Нашето общество сега има нужда от добра дума и кураж.
Така си мисля.
От неща, които го спояват, а не които го разделят.
Добрата дума и куражът обаче не падат от небето. Те са бляскавият връх на онази пирамида, която нашето общество с наслада, първо с взривове, а после и с дълго чегъртане на отломките разруши през последните десетилетия.
Поколенията, при които добрата дума и куражът бяха естествени като дишането, поколенията на нашите баби и дядовци и на нашите родители, по силата на природния закон, изчезват, стапят се, редицата им се скъсява, обръщат се и ни помахват с ръка, преди да направят последната крачка, без да таят особена надежда, че ние, подобно на тях, знаем добре какво са добрата дума и куражът.
Добрата дума и куражът са онази благословия, която хората разменяха помежду си, без значение в какъв обществено-политически строй живееха и която осмисляше и оцветяваше в златисти багри най-обикновеното, близкото, житейското, всекидневното обшуване между хората и която помагаше на всеки да преброди делника си, без да е погълнал планини от сол, горчилка и умора, а напротив – с една тайна, малка, но много жива топка от енергия в гърдите си и за следващия ден. И за по-следващия. И така нататък.
Добрата дума и куражът са плод на мъдростта, която идва с достойно изживения живот. Поколенията обаче, които познаваха тайната на добрата дума и куража, изчезват. Младите са си млади, тях не можеш да товариш с подобни очаквания. И съвсем скоро ще дойде времето, когато добрата дума и куражът ще станат дълг на нашето поколение, на моето поколение.
А ние не сме готови за това. Нито събрахме достатъчно мъдрост, нито стъпихме здраво на пътя на професионалното израстване, за да завоюваме поне необходимия авторитет.
Моето поколение се разпадна на отделни атоми, които отдавна загубиха спойката помежду си. А добрата дума и куражът не са личен акт, не са лично творчество, те са част от общата аура на живота, част от атмосферата на делничното ни живеене.
Но все пак – няма как да минем без добрата дума и куража.
Добрата дума и куражът. Това е нашето лекарство днес.
Благословията, която си дължим един на друг. И чак отвъд която можем да разчитаме и на благословията на Бог.
Преди няколко години успях да посетя за няколко дни Атон. Бях в състава на една бригада от Казанлък и Стара Загора, водена от бате Димо Узунов. Бяхме в Зограф седмица преди зимния св. Георги и трябваше да участваме в почистването на двете църкви. Тежък труд по цял ден, като в казармата. Нашата бригада почисти огромните полюлеи. Бате Димо Узунов се качваше на една стълба и разглобяваше полюлеите елемент по елемент. После трябваше да се измият и кадилниците. Това се падна на мен. Седем тристагодишни сребърни кадилници. Изчистих ги, измих ги с маркуча на двора и ги внесох пак в църквата. Никога няма да забравя тихия им звън.
Последния ден преди тръгването се отбихме през общежитието за престарелите монаси. Сградата е извън очертанията на манастира, вече не се използва и тогава я укрепваха. До сградата растяха вековни кипариси. Такова чудо не съм виждал, няма и да видя. Кипариси, стигащи до небето, със ствол, който и няколко човека не могат да обхванат с ръце. Взех си няколко шишарки, нападали по земята. Мислех в къщи да ги посадя в саксии и да си отгледам няколко кипарисчета от онези, огромните.
Когато се върнах в къщи, сложих шишарките на рафта на библиотеката и ги забравих. Те изкараха цяла зима така. Един ден през пролеттта ги видях. Бяха станали на кокал. Имам един приятел, поет и лесоинженер. Обадих му се да го питам какво да правя с шишарките.
– Разтроши ги на семенца и ги сложи в мокър памук – каза ми той. – Това си го учил в шести клас, в часа по ботаника. Ама си забравил.
Така и направих. След известно време някои от семенцата покълнаха. Засадих в няколко саксии шестнайсет кълнчета. От тях се хванаха три. Които сега вече са високи по метър.