На 19 юни 1919 г. е роден писателят Богомил Райнов. Създава българския аналог на Джеймс Бонд – разузнавачът Емил Боев е главен герой на поредица шпионски романи.

В началото бе слово – казва Йоан. Словото е първият духовен признак на очовечаването. То заменя животинския рев, за да изрази нещо повече от болка, гняв или страх – за да изрази мисъл. Империи са рухвали, цивилизации са загивали, времето е стривало на прах изваяния от метал и от камък, а словото е оставало, за да съхрани мъдростта и да увековечи преданието. Словото – като израз на онази духовност, която човек носи у себе си като пламък в своя несигурен път между живота и смъртта, неспирно заплашван от стихиите на природата и от звяра у себе си и все пак продължаващ упорито напред. („Тайната“)

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога – пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и – според собствения ми девиз – да умираме само в краен случай. („Умирай само в краен случай“)

Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит. („Денят не си личи от заранта“)

Това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е случайно, че тайфуните винаги носят женски имена – Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки. („Тайфуни с нежни имена“)

Когато търсим по-голяма нагледност в детайла, нерядко загубваме връзката с цялото. Разчленяването обикновено е най-лесно – дори детето успява да разглоби играчката си. Сглобяването е значително по-трудно, особено когато трябва да обединим образи, които ни изглеждат несъвместими. („Цветовете на болката“)

Внимателният зрител ще открие и в трагичното произведение източник за наслада в проявите на високо майсторство. Но чувствителният зрител ще отиде по-нататък и ще почерпи наслада – наистина сложна, своеобразна и нерядко мъчителна – дори в драматичното звучене на картината. Защото именно пред такива картини човек се чувства най-човечен. Защото именно пред тях той усеща, че не само получава, а и дава нещо от сърцето си. А човешкото сърце има странното качество да се обогатява толкова повече, колкото повече се раздава. Човекът, неспособен за истинско духовно страдание, е в същото време неспособен и за истинска духовна наслада. („Магичен фенер“)

Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време. („Няма нищо по-хубаво от лошото време“)

Човек често среща хора, крайно интелигентни и опитни в професията си, които щом излязат от нейните рамки, изведнъж се оказват посредствени до невъзможност.(„Няма нищо по-хубаво от лошото време“)

Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш.(„Няма нищо по-хубаво от лошото време“)

На тъмно се мисли по добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме със самия себе си, доколкото човек може да бъде насаме сред глутницата на видения и страхове. („Няма нищо по-хубаво от лошото време“)

Източник: bogomilraynov.penko.ru и wikiquote.org