България няма нужда от писателите си, написа Калин Терзийски във Фейсбук. Носителят на Европейската награда за литература за 2011 г. сподели огорчението си, че вече няма къде да пише. Изданието, за което е работил в продължение на 5 години, е намалило парите му наполовина. „Днес се обадиха да ми кажат, че от мен няма смисъл. Няма как да се плаща на нищожество като мене“, разказва Терзийски.

Наскоро той хвърли в недоумение и тревога почитателите си с друг свой пост в социалната мрежа: „Опитах се да живея като писател. Пишейки. Оказа се че не става. Ще трябва да се откажа, може би да умра. Защото не мога друго. Мога да благодаря на тия, които помагат да е така. Лека нощ“. После обясни по медиите, че няма намерение да се самоубива.

Публикуваме едно към едно новата горчива изповед на писателя, който твърди, че въпреки всичко няма нужда от помощ.

ВСЕКИ ДА СЕ ОПРАВЯ САМ

Пет години писах във вестник Новинар. Там написах едни от най-вдъхновените си разкази. Пишех както живея. С огромно, върховно усилие. Без компромиси. Редовно, без засечка. Пет години.

Плащаха ми унизително малко. Аз все пък съм българин – свикнал съм. И продължавах. Пишех. Вие четяхте.

Парите ставаха все по неадекватни на живота. Стигаха за пет кутии кафе. Аз не виждах начин да продължа така. Но явно е имало как. Днес ми се обадиха от редакцията, че няма как – трябва да ми намалят парите наполовина.

Малкото се заменяше с нищо. Явно за благодарност за годините в които бях писал така съвестно.

И аз се отказах. Отказвам се. Преди седмица или десет дни бях омерзен. Сега даже не съм. Няма за какво. В тия години се опитвах да бъда писател. И пишех. Струваше ми се, че много хора ценят това, което пиша. Явно съм се лъгал. Лъгал съм се. Щом може да се случи това.

Но аз не пишех през цялото време. В повечето си време аз помогнах – на стотици хора. На децата с аутизъм. На млади поети. На зелените. На селата, в които не е стъпвал писател – ходех там. Даже днес сутринта – както почти всеки ден – малко преди да ми се обадят да ми кажат, че не им трябвам – изпратих пари на един болен човек. Случаен, български, почти непознат за мен болен човек. Ще кажете – нахален си като казваш това. Но аз го казвам, защото няма вече накъде. Преди не го казвах. А то си беше. Беше си. Така – пратих 50 лева – на болния от инсулт човек в село Безмер – който чака от мен, защото аз съм известният писател от телевизията. Хаха. Добре звучи – нали?!Помагах – всеки ден на някого. Лекувах хора без пари, пишех статии без пари, рецензирах и представях книги. Просто така. Заради вярата ми, че хората са добри и трябва да се помага. В свободното си време. Помагах на болни, на бедни, на луди и на отчаяни. Не с думи. А с действия.

А днес се обадиха да ми кажат, че от мен няма смисъл. От вестника, за който писах пет години. Няма как да се плаща на нищожество като мене. Знаех си.

И така. Седя си. И усещам, че СЕГА никой няма да помогне на мен. Ще има съжалително-снизходителни полуусмивки. Помощ – не. Ни от тия, които са се възхищавали, ни от тия, които са получавали помощта ми.

Повярвайте ми – никой.

Всъщност аз нямам и капка нужда от помощ. По-висок съм все още от повечето. Бих казал, че ако има честен човек, който ми предложи място, където да пиша и да живея с писането си – ще му благодаря. Но няма да му бъда задължен. Просто ще му благодаря. Аз съм писател. Това е огромно, страшно нещо, то е като да си Атлас. Атлас не е задължен на никого. Той може да благодари. Не да проси.

Ако не разбирате това – помислете още.

Но ръка за милостиня не съм подлагал и няма. Българинът е просяк по душа, но аз не съм.

Съчувствените полуусмивки не са помощ.

Та така. Аз няма да пиша повече, защото няма да има къде да пиша. Беше ми показано това – най-безцеремонно. И нека никой не казва – ще си намериш. Нека тия, които на официални трибуни са ми се усмихвали сега ми предложат – на мен, носителят на първата за България европейска награда – място, трибуна, градинка – за моите думи. Знам, че няма да се случи. Това. Да.

България няма нужда от писателите си. Според мен – и от хората си. Лека нощ.