На 3 юли 1968 г. е роден Елин Рахнев – писател, поет, драматург и журналист.
Из стихосбирката „Съществувам“
Побърках се от подлеци и равнодушни типове
и дълго метох коридора на мечтите.
Разбрах, че оцеляват само тихите,
и много ме болеше, Господи!
Отпих от виното, което отлежаваше в сълзите ми,
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората
и с жабешки очи ме гледаха, дори ме скубеха.
Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих
и влюбих се във пеперудите, окъпали кирливото му тяло.
Мечтаех да отида някъде, където ме обичат –
далеч от това човечество преяло.
И толкоз дълго търсих, че накрая се уплаших
и в кошче за боклук платната си изхвърлих, плачейки.
Нарамих участта си като раница
и във тревите скрих, за кой ли път, душата си.
Останах там, за да дочакам утрото
и пътя ми се освети до посиняване.
За да зашия раните си и да продължа
към мокрите очи на майка ми.
***
КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ
Съществувам само когато вали –
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.
Хилав и грозен бягам от себе си
и все се губя нанякъде.
Но не вярвам въобще в смъртта
и си мисля, че е преднамерено шляене.
От няколко снежинки есенни
за цял живот се натъжавам.
Много трудно свиквам с хората –
почти не ги познавам.
Понякога, когато съм щастлив,
в тревата като дъжд се лутам.
И все не мога да усетя –
живея или се преструвам.
***
Рецитирам очите ти – небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Малс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми… човъркат го,
луната хълца,
и аз все ти повтарям, че съм жаба,
футболист, Гарсия Лорка,
че си падам по улични лампи,
че ще се напия до прераждане.
И се давя в устните ти – най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд…
и забравям майка си, баща си, другите…
замлъквам, свечерявам се –
безименно, безмозъчно щастлив.
***
Оттук нататък само ще мирише
на развалени зъби и на манджа
и сенки с болнични халати
ще гризят ноктите си.
Луната ще е бабичка капризна
и лигите й ще цъфтят по тротоара –
като гъсеници и фасове.
Оттук нататък всичките ще сме еднакви –
големи некролози с плът и кръв,
с обувки и със анцузи,
перверзно – иронично кашлящи.
Оттук нататък – нещо трябва да се случи!
Оттук нататък – някой трябва да свали небето!
Иначе…!?
ЩЕ се разкъсаме между ръцете и краката си
между жените и жените си
между смъртта и другото
/ох, как се казваше/
и ще се събудим в някой сън
ужасно неподготвени.
***
ВЕЧНОСТ
Две снежинки се любят
върху полицейската шапка.
Уолт Уитман ревнува.
***
ДУМИТЕ
Открих ги в лишеите на нощта –
голи и влюбени.
Лилавите им колена свенливо
се лющеха от нетърпение.
Луната бе изгаснала и само
се чуваше как деликатно хърка.
Целунах ги…
По миглите, по бузите… навсякъде.
Изгубих ориентация,
полека хлътнах в себе си
и бързо се ракпука кожата ми.
Видях как всичките ми клетки,
оцветени,
превръщаха се в букви,
и бягаха, и бягаха…
Излизаха от всичките им части,
отлитаха нанякъде и после
дъхът им цопваше във тъмното.
Не зная как останах жив –
изпразнен и дрънчащ.
Не бе останало във мене нищо
освен една саката буква,
която не успя да отлети.
***
Когато бях малък, едно море се удави в мен.
Оттогава ми има нещо.
Сънувам – плешиви жени
кръгли улици
мравки бунтари
кукуригащи гълъби.
Започнах да пикая в мивките
да се удрям в гърдите
да оспорвам гениите
да се влюбвам в майка си.
А бях толкова възпитано дете – за пример!
Слушах внимателно всички съвети,
носех изгладени панталони,
имах акне по бузите
и една голяма мечта –
да приличам на Джон Ленън.
Но едно море се удави в мен с всичките си кораби.
Полека изветряха очите ми,
изсъхна косата ми.
Започнах да се роня,
да забравям името си
годините,
буквите.
***
Преписвам пеперуди – някои казват, че са стихове.
Пия водка с много лунен сок.
Нося тъмни очила против разстройство.
Нещо да съм ви направил?
А!?
