Вече не вярвам много в демокрацията. Тя е все по-фалшива навсякъде. Разбира се, има места, където е много по-зле от другаде, казва писателката Милена Фучеджиева в интервю за в.“Труд.
– „Сексът и комунизмът“ е новата ви книга. Заглавието може да подведе, че става дума за романтика, за комедия, но не е така. Какво е посланието ви, г-жо Фучеджиева?
– Липсата на свобода убива любовта. Бих искала младите хора да четат книгата ми, за да разберат, че соцът не е романтичната младост на родителите им, а време, в което всеки беше безмилостно контролиран, с извити ръце, без право да е различен от това, което искаше комунистическата партия. Почти всеки ден получавам мейли от жени, които ми благодарят, че са открили себе си в романа ми. Те дават книгата на децата си да я четат, за да разберат поне малко колко труден беше животът ни.
– Сексът, макар на пръв поглед да изглежда днес хората да са наясно с него, продължава да бъде табу за разговори, за споделяне, насилието се е възцарило навсякъде. Защо?
– Насилието не е навсякъде, не по начина, по който подмолно живееше в България във всеки дом. Защото животът в лъжа също е насилие. А невъзможността да говориш това, което мислиш, е точно това. Сексът като секс, отделен от любовта, не е табу, но разговорът за него тук е много по-назад, отколкото в западните демокрации. И няма как да не е – опираме пак до това, за което е разрешено да се говори, и това, което е забранено. Примерно психоанализата, която се занимава с най-дълбоките точки на човешката психика, често търси причините за всичко в сексуалните отношения, а тя беше забранена по време на соца. Хората бяха лекувани, но не и разбрани, спасени в духовен смисъл. Лечението на симптомите не премахва първоизточника.
– Днес сякаш има някаква носталгия към онова време. Герои са Тато, Батето, синът на Батето… Държавна сигурност сякаш пак е на власт. Имате ли обяснение?
– Българите са търпеливи хора, за добро и за зло. Моето поколение преживя големи сътресения, бедността също не помага. Сигурна съм, че ако икономиката ни потръгне, народът бързо ще забрави за соца, но в момента няма за какво да се хване. Пари няма, само спомени за един осигурен от държавата живот, който никога няма да се върне.
– Проваляме ли се като нация в битката си да сме демокрация?
– Ние сме на ръба на Ориента, след 500 години турско робство няма начин да не сме повлияни от отоманската култура, а тя е съвършено различна от западната. Разкъсани сме между двете ценностни системи, без това да е явно. Тук не може да се очаква тевтонска дисциплина, нито пък това отношение, което Западът има към жените. Просто сме изостанали. Наваксваме, но бавно. Колкото до демокрацията, аз вече не вярвам много в нея. Тя е все по-фалшива навсякъде. Разбира се, има места, където е много по-зле от другаде, примерно Русия.
– Защо Русия?
– Защото Русия замени комунизма с диктатурата на Путин, който несъмнено е умен управник за народ, свикнал на подобно поведение, но е класически герой на прехода – ченге – петролен магнат. Защото в Русия убиват журналисти и опозиционери на улицата като кучета, това е държава, в която човешките права не струват и копейка явно. Нямам симпатии към тази „култура и цивилизация“. Тя е строго локална.
– В Русия свободата е рядко срещано явление, но в същото време тя е люлка на страхотни образци в литературата и киното. Взаимно изключващи се проявления на обществото ли са те?
– Не съм запозната с новата руска литература освен с Пелевин, а от киното следя новите филми на Кончаловски и на все по-неприятния му брат. Просташкият, пиянски национализъм от „Сибирският бръснар“ не ми е по вкуса. Гледала съм и други руски филми, от които ми е останало само чувство на тегавина и безизходица. Като „Левиатан“. Добър филм, не блестящ, но тази безнадеждност не ме интересува. Живели сме я в България предостатъчно. Така че тяхната свобода не е нашата и не искам никога да бъде. Литературата и киното им явно са пленници на морално банкрутиралата ситуация, в която се намират. Щастлива съм, че въпреки всички трудности и недостатъци България е демократична страна, в която човек може да говори това, което мисли, без да го е страх. Друг въпрос е, че тук „нормалните“ хора искат да те смажат, ако не се подчиняваш на рамките, в които те те виждат.
– Как изглежда България от дистанцията на 7 часа разлика?
– Провинциално, европейски, уютно, с хубави кръчми, вкусно ядене, вечно недоволни хора, но парадоксално изглежда все по-добре, погледната отстрани.
– По радиостанциите звучи американска музика и чалга, единствата музикална телевизия, която звучи изцяло на български език, е “Планета”. Сериалите са турски и индийски. Къде е елитът на тази нация?
– Мен чалгата не ме притеснява. Това е музиката на народа, никой не ни задължава да я слушаме. Освен това тя вече е полупопмузика, развива се, докато не съм сигурна, че интелектуалците ни се развиват особено много. Не ги обвинявам, това също е последствие от бедността, нямат пари да пътуват, да виждат други светове, да се чувстват граждани на света. Затворени в малкото пространство на центъра на София, Пловдив или Бургас, те са с провинциални разбирания за много неща. Елитът е начетен, но това не е достатъчно. А продуцентите имат да изхранват екипите си и правят най-комерсиалния избор. Няма лошо, но дано да започнат пак да намират време и пари за продукт, който не се кълчи натряскан на екрана като във “ВИП Брадър”. Да дадат възможност дори и на себе си като продуценти да създадат нещо, което няма да може да конкурира “X Factor” по рейтинг, но хората ще говорят всеки ден за продукта им като част от живота си. Форматите не остават в историята с нищо друго освен с някакви цифри, докато добрият сериал се помни дълго от зрителите, той е отпечатък на времето, в което живеем.
– Коя е следващата ви книга?
– Вероятно „Сексът и комунизмът 2“, продължението на историята на Лола. Казвам „вероятно“, защото ми е супер тегаво да пиша за това време, но се чувствам длъжна да разкажа това, което знам. Нямам грам носталгия – имам добра фабула, която обаче е мъчение да напиша.
– Оптимист ли сте?
– Негативизмът ни руши не само като хора, но и като държава. Има известно озверяване в отношенията между хората, аз лично нямам време да се занимавам с това, имам планове за живота си, в които песимизмът не влиза. Оптимист съм, ако не бях, щях досега да съм се самоубила.
– Имате ли обяснение защо се случва това озверяване в България?
– Който е звяр, сам се вкарва в клетка. Тук не съществува „страх от Бога“. Някакви хора ненавиждат със страст, с която биха захранили ВЕЦ. Държат се като разярени пинчери. И всичко пак опира до провинциалност. Клики, рамки, представи, групи, отбори и селски дворове. Все пак има и интелигентни хора, които ценят свирепото свободомислие. Благодарна съм им за издрържливостта, защото те пък са атакувани заради това, че са мои приятели. Дотам стига злобата и завистта. Това, че съм неуправляема, прави живота ми по-труден, но и по-лесен, защото нямам морални дилеми – не мога да бъда купена. И винаги играя за победа, тази победа, която аз си представям.
Милена Фучеджиева е родена в София. Баща й е писателят Дико Фучеджиев, който 16 г. беше директор на Народния театър „Иван Вазов“.
Учи две години актьорско майсторство в НАТФИЗ, но в крайна сметка завършва кинорежисура.
Дебютира като писател със сборника с есета „Белият негър“
Автор е на „НеХана“, „Нощен проект“, фентъзи романа „Кефер. Цветовете на малката Ида“.
Живее в Лос Анджелис, САЩ. След завръщането си в България през 2010 г. става главен сценарист и един от създателите на сериала на bTV „Седем часа разлика“.
Новият й роман е „Сексът и комунизмът“. В момента работи по продължението му.
