Във фейсбук и на улицата кипи поредният кървав дебат – оправдано или неоправдано е убийството на човека с прякор Плъха. Внезапните разкрития по случая цвърчат като олио, плиснато в нагорещен тиган. Цялата история вони и дими. А в пушилката истината пробягва като неясен силует, подгонена и от плъхове, и от котараци.

Извън тюрлюгювеча от „експертни“ мнения и коментари по темата, едно от малкото смислени неща, които си струва да бъдат споделени, е откъс от романа „Чамкория“ на Милен Русков. Уж се разказва за друго време, а сякаш четеш за днешното…

„Аз вече и за най-малкото нещо не можем да разберем кой е крив и кой е прав. Сякаш се люлеем на лодка – налево-надесно, налево-надесно, напред-назад. Сякаш светът се е разлюлел под краката ти, че получиш световъртеж. Некой трябва да е прав по начало, а нещо требва да е светата истина – но кое ли е то? Нема котва, нема опора никъде, нема брег. Нема нищо сигурно, нищо ясно, нема добро и зло. Или ако има, не знаеш кое кое е. Или ако знаеш, то на другия ден си смени местата. Ей това им е най-големата победа на тия главорези, на тия задкулисни заговорници. Като дойдат нещата до това положение, вече всичко става възможно. Некъде дълбоко в главата ти ти се вие свет, но иначе вървиш твърдо по земята и виждаш всичко на местото му, както е. Ужким всичко е твърдо на местото си, но не е, некъде дълбоко в главата ти всичко това се върти. Там е и си стои, но ти се струва, че едва-едва се крепи, аха-аха и че отлитне! Всичко малко като в просъница стои! То затова е и толкова лесно да се убиват хора в днешно време. Казваш си – всичко това е сън, като се събудим, всичко че си дойде на местото, аз просто спим, сънувам.“