– Като настъпи демокрацията и словото се освободи, един поет мрачно заяви, че българската литература е обречена на локално битие, тъй като българският език бил неконвертируем. Случаят с вашия роман “Възвишение”, получил най-високо европейско отличие опровергава ли го, или е прецедент?
– Не е само моят роман. Има доста български книги, които са широко превеждани по света.
– Но малцина от техните автори са получили такова признание. Наградата много ли ви зарадва?
– Разбира се. Това е форма на признание за моята книга, за труда ми като писател, за литературния ми талант. Това много силно ме окуражава.
– Навремето Богомил Райнов, който трудно даваше интервюта, считаше журналистите за хронофаги – фантастични същества, които се хранят с времето на хората. Вие споделяте ли това усещане?
– Зависи от медиите и журналистите. Зависи от конкретния човек. Всякакви обобщения в категории са дълбоко погрешни. Всичко винаги зависи само и единствено от конкретния човек и от нищо друго.
– Е все пак има понятия като нация, народ, общество…
– Аз не обичам да говоря нито за обществото, нито за народа, защото тези понятия са толкова общи, че всичко, което кажете за тях е едновременно вярно и невярно. Народът е толкова пъстър, обществото е толкова сложно и многосъставно, че всичко, което кажете, ще бъде вярно за част от него и невярно за друга. В този смисъл това е едно рисковано говорене, което е на ръба да се превърне в празнословие.
– А усилията на т.нар. народопсихолози нима са напразни?
– Струва ми се, че са много рисковани техните обобщения. Както всичко казвано за народа те са наполовина верни и наполовина неверни. Е, ако народопсихологът е добър вярното ще е повече от невярното. И въпреки това изключенията ще образуват такава грамадна част, че правилата ще станат в някакъв смисъл безсмислени. Народопсихологията не е природен закон. Тя не може да се формулира с яснотата на гравитацията. Разговорът за нея в най-добрия случай е достоверна хипотеза.
– Напоследък все по-усилено се говори за обезлюдяването на страната повече като демографска тема, отколкото като прекъсване на приемствеността между поколенията. Ще коментирате ли този процес?
– Да, моето семейство добре онагледява този процес. Откъм майчината ми страна то произхожда от странджанско село и аз например нямам почти никое от уменията, които имаше баба ми и част от които запази майка ми. И е жалко, че ги нямам. Всеки от нас може да види това по себе си. Има прекъсване на приемствеността. Но това в известен смисъл е неизбежно. И аз не съм сигурен, че е нещо, което непременно трябва да оплакваме. Самият свят много се е променил. Тази приемственост е прекъсната вероятно на много места по света. Това е част от модернизацията. Ние пък имаме умения, за които нашите предци понятие са нямали. Светът се променя, а с него се променя и начинът на живот, на мислене. Светогледът се променя, което е най-важното.
– Това добро ли е или е лошо?
– Добро в някои отношения, лошо – в други. Това, което се нарича загуба на приемствеността е в същото време развитие напред. Вие не можете да запазите традиционния български битов консерватизъм и да се развивате напред. Това е един от големите проблеми на българското общество. Затова то непрекъснато се спъва в новите си начинания. Иронията е в това, че българското общество е едно от най-малко приемствените. Приемствеността в развитието при Третата българска държава е прекъсвана неколкократно и много рязко. В същото време това се съчетава с популярен битов консерватизъм. Поражда се противоречие между очакванията, които този битов консерватизъм носи и честите прекъсвания на приемствеността в най-новата история. Поражда се чувство за объркване. Затова българите трудно вземат решения. Обърнете внимание, те винаги се колебаят между две решения. Те като че ли желаят с единия крак да бъдат в едното решение, с другия – в другото. А така нищо не става. Хората трябва по-решително да вървят в бъдещето. Желанието да се запази приемствеността в свят като сегашния е нещо, което спъва.
– Но тя все пак дава усещане за устои, за стабилност. Не си глухарче, духнато от стеблото.
– Това е самата истина. Въпросът е в това, че вие не може да живеете в свят като днешния, ако не свикнете дълбоко в себе си със състоянието на несигурност. Живеем в ужасно несигурен свят. Ако търсите в него условия на сигурност, ще бъдете непрекъснато разочаровани. Светът се е променил, той е ужасно динамизиран и несигурен. И за да се чувства човек добре в него (бих употребил едно сложно понятие), той трябва да интериоризира несигурността. Да се научи да живее спокойно в състояние на несигурност. Това е отправната точка на всяко развитие. Всяко развитие тръгва от това спокойствие, тази ведрост пред несигурността, от готовността да пристъпиш решително в несигурното. Ако вие искате хем да се развивате, хем да се придържате здраво към корените си, миналото си, предишните си привички и начин на мислене, то вие имате голям проблем. И този проблем се решава само като започнете да се чувствате добре и спокойни, когато се изправите пред несигурността.
– А как става това?
– Става със смелост. Смелост пред живота. Трябва ви кураж.
– Страхът от неизвестното не е ли по-свойствен за човешката природа?
– Да, както и страхът от тъмното, който е дълбоко ирационален страх. Страх ви е просто защото не виждате какво има наоколо. Същото е и със страхът от бъдещето. Той прилича на детския страх от тъмното. Вие си въобразявате, че там има някакви чудовища, които ще ви изядат. А всъщност няма нищо такова. Човешкият страх от бъдещето е така ирационален както е детският страх от тъмното. Човек някак си трябва да се научи да го преодолява, доколкото е възможно. Първо, защото иначе не може да се живее, правят се големи грешки от страх. И второ, защото този страх, както опитът добре показва, в огромен брой случаи е неоснователен. Бъдещето не е толкова страшно, както хората си го представят и не е изпълнено с чудовища.
– Но при тази ситуация в страната – с мизерията, обърканата политика, живот на ръба на биологичното оцеляване, витае едно общо усещане за безизходица. Как да се преодолее?
– Мисля, че до голяма степен тази безизходица е фикционална, въображаема. Това е характерно за начина на мислене на съвременните български поколения. Предишните не са имали усещане за безизходица. Освен, разбира се при големите катастрофи като след Първата световна война. И тогава то е основателно, докато сега е напълно неоснователно. Никаква безизходица всъщност няма. Тя е само в главите на хората. Освен страха от несигурността, това е неумението на българското общество да се модернизира. То е дълбоко старомодно общество. То не живее в същия ритъм и в същото време, в които живее развитият свят. Няма обективна безизходица. Тя е чисто психологическо неумение на грамадна част от хората да се приспособят към изискванията на съвременния свят. Една от причините е, че са живели в друг свят, този преди 1989 г., който е бил построен по други правила. А попадането от един свят в друг е тежък шок, свързан с промяна на навиците, на светогледа, на начина да се живее. Хората трудно променят начина си на живот, запазват стари очаквания, стари светогледни навици ако щете. Затова те се чувстват неуютно в тази променена обстановка. Хората не обичат да се променят. Съчетанието между нежеланието да се променяш и променени необратимо обективни условия поражда това усещане за дискомфорт. Светът упражнява върху теб натиск да се промениш, а ти не искаш. И това те изпълва с разочарование, тревога, безнадеждност.
– Имам множество конкретни наблюдения за бедстващи хора, при които проблемът далеч не е психологически.
– Разбира се, има хора, които са наистина в безнадеждно положение и при които въобще не става дума за психологически проблеми, а за съвсем реални. Например пенсионерите, хората на възрастта на баща ми, който е на 80. Как той да се промени? Какво да направи? Той няма избор. В края на краищата българското общество, надявам се, в по-голямата си част се състои от хора, които са под 50 години. Ако това не е вярно, то тогава положението е наистина отчайващо. Но все пак силно вярвам, че повечето хора са на възраст, в която все още е възможно да променят начина си на мислене. И ако го направят ще започнат да живеят по-леко, по-адекватно на изискванията на променената среда. Просто българското общество трябва да се модернизира, а това е труден процес.
– Как я виждате тази модернизация?
– Модернизацията е форма на мислене. Ако не се научат да живеят в състояние на несигурност, никога няма да влязат в 21-век. Ако не поемаш рискове не можеш да живееш в този свят, изграден върху рискове. Той е несигурен, рискован, спекулативен. Ако не сте гъвкав, подвижен, склонен към рискове, вие сте свършен.
– И какво, непригодното да се затрие?
– А защо смятате, че тези хора са непригодни? Те са годни, но просто имат психологически и светогледен проблем. Той не е нерешим. Просто трябва да разберат много ясно, че нещата са необратими. Че това, което те очакват като начин на живот, като форма на битието никога няма да се сбъдне. Че техните очаквания са обречени. Трябва да бъдеш в един план, в един крак със света. Няма друг начин. Ако чакате светът да се промени заради вас, нищо добро не ви очаква. Да не говорим, че е форма на грамаден егоизъм и себичност да желаете светът да се промени заради вас. Откъде накъде? Вие ще се промените заради него.
