1 февруари е ден на национален траур в памет на президента Желю Желев. Много хора си спомнят за политическите му заслуги, за ролята му на държавник, за миналото му на дисидент, за чисто човешките му достойнства. А ние ви предлагаме една забавна случка от детството му, описана от самия него в книгата „Въпреки всичко. Моята политическа биография“.  В тази случка има борбеност, изострено чувство за справедливост, наивност, ирония… И пророчество.

В 6-и клас ние, момчетата, вдигнахме стачка срещу учителите за това, че гумените галоши, които училището беше получило „по наряд“ (т.е. по купонната система) бяха раздадени само на момичетата, а на момчетата – нищо. Смятахме това за несправедливо! (Големи кавалери сме били!)

Напуснахме демонстративно училището и отидохме в гората да берем кокичета и синчец. Онези от момчетата, които отказаха да дойдат с нас, обявихме за стачкоизменници.

Нашият „героичен“ подвиг веднага е бил докладван в учителския съвет, където е било обсъждано какви наказания следва да се наложат на „стачниците“.

На другия ден през голямото междучасие директорката нареди да се съберат учениците от всички класове, а нас ни изкара на площадката, за да бъдем публично порицани и наказани.

„Виждате ли ги тези хубостници? – започна своето порицание директорката. – Тръгнали стачки да правят за това, че Учителският съвет е дал галошите на момичетата в техния клас. Вместо да подкрепят правилното решение на своите учители, те тръгнали стачка да вдигат…“

Нравоучителното слово на директорката продължи повече от 10 минути. Накрая тя обяви, че за това тежко нарушение на дисциплината намалява поведението на всички стачници с една единица, а на мен, като инициатор на стачката – с две единици.

Тъй като обаче никой от нас не показваше видими белези на съжаление и разкаяние за стореното, директорката колкото повече говореше, толкова по-нервна ставаше. Накрая, изтървала нервите си, тя започна да ни налага по главите с училищния звънец. Най-много звънци изяде моята глава. Както казваше баща ми в такива случаи: „Корава глава имаш, много ще има да патиш от нея“. И излезе прав!

Позволяваме си да публикуваме и още един момент от биографията на д-р Желев. Много личен и болезнен, от периода, когато пред Президентството сини агитки горяха книгата му „Фашизмът“ и скандираха „Да ти умре и другата дъщеря!“.  Публикуваме го, защото след смъртта на президента медийни лешояди побързаха да потърсят коментар от някогашните му врагове. Българското национално радио дори даде думата на бившия премиер Филип Димитров, който отрони едно „Бог да го прости! Той остава част от близката история на България“. Меко казано, проява на лош вкус е да търсиш такъв коментар.

На 31 декември 1992 г. на жена ми по петолъчката се обажда съпругата на Филип Димитров Елена и се води следният разговор:

– Семейство Желеви ли е?

– Да!

– Г-жа Желева, вие ли сте?

– Да!

– Обажда се Елена на Филип Димитров.

– О, драго ми е. Как сте се сетили?

– Проклети да сте! И вие, и мъжа ви, и децата ви. Цялото ви семейство. И целият митинг ви прокле вчера…

Жена ми онемява и нищо не успява да отговори. От другата страна телефонът се затваря.

Когато се случи нещастието с малката ми дъщеря – Йорданка, и по медиите съобщават за смъртта, същата дама се обажда в Бояна да ми честити:

„Г-н Желев, честито! Застигна ли ви най-сетне нашето проклятие?“…

Помислих си, Боже Господи, и тези нравствени уроди ще управляват България, ще правят демокрация, ще приобщават страната към цивилизования свят…

Мисля, че това беше точната дума. И сега смятам, че човек, който може да се радва и да тържествува за смъртта на някого, особено пък когато става дума за смъртта на млад, съвсем невинен човек, е точно „нравствен урод“…