Преди дни поетът Мартин Спасов спечели поредното отличие с дебютната си стихосбирка „Аз мога да цитирам тишина“. Националният дарителски фонд „13 века България“ му присъди наградата за поезия „Владимир Башев“ за 2015 г. Спасов е роден през 1985 г. в Шумен. През 2013 г. печели Националния литературен конкурс на ИК „Хермес“. Носител е и на наградите „Южна пролет“, „Светлоструй“ и „Усин Керим“.
Ето какво каза поетът пред „Двата бука“ в едно интервю за наградите, тишината, обичта и омразата, училището и семейството, както и за новата си стихосбирка „Костилки от спомени“:
– Стихосбирката „Аз мога да цитирам тишина” ви донесе няколко престижни отличия. Какво е значението на наградите за вас?
– Оценявам всяко едно признание, въпреки че за мен поезията, и изобщо изкуството, не трябва и не може да има състезателен характер. Всяка награда си идва с тежестта и урока и това ме задължава да се отнеса с нужната благодарност. Отличията ме ласкаят, но не ме главозамайват, защото осъзнавам цената на думите. Все по-предпазлив съм с тях.
– Цитирате тишината… „Тишината е езикът на любовта“, казва Елиф Шафак. Не е ли прекалено шумен обаче светът, в който живеем? Как чувате тишината сред толкова прозаични викове?
– Различни честоти са. Аз трябваше да премина през всички състояния на тишината, за да разбера, че тя не е онази болезнена липса на някого, на нещо, а е убежище, в което най-умело можем да се разкажем. Там, където думите не стигат, тишината успява. Животът ме срещна с добри събеседници, затова си позволих да кажа, че мога да цитирам тишина. Тези, които ме разбраха, са тези, които останаха.
– „Обичам“ е последният глагол“, казвате в едно стихотворение. Но извън поезията май по-често спрягаме глагола „мразя“. Защо?
– Наясно съм, че животът извън поезията не е цветя и рози. Хората са уморени от скучния бит, от социални и физически несгоди, от фалшиви чувства. Но във всеки един от нас е заложено да обича – силно, отдадено, завинаги. Човек мрази моментно и неосъзнато, но „последният глагол“ е този, който дава завършеност на изречението на нашия живот.
– Творческият процес е уникален при всеки, разкажете как е при вас, как се раждат стиховете ви? Какво ви вдъхновява, имате ли любимо време и място за писане?
– При мен стихотворенията се случват напълно осъзнато – не се будя в 2 часа през нощта, облян в пот и прозрения, не ми диктуват богове и не ходя навсякъде с лист, в случай че ме осени велика мисъл. Когато нещо ме впечатли и остави белег в мене, аз го освобождавам от себе си в стихотворна форма. Началото на стихотворението идва като хрумване, а краят винаги ме изненадва.
– Като експерт в Регионалния инспекторат по образование в Шумен имате преки наблюдения за състоянието на образователната ни система. Наскоро от МОН отчетоха, че резултатите от матурата по литература и от изпитите за гимназия са по-слаби от миналогодишните. Защо всеки випуск се представя по-зле от предходния?
– От 2 години не работя в сферата на образованието, но това не потиска притеснението ми, че неграмотността добива плашещи размери. На мнение съм, че вината трябва да се търси на фундаментално ниво – още от семейството. Преди да обвиним учителя, че не си върши работата, трябва да се запитаме с какво ние възпитахме отношението на децата си към учението – с купуването на книга или на Iphone 6. Погрешното подреждане на приоритети доведе до това, зрелостник да не може да пише. И случаят да не е прецедент.
– Трябва ли да се изучават съвременни автори в училище? И какво трябва да отпадне от учебната програма по български и литература?
– Да, мисля, че учебната програма трябва да се актуализира, има съвременни автори, които биха били интересни и поучителни за учениците. Те възпитават на езика на съвремието и така думите им ще бъдат усвоени по-лесно. Разбира се, това не трябва да се случва за сметка на авторите, които живеят в паметта на няколко поколения и са част от историята на света.
– Разкажете за новата си стихосбирка „Костилки от спомени“.
– Тази книга е много очаквана от мен, а и не само от мен. Трябваше да съм сигурен, че ръкописът е узрял добре, не насилвах нещата, селектирах стихотворенията внимателно. Редактор на книгата е Маргарита Петкова, а издател е Лъчезар Минчев. Книгата се очаква да излезе през есента, надявам се да не разочаровам никого. Благодарен съм на всички приятели, които потопиха част от себе си в нея.
Специално за читателите на „Двата бука“ Мартин Спасов сподели три стихотворения от „Костилки от спомени“:
Облече се светът във лавандула.
Опива ме лилавата му кожа.
Цитирам тишина. И идва юли.
Безтебен. Вдъхновяващ. Неотложен.
Сдобрявам се с душата си. Простих ѝ
среднощните излизания в петък.
Пораснала и помъдряла тихо,
с очите ми е търсела пътека.
С гласа ми те е викала във мрака.
А твоята душа дали е чула?
Лилавата тъга раздвижи някой…
Не беше ти. Как мразя лавандула.
* * *
Видяхме много късно, че сме слепи.
Една недостижима свобода
предлагаше към себе си пътека,
но никой не престъпи този блян.
Илюзия, която ни подведе.
Живот, във който няма хепиенд.
Как вярвахме, че трупаме победи,
а всеки е заспивал победен.
Животът ни е тъжна преизподня,
заела красотата на Едем.
А ние сме това, което помним.
Останалото просто го крадем.
* * *
Само жълти чадъри и костилки от спомени.
Хапеш минали устни до синьо.
Няма живи реки. Само риби отровени.
И желание – всичко да мине.
Капе всеки пейзаж върху острите ръбове
на проклетите думи за сбогом.
Като гладна пантера тишината се зъби,
плюе гъста тъга и тревога.
Бягаш в страшна гора. И затъваш във пясъка
на часовник, изпаднал във кома.
И какво? Вместо „свещи да има на масата“…
Има жълти чадъри. И спомен.
