Какво се случва у нас, та се налага уважението към него да се записва в закон?!

Учителското звание е велико и знаменито и толкова високо, щото надминава всички други разряди на обществения живот. Не бързайте да ми противоречите, казал го е Петко Рачов Славейков. Не бързайте и да оспорвате, че е овехтяло. Същият Дядо Славейков, чийто цитат “Не сме народ, не сме народ, а мърша” поствате честичко в социалната мрежа по всякакъв повод, не е редно да бъде мерен с двоен аршин. Негови са и думите “Учителите държат бъдещето на народа в ръцете си.” И е така. Пращаме децата си на училище, за да придобият знания, да получат възпитание чрез тях и чрез примера на учителя. Той, учителят, трябва да бъде уважаван. За това, че знае повече, за това, че държи ръката на детето ви, когато пише първите букви, че го въвежда в непознатия свят на науките, че му обяснява света. Че е с него през половината ден и до него, когато е необходимо да го посъветва, да му помогне, да внесе ред в мислите му. Да открие заложбите му и да го насърчава. Да го разбира и да търпи детските и юношеските метаморфози. Със съзнанието, че върши велико дело на ползу роду.

Това е на теория. На практика институцията учител отдавна не е такава, каквато трябва да бъде. Защо? Разслоението в обществото, все по-голямата пропаст на социалното неравенство, липсата на сигурност за утрешния ден рефлектираха върху най-невинните по презумпция – децата ни. Образованието и културата като държавна политика вече четвърт век са най-неглижираните области. С всеки нов кабинет, с всеки нов министър се налагат нови и позабравени форми, нови учебници и прийоми, нови изисквания, създадени само за това да не се спазват.

Българският учител бавно и неусетно беше превърнат в последната дупка на кавала. А учителят не е бог, той е обикновен човек, само дето мисията му е тежка, да не кажа непосилна при създадените условия. Децата ни растат и се развиват посредством галопиращия бясно информационен поток и новите технологии. Понятието обща култура за тях се изчерпва с песните на Джорджано, клиповете на Емил Конрад и новата връзка на Ни Ло. Не за всички, разбира се, но за една доста голяма част.

Не виня децата – за това се шуми около тях, това попиват. И някой учител тръгнал да им говори за доброто и злото, за подвига на Ботев и Левски, за славната ни история и за разни други неинтересни неща. При това доста от учителите преподават неинтересно, изпяват си урока, колкото да свърши часът. Паисиевите кандилца блещукат все по-рядко и по-слабо.

Ние сме виновни. Всяка една отделна единица от това наше общество е виновна. Ролята на учителя е достатъчно пренебрегната. Преди няколко дни осмокласничката Наталия удари учителя си.

Влезе в училище с нож, защото се е заканила да го убие. Е, и какво – ще отиде в друго училище. Я си представете като как това се случва от килийното училище, та до социалистическото такова? Абсурд, нали? А защо сега да нагрубиш, да се подиграеш, да удариш УЧИТЕЛ, се превръща в нещо нормално?

Ненормални ли сме и ние, и децата ни, и учителите, и управниците ни? Депутатите ни се занимават с вписване на препоръчителен текст в новия законопроект, гласящ, че освен учениците, и родителите са длъжни да уважават учителите. И какво, ако не ги уважават – министърът лично ще им издърпа ухото или ще ги накаже да се срамуват в ъгъла. Не знам. Знам само, че така не може. Че между свобода и слободия разликата е във възпитанието. На хиляди неща трябва да ги научат родителите, преди да ги метнат в ръцете на учителя. Учителите ще продължат да надграждат. Така е редно.

Но във възпитанието има две страни. И двете трябва да си вършат работата, вместо да си я прехвърлят един на друг.

Със закони не става. Става с любов и търпение. В тази въртележка, която е ежедневието ни, всеки предпочита да зареже търпението, защото няма време. Няма време за кого? За децата. За какво бъдеще време да говорим тогава, да узаконяваме задължително уважение, да градим, да вървим напред? Няма закони и рецепти за тая работа. Има съзнание. На него трябва да наблегнем. Не ураджийски, не урбулешката, а отговорно. И да завърша с думите на Вазов: “Училищата не се правят само с камъне. Училището го прави учителят.” Не хвърляйте камъни, защото на вашите глави ще паднат.