Отиде си първият демократично избран президент на България. Д-р Желю Желев бе държавен глава от 1990 до 1997 г. Книгата му „Фашизмът“ бе забранена по времето на комунизма и горена пред президентството след избухването на демокрацията. Публикуваме част от началото й, където авторът разкрива перипетиите около излизането й през 1982 г.
Из „Фашизмът“ или политическата биография на една книга
Не съм фаталист и не обичам да преувеличавам, но все ми се струва, че не й провървя на тази книга. Можеше да има много по-добра съдба. Книгата беше написана през 1967 г. Излезе през 1982 г.
Цели 15 години вися в почти всички софийски издателства. И винаги я връщаха или поради претрупаност на издателските планове с много години напред, или поради прословутата липса на хартия. Само военните бяха откровени да ми кажат действителната причина. Спомням си, когато отидох във Военното издателство да видя какво става, събраха се всички редактори да ме видят. Гледат ме и се смеят. Смехът им беше доброжелателен. Питам ги:
— Ше я пуснете ли?
— Не, не може…
— Защо? Не ви ли харесва?
— Напротив, много ни харесва…
— Тогава?
— Прекалено е хубава, за да излезе у нас. В България такова нещо не може да излезе — ми каза един от тях.
Единствено утешително беше, че ръкописът непрекъснато се разпространяваше и четеше по системата на самиздата, както в столицата, така и в провинцията.
За широкото и бързо разпространение на ръкописа заслугата принадлежи на Радой Ралин, който беше и първият му читател. Той лично в продължение на години разнасяше текста в разни интелектуални и политически среди, като го даваше на определени хора, които според него трябвало непременно да го прочетат.
На него дължа и бързото му легализиране. За това (и не само за това, разбира се) му посветих своето изследване, макар това поради конюнктурни издателски съображения да не е отбелязано на титулната страница.
През 1968 г. започнаха преговори с издателството на Чехословашката компартия „Свобода“. В края на юли отидох в Прага и уговарях превода и други подробности. Беше неописуема атмосфера на „пражката пролет“, и радостна, и тревожна, бяха „Двете хиляди думи…“
Дванадесет дена по-късно в Чехословакия нахлуха войските на Вършавския договор и всичко пропадна. През 1982 г. книгата беше издадена в България в 10 хиляден тираж от издателство „Народна младеж“. Три седмици след пускането и по книжарниците, беше забранена и иззета от библиотеките. Всъщност, беше иззета третата, последната партида, така че в ръцете на публиката останаха най-малко 6 хиляди екземпляра — тях милицията вече беше безсилна да прибере…
Малко преди да бъде забранена книгата, при мен дойдоха представители на книгоразпространението и поискаха съгласието ми незабавно да направят нов 30-хиляден тираж. Аз, разбира се, го дадох, но точно когато отиват в ЦК на БКП в отдел „Печат“ да искат отпускането на допълнителен лимит хартия, „инфекцията“ вече била станала и ги изгонили най-позорно.
През юни 1982 година в София имаше международна изложба на книгата. Издатели от Унгария, Чехословакия и Полша поискали да сключат договор за издаване на „Фашизмът“. Нашата бдителна идеологическа полиция изобщо не пожелала да преговаря по този въпрос, като казала, че такава книга няма. Естествено, на щандовете в зала „Фестивална“ такава книга нямало…
В 1986 г. по време на II конгрес по българистика голяма група китайски преводачи отива при Радой Ралин и иска от него нещо ново за превод. С присъщата му щедрост и безкористност, на каквито само големият талант е способен, Радой им казал: „Тъй като нямам какво по-хубаво да ви дам, подарявам ви «Фашизмът» от мой приятел, и ви препоръчвам да я преведете на китайски.“ Многобройната китайска група си разпределя текста и за един месец превежда книгата. Предлагат я за публикуване в Академията за западна философска и социологическа литература в Пекин. Нарочно не споменавам името на китайския българист, който поддържаше връзки с нас и ни осведомяваше за хода на работите. Последното, което научихме преди да бъде прекъсната връзката, беше, че са дадени четири положителни рецензии с високи оценки за качествата на текста и че книгата е вързана в книжно тяло, остава само корицата. За нещастие точно по това време започва поредната голяма кампания против интелигенцията, вследствие на която много либерално настроени китайски интелектуалци загубиха постовете си, а с това — и политическите си позиции.
Директорът на Академията за западна литература очевидно се е оказал сред тях, защото също е бил снет от заеманата длъжност. Този факт се оказа фатален за съдбата на китайското издание…
След 1982 г. при мен идваха и много руснаци да искат екземпляри от книгата. Някои от тях се амбицираха да я преведат и да я издадат на руски, други бяха по-скромни — имаха намерението да я пуснат в системата на техния самиздат. Жестоките ограничения на издателските споразумения, с които са взаимно обвързани „братските страни“, изключваха и продължават да изключват възможността за официално издание в Съветския съюз. Но че в системата на техния самиздат тя действително се е въртяла, изглежда е факт, защото твърде много съветски граждани знаят за нея или са я чели.
По едно време идваха и поляци, които искаха да пуснат отделни части в списания или някакви други периодични издания… Не зная какво е станало.
Последните, които идваха да ми искат екземпляр през юни тази година, бяха хора от ръководството на Украинския народен фронт с намерението да я преведат на украински и да я издадат. Не ми е известно какво е станало и дали изобщо нещо е станало.
Изобщо съдбата на „Фашизмът“ започна малко да ми прилича на онази мома, дето всички много я харесвали, но все така се случвало, че никой не я вземал за жена. Да се надяваме, че това става не поради застаряване на момата… Всъщност, като автор аз ще се чувствам щастлив, ако текстът на моята книга се окаже политически остарял и преодолян от времето, защото това ще означава, че от лицето на нашата планета е изчезнал последният тоталитарен режим.
Но докато съществува тоталитаризъм, тя няма да загуби актуалното си значение, тъй като поначало представлява опит с помощта на документа да възстанови добросъвестно, както в палеонтологията, кост по кост огромния политически скелет на тоталитарния мамут. А тези, които искат сериозно да се борят срещу тоталитаризма, имат нужда от познание на неговата анатомия и физиология, без което не може да се разчита на успех…
ВИЦОВЕ
Интересът към книгата става толкова голям, че около нея възниква политичаски фолклор. Ето някои вицове, които Желев разказва:
След като в разни интелектуални компании разговорите върху книгата придобиват престижен характер, една млада дама решава да си набави книгата. Отива в книжарницата и пита:
— Имате ли „Комунизмът“ от Ж.Желев?
Продавачката я гледа учудена:
— Искате да кажете „Фашизмът“ от Ж.Желев?!
— Е, така де, така де…
Приятели на проф. Иван Славов го срещат на улицата непосредствено след налагането на партийните наказания и го питат:
— Иване, как си? — какво правиш?
— Попълваме редиците на пострадалите от „Фашизма“…
Висши партийни функционери заплашват проф. Николай Генчев, че заради положителната рецензия, която е дал на книгата, може да бъде изключен от Партията. Той отговаря: „А сте ме изключили, а съм подал документи за активен борец против фашизма!“
Питат директора на издателство „Народна младеж“:
— Какво ново към издателството, другарю директор?
— Освен „фашизма“ — нищо ново…
Съгласно един друг виц аз съм изпратил обширна статия за културата във в. „Народна култура“. Редколегията, зарадвана, че отново съм застанал на здрави партийни позиции, решава да ми се обади:
— Много се радваме за статията… Съгласни с всичко… Пускаме я без да пипаме нищо… Но защо сте я изпратили неподписана?
— Защото не е моя…
— Тоест, как така?
— Написана е от Гъобелс…
Имаше и един, който сравняваше явно несъпоставими неща:
Какво са направили народите на Източна Европа след Втората световна война?
Унгарците през 1956 г. направили въстание, чехите през 1968 г. — „пражка пролет“, поляците през 1980 г. — „Солидарност“, българите през 1982 г. — издали „Фашизмът“…
Да се съпоставя издаването на една книга с народно въстание или масово народно движение, разбира се, е неоснователно, но то е интересно като умонастроение, дори ако вицът се талкува като самоирония, което е и най-правдоподобно.
Във връзка с противоречивата и трагикомична ситуация, в която се оказаха гонителите на книгата, много се актуализира известният съветски виц за „Мустакатия диктатор“.
Един пияница, мъртво пиян, към полунощ застава пред Мавзолея на Червения площад и започва да вика: „Смърт на мустакатия диктатор! Смърт на мустакатия диктатор!“
Стражата пред Мавзолея се прави, че не го забелязва и с нетърпение чака досадникът да отмине. Но той упорито стои и обърнат към Кремъл от време на време вдига юмрук и скандирал своя лозунг. Накрая стражата се принуждава да позвъни и да извика дежурния офицер. Полковникът като вижда каква е работата, задържа пияницата и от караулното докладва на Сталин, че е задържал злостен враг, който викал срещу него: „Смърт на мустакатия диктатор“. Сталин казал, че в момента има заседание и не може да се занимава с въпроса, но да го доведат след три часа.
Обаче тези три часа се оказали спасителни за пияния. Междувременно той изтрезнял. И когато след три часа Сталин го пита: „Гражданино, кого имахте предвид, когато викахте «Смърт на мустакатия диктатор»?“, той отговаря:
— Естествено, Хитлер. Той вероломно нападна нашата страна, разрущи хиляди градове и села, изби милиони съветски…
— Достатъчно! Правилно, гражданино!
Обръщайки се през рамо, към офицера, Сталин пита: „А вие, другарю полковник, кого имахте предвид…“!??
Разказвам този остроумен съветски виц не само защото беше реактуализиран от общественото мнение и винаги се свързваше със съдбата на книгата, но преди всичко защото много точно изразяваше трагикомичната ситуация, в която неизбежно се оказваха всички онези, които организираха и провеждаха репресивните мерки. От една страна, трябваше да наказват заради аналогиите със социализма, които уж се правели в книгата, а от друга, когато наказваните искаха да им се посочи къде точно в книгата са правени сравнения, те трябваше да доказват, че макар текстуално да няма аналогии, книгата била така написана, че читателят като я чете, сам да прави сравненията — нещо, на което противната страна, заемайки на свой ред йезуитска позиция, енергично възразяваше, като доказваше, че въз основа на такъв документален текст аналогии може да прави само едно политически развратено съзнание… Следователно, тези, които правят сравненията, са хората от партийния апарат… те трябва да бъдат наказвани. И тъй като това беше директно политическо обвинение срещу преследвачите, споровете избухваха отново и отново…
Ставаше точно това, от което властите най-много се бояха: че наказанията няма да останат в тайна, а интересът към книгата ще избуи още повече…