На 22 август 1920 г. е роден писателят Рей Бредбъри. За себе си той казва: „Баща ми е Жул Верн. Хърбър Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“ Казва също: „Не се опитвам да опиша бъдещето. Опитвам се да го предотвратя.“

Ето някои любими откъси от един от най-популярните му романи – антиутопията „451 градуса по Фаренхайт“:

Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука.

Сега разбирате ли защо хората мразят книгите и се страхуват от тях? Книгите показват порите по лицето на живота. Хората, които обичат спокойствието, искат да виждат само лице, изваяни от восък, лица без пори, без коси, без израз.

Телевизията – това е „действителността”. Тя има непоредствен контакт с тебе, тя има измерения. Казва ти какво да мислиш и го набива в главата ти с гръм и трясък. Тя не може да не бъде права. Това, което тя ти казва, изглежда така правдоподобно! Тя толкова бързо те кара да възприемаш нейните собствени заключения, че твоят разум дори няма време да протестира и да каже: „Що за глупост!

Който не гради, трябва да изгаря. Това правило е старо като света и като младежката престъпност

Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях.

Ние всички трябва да бъдем еднакви. Не всеки да бъде роден свободен и равен, както се казва в конституцията, а всеки да бъде направен равен на другия. Всеки да бъде копие на другия; тогава всички са щастливи, защото няма изключителни личности, които да ги карат да треперят от страх и с които да трябва да се сравняват.

Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.

Имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи, но не сме щастливи. Нещо липсва. Огледах се наоколо. Единственото нещо, за което с положителност зная, че липсва, това са книгите, които съм изгорил през последните десет-дванадесет години.

Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим. В тях съвсем няма нещо магическо. Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който съшиват една о друга отделните части на Вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло.

Днес повече ценят глупака в доспехи от мъдрия светец в износени дрехи.

Ако криеш невежеството си, никой няма да ти се присмее, но и никога нищо няма да научиш.

Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш. (В интервю през 1966 г.)