Никаква следа от предишен живот. Не съм бил растение, насекомо, животно; предметите, мисля, не се броят. От човеците най-ранен спомен имам от жена, която ме гледа отгоре, наведена над люлката. Но и в това не съм сигурен — може да е внушение от нещо, видяно по-късно, като рисунка, или прочетено. Мъж се появява по-късно като шум: отупва крака, преди да влезе, изтърсва наръч дърва до печката, казва: „Повя долнякът. Зима иде…“

На три години усетих вятър от Финландия. Било е 1938-а, водела се е финландско-съветска война; имало е седянка у дома, възрастните са говорили за войната, когато ме изведоха преди лягане, помня, че казах: „Този вятър духа от Финланция…“

В предучилищната ми политпросвета влизат англо-американските бомбардировачи, които отиваха към румънския Плоещ. Земята потръпваше от бомбите. Откъм Дунава се появиха германски мотоциклети с кош — трима войника с каски и шмайзери. Цвят — гълъбов. И без следа от прах и умора от прекосяването на цяла Европа. След тях — в пълен контраст — червеноармейците, като окъпани от „жълтите дъждове“ на Симонов. Насядали в каруци без ритли, с провесени крака; без оръжие (събирали са им го по време на пътуване).

Екипажът на една каруца пренощува в нашия двор. Майка ми постла нови черги в две стаи, като за гости. Те избраха меката слама в плевнята.

Бай Лукиян — селският яйчар, бивш белогвардеец, внезапно изчезна и се получи свръхнатрупване на яйца — той ги изкупуваше. Разбра се, че се е укрил в царевиците, докато отминат „червените ескадрони“. За друг отявлен русофил разказваха, че излязъл в долното ливаде да бъде пръв посрещач. Той имаше хубави коне, избрал най-хубавия, сложил му ново седло от пресован телешки гьон, възседнал го и тръгнал срещу задаващия се авангард, викайки: „Здравствайте, братушки“.

Братушките харесали коня и му го взели срещу казионен тежковоз — с болно копито и отекъл глезен. В служебна бележка пишело, че тежковозът, по здравословни причини, не е в състояние да стигне до Берлин.

„Към Берлин!“, „Към бърлогата на Хитлер!“, „Смърт на фашизма, свобода на народа!“ — за няколко дни по селските дувари се появиха стрелки, указателни надписи и призиви за действие, като че в нашето село бе отседнал самият маршал Толбухин и ръководеше оттук действията на Трети украински фронт.

Всъщност бе се появил селски нехранимайко, който един ден щеше да се издигне в окръжните висини на властта и да получи прякора Маршала. Той беше ремсист и под неговото ръководство гимназистите, във ваканция, пишеха с вар надписите по кирпичените стени. Самият бъдещ „маршал“ бе полуграмотен и не можеше да напише и една буква, но притежаваше нюх на народен водач. Притежаваше и фотографическо апаратче с мех. Крадено.

През живота по-нататък ще забележа, че фотографите носят в кръвта си лидерски ген. Освен моя селски, познавах и един, който стана кмет, закупи декари земеделска земя на ТКЗС, за стотинки декара, после ги превърна в регулирани парцели и стана нов, демократичен милионер. Друг един се появи в началото на Прехода, с фотоапарат през рамо, каза, че е дисидент, атакува редакцията на вестник „Демокрация“, стана главен редактор, това му се видя малко, основа партия и тръгна да става президент. Единственият му аргумент беше, че врачка от Плевенско му предсказала сядането в президентското кресло…

Човешко, твърде човешко, би казал Фридрих Ницше, за да не каже българско.

Из мемоарите „Мир на страха ни“ на Георги Мишев, който на 3 ноември навършва 80 години.