На 17 юни 1932 г. е роден българският поет и преводач Андрей Германов. Мъдрите му стихове вълнуват и днес.

БУМЕРАНГ

По цяла нощ сънувам бумеранги.
За половин живот
добре разбрах,
че всичко най-накрая се завръща.

Измяната се връща с ред измени.
Богатството се връща с нищета.
Замахването идва като удар.
Непроменена връща се усмивката.

И наранил, аз наранявам себе си.
Забравил някого, забравям себе си.
Зарадвал някого, аз радвам себе си.
Затрогнал някого, аз трогвам себе си.

Но и при вас ще дойда непременно –
подобно обич за дарена обич,
подобно мисъл за дарена мисъл.
подобно удар за получен удар.

И цяла нощ
сънувам
бумеранги.

1966

ПОСВЕЩЕНИЕ

Отивай си. Отказвай се. Преди
да е изпита чашата до дъно,
додето още в твоите гърди
сърцето бие диво и безсънно.
Отивай си, не чакай никой вир
дордето къпеш се, да се размъти,
преди да си склонил да сключат мир
позорен между тебе и врага ти.
Разкъсвай се. Но наведи глава
и тръгвай.
Посред нощ!
Нощта е синя.
Отивай си. Отказвай се. В това
се крие страшна, непонятна сила.
Умей да свършваш точно на върха,
когато още е неясен краят,
преди успехът да ти спре дъха,
преди похвалите да те замаят.
И ярък ще е всеки вкус и цвят
и твойте помисли ще са огромни,
и дълго ти ще помниш този свят,
и този свят задълго ще те помни.

1967

УВЕРЕНОСТ

На Иван Николов

Спокоен съм. Когато мине време
и станат тъпи острите проблеми,
прибират се по своите места
човещината или подлостта.

И както негатив се очертава,
тъй истината гола се явява –
пределно точна, нежна или зла,
каквато всъщност вечно е била,

без крясъци, без блясъци и речи,
без намеци, отиващи далече,
без украшения, без ореол,
такава проста – като хляб и сол.

И става ясно кой е бил нечестен.
И става някой, ама друг, известен.
Изобщо тоя много лъган свят
разбира кой е кум и кой е сват.

Аз вярвам: вие ще ме разберете.
Ще прочетете вие в редовете
това, с което плаках и се смях.
А между тях –
което премълчах.

1967

ОТДАЛЕЧАВАНЕ

Когато много силно те боли,
недей посяга да мъстиш:
омразата изпепелява онзи,
който мрази.
Когато много силно те боли –
отдалечавай се. Отдалечавай се
през времето – от дребното,
от близкото, от болката, от писъка –
нали след десет хиляди години
в голямото безсмислие на Космоса,
сред здрача на Великата Прохлада
ще бъде все едно дали сте се целунали,
прашинки две, докоснати в безкрая,
нали ще бъде все едно
дали те е боляло?

Отдалечавай се. Потъвай в своето.
Със живата вода на свойта сила
наплискай живата си рана.

И любопитните да видят после там,
където е ударила стрелата,
как светят бистри капки златен клей.
И тъй, додето
златен
станеш
цял.

1968

ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ – СТРЕЛАТА!

И без това
аз непрестанно си отивам.

Не ме обиждайте –
и без това присъдата е ясна.
В мига на мойто раждане
една огромна и звънтяща тетива
е пратила по мен стрела звънтяща.
Аз дишам, спя, разхождам се, обичам,
а тя лети
през бездните –
тя търси мен.

Понякога аз нощем я сънувам.
Красиво е насън да си отиваш.
Сантиментално някак си е.
А тя лети през бездните
и ще ме стигне.
Сред пътя ми
ще ме прониже.

Защо са
всичките боричкания?
Защо сме толкоз късопаметни,
защо забравяме:
стрелата!

1968

КАПКАТА

Едва сега внезапно осъзнах,
че всяко запустение започва
банално –
по един и същи начин:
с отсъствие.
Отсъствуваш – на път,
в жена,
във стих
и някакво внезапно заледяване
забива клин
помежду плочите на твоя покрив,
и любопитен вятър сняг навява
и капка се промъква…
Ах!
Едва сега внезапно осъзнах,
че всяко запустение започва
банално –
по един и същи начин:
от капката съвсем случайна.
От капката.
От капката.
От капката.
Пред нейното неумолимо постоянство
и камъкът дори не устоява.

Жесток е
нейният съюз
с тревата!

И ето – ти се връщаш зрял и силен
след дългото отсъствие – от път,
жена
и стих
и стихваш занемял на прага:
къпина люта е оплела чергите,
два прилепа изпърхват през тавана
и от окото на портрета майчин
поглежда те разкошна бяла шипка…

1973

* * *

В труда, в живота, в обичта цени това, което имаш.
Останалото е мечта – цени това, което имаш.
Предишното го няма вече, а бъдното не е дошло.
Ти нямаш много на света. Цени това, което имаш.

* * *

Пристан нов ти съвсем не откриваш, той откриван е хиляди пъти.
Много важно е как я добиваш – не е толкова важна целта ти.
Мъж бъди. Твърд бъди. Имай смелост. Дързостта е, която решава.
Не е важно дали ти надвиваш. Много важно е кой е врагът ти.

* * *

Немилостива е, така е, жестока е невинността.
Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.

* * *

Всъщност колко помня аз: само мъх по твойта буза.
То не беше още страст – само мъх по твойта буза.
Примамлива, сладка болка – като музика далечна,
остър и пронизващ глас: само мъх по твойта буза.

* * *

Умът не може да се скрие и умният живее трудно.
По-лесно е да се пропие, че трезвен ще живее трудно.
Но който истински е умен, остава трезвен. Ще се бие,
ще вие, ала ще надвие. И все тъй ще живее трудно.

* * *

Веднъж пречупил се, докрая ти вече няма да си твърд.
Веднъж излъгал, в съвестта си ти ще се ровиш като кърт.
Лъжата може да е малка, но няма мъничка лъжа,
тъй както мъничко убийство, тъй както половинка смърт.

* * *

Наказаха те тежко с власт. А ти прие това със радост.
За теб властта бе сладка сласт и в глупавата своя младост
ти не разбра, че тя те всмуква като тресавище бездънно,
че няма звук и няма власт отвъд бездънната й сладост.

* * *

Ти длъжен си да бъдеш щедър – човек богат е в тоя свят
единствено с това, с което той по природа е богат.
И само то е твое тук, а пост, а власт и всичко друго,
което хората ти дават, пак хора вземат го назад.

* * *

Пари, привързаност, слова умей да губиш със усмивка.
Любов, възникнала едва, умей да губиш със усмивка.
Животът – той е вечно губене и всяко губене е болка,
но именно пък за това умей да губиш със усмивка.

* * *

Когато искаш да убиеш – удри със истина, това е.
Не със лъжа, не със измама – удри със истина, това е.
Лъжата бързо се разкрива, измамата се отминава,
а истината – тя е вечна! Удри със истина, това е!

* * *

За да има справедливост и човечност по света,
за да съществува вяра в правота и доброта,
малко трябва: строгостта ни да е равна на вината,
на вината да е равна също тъй и милостта.

* * *

На здравото, за да е здраво, му трябва възелче накрая.
На правото, за да е право, му трябва възелче накрая.
И на труда, и на гнева ни, и на голямата ни обич,
на дребно и на величаво му трябва възелче накрая.

* * *

Човек за подвиг най-напред мечтае. А след това?
Човек за слава след това мечтае. А след това?
Човек за истина след туй мечтае. А след това?
Човек за тишина след туй мечтае. А след това?

* * *

Един ден, като дойде време и аз да се превърна в прах,
ще ме запита някой просто какво до тоя ден разбрах.
Конюшня е животът, драги: в ритници край жребци пораснах,
след туй с магарета работих, след туй с катъри остарях.

* * *

Почти пресякох този свят, най-често с колене съдрани.
С победи аз не съм богат – те в шепа биха били сбрани.
Че не признавам аз победи по точки, а ония страшни
победи тежки – сладък цвят, разцъфнал над горчиви рани.

* * *

Аз искам някой с мен да има, когато тръгна да си ходя.
Дори навън да бъде зима, когато тръгна да си ходя,
спокоен през снега ще плувам, щом сбогом съм могъл да кажа
на някоя душа любима, когато тръгна да си ходя.

* * *

Тих ще тръгна, ако има някой нейде да ме помни,
с песничка една любима нейде някой да ме помни,
с недопита чаша вино или със гореща дума
в бяла мразовита зима нейде някой да ме помни.

* * *

Младостта ни трае малко, ала много обещава
и на зрелостта далечна всичко свое завещава.
Зрелостта затуй е тежка, затова така сивее –
тя на младостта нехайна дълговете погасява.

* * *

В плика на тая кратка строфа като завършено писмо
аз слагам бдението свое – през дните да върви само.
Дали ще го получи някой? Ще седне ли да го чете?
Ще съществуват ли грамотни, ще съществува ли четмо?