръмжи тихо от досадата на дните и от безсмислието на заниманията си – и пак продължава напред. Накъде? Към следващата заплата, към идващата пенсия, към законното и доволно парцелче на Централните гробища…

Може би просто ме мързи и нямам кураж да стана такъв. Нормален човек. И затова съм заел позата на човек на изкуството.

Оф, тук писането ми заприлича на глухото мънкане на писател от късния социализъм. Гадно едно такова. Мъдрост от вкиснат тип.
Така де. Може би просто ме мързи да живея като другите, нормалните хора…И затова съм заел позата на народен бутител. Луксозна и интересна поза е това. Особено така – като книгите ми се пордават добре и не съм съвсем беден, благодарение на това.

И все пак – често се замислям: Не е ли редно да се срамувам, че другите работят, а аз –не? Аз пиша наистина. Но това работа ли е? Та това си е чисто удоволствие! Работата е нещо – според общоприетите представи – от което трябва да ти се повръща.

Така че – хората работят – а аз – не! Те живеят толкова скучно, тягостно, ходят на нелюбими места и се събират с нелюбими хора. И търпят търпят търпят…

А аз нищо и никого не търпя. Ни шефове, ни правила на работа, ни работно време, ни тегоби, ни безпаричие. Търпя само най-бедните и нещастните – които са моя слабост; любимци мои, на които гледам да угаждам – по християнски – и то – когато на мен ми хареса…Моят лукс на благородната щедрост. Която нормалните хора не могат да си позволят.

А нормалните хора скърцат със зъби и в огромна част от времето правят неща, които не само, че не харесват, ами и искрено мразят. И даже не могат да осъзнаят, че мразят. За де не умрат. Защото ако осъзнаят колко мразят това, което правят – неминуемо ще умрат.
А аз ходя насам натам, спя по хотели, говоря пред хора, ръкопляскат ми, стискат ми ръцете и топли млади момичета с пламтящи бузи току се притискат в мене на снимките „ с известния писател, когото толкова харесваме“…Живея си живота, както казваха едно време хората. Едно време, когато хората смятаха, че да живееш така, както ти е хубаво, е изключително нагъл грях.

Защо ли беше така? Заради християнството ли? Заради еснафството? Трябва да помисля.

Но наистина. Имам ли право, ей сега –в Свищов – пред тази публика – да говоря така откровено арогантно – за писателите, за моето писане, за изкуството и за литературата – като за велики и важни неща…?

След като аз чрез тях (чрез изкуството и литературата) чисто и просто съм направил живота си по-хубав и весел? По-пълен с цвят, че даже и със смисъл?

А хората, общо взето, са толкова далеч от тия лакомства?

Имам ли право да им се надувам – аз, успелият да се измъкне от скуката и мизерията на посредствения живот – и да им говоря за величието на изкуството, за разкоша на литературата?

Докато те, слушайки ме, си мислят само за своите тъпи, безнадеждни и нископлатени работи? И за своите скучни и уморителни животи? Това е все едно паун да говори на зимни премръзнали врабчета за това колко е хубаво да си шарен. Арогантно е, нали?

Така си мисля и говоря на свищовските хора за будителството. И за това –кои са будители и кои – не.

Напомням на себе си, че буда е дума с много дълбок индо-европейски корен. В санскрит буда означава пробуден. Нашата дума будя идва от същия корен.

Но докато говоря за буденето, за будителството, за буда, за Буда, за просветеността и просвещението – аз изпитвам и това малко чувство за срам, за което разказах по-горе.

Все едно имам малка тресчица от сладоледена клечка в гърлото. Сладоледът на сладкия живот – с клечка от Неудобство.

Неудобство от тия, които нямат сладък живот. От бедните.

Как може да говориш на хора, които са по-зле от теб – за друго освен за тяхното „зле“? Не те ли е срам да им говориш за твоето „добре“? – така се питам и продължавам да говоря.

Моето добре е изкуството; моето добре е в позата ми на вдъхновен писател, позата ми на будител и свободен човек.

А тяхното зле е обикновеният живот.

Имам два варианта – казвам си в миг.

Или да почна да лъжа и себе си и тях, че всъщност и на мен никак не ми е леко. Ооооо. Колко тежък и непосилен е трудът на писателя!
О, колко неимоверно неблагодарна е работата на артиста в нашето време…О, човекът на изкуството и неговата Голгота!

Мога да им втълпя тая лъжа. Те няма да повярват. Мога да я втълпявам и на себе си. Тая нагла лъжа беше силно разпространена сред хората на изкуството до скоро. Социализма хаха.

Те се пропиваха с държавни пари и говореха страшно много за това – колко тежък е животът на артиста; и въобще – за Голготата на изкуството. Майната им.

Другият ми вариант е да започна да обвинявам хората, че животът им е такъв, какъвто е, защото не са го направили по-хубав. Също доста противен вариант. Така ми се стува.

Но…не е ли просто по-добре да изпитвам малко оздравителен и отрезвяващ срам – казвам си в миг – и въпреки него да си върша работата на човек на изкуството? Срамът е важен – казвам си – Срамът, който кара богатия или нахранения или хубавия или успелия да наведе глава пред бедния, грозния, гладния и неуспелия. Та така.

И аз казвам:

О, мили хора! Аз смятам, че е достатъчно…

И те ме гледат и се чудят – кое ли пък тоя софийски пръдльо намира за достатъчно?

И аз им казвам: Намирам за достатъчно това: разни софийски хрантутници на културата…

Разни гойни свине на държавни заплатки…

…и на блажни субсидии…разни такива – тъсто угоени и важно-важни, измъчени от повтаряне на неща, в които не вярват (те не само не вярват в това, което говорят, те дори не се чуват, докато говорят)…

…разни такива хора на Духа с тиранти вместо с колан – за да не им пречи на шкембетата…че даже и слаби курвички на културата, начервени с парижки червила…

…и с парфюм от сто евро на европейска работа в централната европейска култура…та

Та! Викам – достатъчно вече ето такива жаби и хладни твари са ви дрънкали за будителството!

Стига са ви повтаряли: О, Паисий, О, Ботев, о Найден Геров, о Васил Априлов, о Иван Вазов! О, България ще пребъде, о Нашата Писменост, о Минало Наше Величие! О Тлъст Социализъм с НДК-та на културата и Людмили Живкови на културата на рояци, говорещи за Духа като за вибратор!

Аз викам, че е крайно време да прекратим с това.

Защото който каже „Иван Вазов“ – той не буди – той приспива.

Защо? Ами защото това е познатото, това е удобното, това е успокояващо тъпото, учебникарското, баналното…

…това е меката възглавничка за свикнали на познати сънища главици…

…това е хиляда пъти повтаряното!

Паисий и Славното-ни-Минало са приспивна песничка! Дъвка за устите на чиновници по културата!

Аз бих ви говорил за секс, ако ще съм будител! Аз искам да сте просветени в секса. Да мислите за него. Не като за грях и ужас, но не и като за лъст и съблазън. А чисто – като просветени и будни хора със светъл разум!

О да! За секса. И за морала! Да мислите за морала. Но не тоя, който ви беше натрапван, а който вие с разума си и с просветените си нови души можете да изградите – за себе си. Който включва в своята система и фейсбук и секса и атомните електроцентрали и целия истински жив живот! Искам да ви будя, като ви кажа, че историята е най-ужасното нещо – разказ за кървавото и чудовищното в човешкото минало! И че тя може да ни бъде източник само на вечно Предупреждение! Че сме животни и във всеки момент можем отново да се хвърлим в братоубийствена касапница – ако някой от властващите над нас просто прецени, че има нужда от това! Но също така – че ако напрегнем волите си – можем и да не бъдем такива покорни и кръвожадни животни!

Искам да ви будя, като ви казвам, че църквата е порочна институция, която властва, ползвайки статута си на посредник между Бог и хората – а е ясно, че след Иисус друг посредник не може да има!

Ще ви будя, като ви казвам, че държавата е едно организирано престъпление, обслужващо само тия, които са на върха й. И от там – патриотизмът е просто мръсен инструмент в техните ръце.

Ще ви будя, като ви казвам, че сте просто Хора. Нищо повече. И че само и само това е свещено. И друго свещено освен Човек на тоя свят няма.

Ще ви будя…

…………….

В един миг аз осъзнах, че вече две минути стоя с отворена уста пред милата свищовска публика. И нищо не излиза от тази отворена уста. Всичко това, изляло се по-горе, беше поток в мисълта ми. Само там. Нямах сили да го кажа.

Още нямах.

Дано имам един ден – казах си.

И започнах: Мили хора! Да си буден не означава да спиш. А вие приехте, че да си буден означава именно да спиш удобен, държавно осигурен сън. Не. Да си буден не е като да се залъгваш със старите и тъпи баналности…Тъпите клишета за будителите и Нашето Минало Величие… празнотии, повтаряни до втръсване…Да си буден означава да трепериш…от възбуда, възмущение, тревога и дневен възторг…

Да. И така нататък.