За броени дни загубихме Георги Тулийски, Димитър Цонев, Борислав Николов – троен електрошок за болното тяло на медийната общност в България

Пиша със силна лична болка тези редове, защото така се случи, че с двама от напусналите ни колеги съм работила дълго в отлична професионална и колегиална среда, а с един от тях имахме две поколения семейно приятелство. Празнината, която оставят, е огромна – не само като журналисти, а и като добри и талантливи хора.

Да, случайност е, че смъртта ги отнесе толкова скоро един след друг. Но разтърсващият удар от загубата им наистина е подобен на електрошок за нашата медийна общност, от доста време държана в изкуствена кома в обществената реанимация.

Всички знаем, че журналистиката е смъртоносна професия – разказвали са ни още в студентските аудитории, че по инфаркти сме веднага след летците изпитатели. Явно статистиката трябва да се актуализира с рака и инсултите.

Да не говорим за репортерите, загинали в зони на войни и конфликти, чийто списък ежегодно набъбва на световно ниво.

Но загубата на някогашния ми главен редактор и наставник Георги Тулийски, на семейния приятел Митко Цонев, на всеотдайния колега Боби Николов сега ме тласка да мисля за друго – за жестоките амплитуди, в които ни хвърля не просто нашата професия, а изкривяванията на обществото, в което я упражняваме.

Нямам предвид суровите редакционни графици, които ни изкарват душата, за да успеем да се вместим в тях, нито рисковете и напрежението на живото предаване, нито професионалната амбиция да представиш най-доброто от себе си, дори и да си навредиш.

Мисля за друго. За огорчението, че след години на интелектуално и физическо раздаване, на поемане на тежки отговорности в едно нелеко време, на решителност и самоотверженост, дали старт в професията на десетки колеги, талантливият човек може да изпадне от „актуалността” в самота и забрава. И да дойде ракът.

Мисля още за високата цена да си добър и позитивен сред политическата и моралната отрова на българския преход, да си гръмоотвод на убийствени мълнии, да търсиш баланс над пропасти от лицемерие и двойни стандарти, да криеш от близките си как кръвното ти скача ту горе, ту долу. И да дойде инсултът.

Мисля също за болезнената дарба да виждаш и слагаш на фокус всичко, което боде всички ни, да тичаш по тези бодли с оголена душа и нерви, а накрая някой да реши, че не тичаш достатъчно бързо и да те лиши от любимата работа. И стресът да донесе пак рак…

Тройната загуба сега е сигнал за тревога за всички журналисти, които влагат сърце и морал в професията, които не желаят да правят компромиси със съвестта си, които са на улицата заради закрити издания или заради прекалено независими позиции. Сигнал за тревога е и за онези, които „гълтат” всичко, мълчат и не смеят дори да се оплачат, че им запушват устата или ги уволняват, от ужас, че после няма да си намерят рябота. Стресът не прощава, колеги. Виждате какво отключва.

Тази изкуствена кома на медийната ни общност не бива да продължава повече, защото скоро линията на монитора ще стане непрекъсната. Дано сегашният троен електрошок събуди всички ни и отпуши гласовете ни за морала, достойнството и социалната отговорност, които трябва да се върнат в професията ни. Ако искаме да я/ни има.

Източник: sbj-bg.eu