Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува, казва поетът
– Родители от Пловдив се обявиха срещу празника Хелоуин с мотива, че няма връзка с родната традиция. На фона на масовото опростачване крият ли опасност за обезличаване подобни привнесени празници?
– Кои родители? Къде бяха вчера, онзи ден, или чакаха чедата им да дръпнат на ръст и тогава се сетиха да се обявяват срещу нещо, което не е бъдеща опасност, а е вече тук. То е факт, кукувичето на глобализма.
Можеше ли да се спре този прилив на масовата бесовщина, безвкусица и безбожие? Едва ли, особено в нашето изостанало, недоразвито в доста отношения общество. Аз така си възпитах децата, че нито шарки по телата, нито припадъци по простотиите при тях са възможни. Да му мислят онези, които джапат в чалга и чиито рожби ще са празноглави като тях, търчащи по привлекателните празноти, без личен вкус и мнение, без критерии не за висока, а за естествена естетика.
– На кого да се сърдим за тази пошла мода?
– Та на кого, на вятъра на безветрието? Нали знаем, че както в природата, така и в кухите откъм съдържание общества празните пространства мигновено се запълват. И най-вече с готови заготовки. Новите развлекателни бизнес начинания намериха веднага благодатна почва в бедното ни откъм демократични навици общество. Тази напаст на ликуващата плът не може с нищо да се спре, трябва да се изчака да премине като чумна епидемия, като холера, като СПИН ураган през заразеното с цинизъм човечество. Ще идат физически зян мнозина, ще оцелеят малцина одухотворени същности, но в тях е семката на бъдещите люде. Дотогава бездуховността ще опоска като скакалци всичко недъгаво като дух, като душевност, като духовност…
И още дълго „тъпакът ще роди тъпак, който ще роди тъпак и правнукът на тъпака ще ни се надсмее“. Писах го преди сто години, ставаше дума за соцтъпака, но се оказа, че на негово място дойде човекът-черво, човекът-уста, човекът-пихтия, който се самозадоволява с купища предмети, с излишни вещи, с евтин лукс. Това е малкият човек с малките възможности, но с големи ламтежи…
Защо да се сърдим на тъпите празнувания, след като убихме нашите? След като нашата инак славна православна църква БПЦ я няма в училище, няма я в детската градина, в казармата… Дори в църквите невинаги я има. Обществото ни е атеистично, а в повечето случаи атеист е равносилно на комунист, сталинист или нещо като атакист… Затова харесват онова, което идва отвън, защото отвътре няма кой да даде…
– Защо кукерите, които също имат зрелищни елементи, не се радват на популярността на Хелоуин?
– Защото традицията да си кукер се предава само на село. За да имаш костюм, звънци и маска, трябва някой преди теб да ги е носил, ти да си гледал ритуала, та да влезеш в кожата на езическото християнство. И да станеш част от пулса на магията, на магнетизма, на докосването до висшите сили, чрез ритъм, чрез танц. И чрез внезапен екстаз – природен, малце примитивен, дивашки дори, но обладаващ и осеменяващ древната ти традиция…
В градовете това нито се практикува, нито лудува – там една цигара с трева и две бири вършат същата работа. Довеждат те до кеф, защото друга дума за това състояние ние нямаме. Е, много по-лесно е да се навъртиш по време на някакъв бал с маски, да празнуваш с хероин Хелоуинчето, отколкото да влезеш във вмирисаните дрипи на тейко ти и да рипаш из селските улици…
– Защо бедният българин толкова охотно пръска пари от оскъдния си бюджет за маскарад с чужди корени?
– Не знам. Знам, че духовно бедният човечец е за повече съжаление от сиромасите, които знаят що е чест, чистота и човечност. Те са читави и кандилото у тях не се гаси. Те не искат нищо от този мръсен свят, освен да бъдат оставени да бъдат такива, каквито са. Те се раждат читави и умират читави. Тяхната нравствена българщина не позволява на децата им и на внуците да се правят дълго време на маймуни. Защото всяко недяволско дете, което живее и учи между малките дяволета и маймунета, ще не ще, почва да им подражава. Инак ще бъде изяден от себеподобните уж безопасни тревопасни. Но когато думаш на детето с любов, с нежност, бащински или майчински, то вдява и постепенно, бавно като кехлибарена капка мед се отделя от лъжичката, която е полетяла към отворената паст на устата…
– Не стават ли твърде много маските и маскарадите в живота ни?
– Може би. И в живота, и в политиката, която почти не ме интересува. Почти, защото аз съм стопроцентово политическо говедо, което е преяло с политическа детелина и сега е време или да повърне или да се саморазпръсне. От известно време в цялост съм над политиката, гледам на нея като на опасна игра на неодухотворени лица и безличия. Да, това е вид маскарад, вид театър на сенките, който се разиграва за масите срещу други части на масите. След години ще има колабиране, катастрофа, сътресение и сетне последните ще станат първи. Но не тези от утайката, те ще си остават в тинята.
– Всъщност не е ли добре българинът да има повече поводи да празнува?
– Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува – две кила пържоли и три дамаджанки с вино. Празнуващо месо. Духовният му екстаз е вън от чадъра. По време на празниците настъпва такова търчане по магазините, такова презапасяване за пред себе си, сякаш второто пришествие идва и маршрута му са го обявили по държавната телевизия. Празникът за нас е пълна трапеза, за да не ни одумат хората. Не съм против това, ала в държава, в която 50 години са били забранени да се честват скромно и съвестно дни като Деня на народните будители, Деня на Съединението, Деня на войската, Деня на независимостта, Рождество и Възкресение Христово, какво да искаме от този беден откъм общ дух народ, който по инерция продължава да чака повод да се освини…
– А умеем ли да празнуваме?
– Умеем. Когато Проданов изкатери без кислородна маска Еверест и малко след това издъхна, то тогаз лицето на народа ни ликуваше, а сетне по него се отрони една обща национална сълза. Празнувахме, когато нашите момчета станаха четвърти на Световното по футбол в САЩ. Тогава видях, че умираме за обща радост, умираме за такъв празничен миг, да се прегръщаме по улиците и да пеем химна на родината… Трябват ни още такива общи тръпки, надпартийни, поднебесни, национални. Душичката ни е жадна за общение, но за да се превърнем в осъзната нация, мнозинството в нея трябва да е наясно със себе си, а не да имаме болшинство от тъпанари и комплексари. Но и това ще стане – най-хубавото ни предстои.
– Възможен ли е балансът между това да сме в крак със западната традиция, но и да поддържаме живи вековните си обичаи?
– Възможен е. От Запада не трябва да взимаме техните празници, а само същността на техните делници. И най-вече онова, което ни липсва – дисциплина и точност на работното място. Да оставим всякакъв гяволък и тарикатлък, които у нас са остатъци от робската ни психика – да измамим началник, шефа, чорбаджията, бирника, собственика на фирмата, в която бачкаме.
Хич не се радвам, но и не изпадам в драма, че някои днешни хлапета възприемат тези чужди празници като попивателни и залитат по празнувания, за които нашите бащи и деди не са чували. Не става дума за упрек от позицията на битова консервативност или за забраната им – опазил ме Господ, но който е улав, нека си ги празнува.
Ала защо е тази масова истерия по духове, а самите празнуващи са бездуховни, защо се плашат един друг с призраци, а са суеверни? При това, без да обичат нито Бога у себе си, нито Бога извън тях. Каквато каша е в душата им, такава е и в главата им.
Но вярвам, че тази пъпчива психоза ще отмине у всеки, който един ден порасне и почне да мисли не само през нагоните си, а и за роденото си чедо, за неговата прехрана и неговата бъдещност. Нали е казано: на Запад умеят да работят, но не умеят, според нас, да празнуват. Ние обаче умеем да се веселим, но според онези от Запад не ставаме да гоним високото качество, високата конкуренция… Е, няма как да си празноглав и да успееш – нито тук, нито оттатък. Защото най-големият празник е преодоляване на трудностите, а още по-големият – в съзиданието, в творчеството, в универсалното удовлетворение. И в празничния труд – облагородяващ, а не затъпяващ.
