Разбирам любовта, по-скоро интереса и любопитството, на хората към неколцина писатели, които в последните десетилетия са тикани напред. Писателите са известни, известни са и причините, заради които ги тикат. И прозорецът на българската литература вече е толкова стеснен, че само те – пет-шест дами и господа, имат право на лица, очи и глътки въздух. Никой друг.

Добре – нови времена, нови естетически господства, нови фаворити. Това е обяснимо.

Но обяснимо ли е хората, които се прехласват пред тези буквени полубожества, нито един път да не ги попитат: Какво ще кажете за черния като въглища въздух, какво мислите за напуканото като изсъхнала кожа дъно на язовир „Студена“, какво мислите за планините от боклуци, с които ни затрупват от Европа, какво мислите за бедността, за страданията и безизходицата, за изчезналите от земите ни българи? Какво мислите въобще за живота.

Никой не ги пита нищо такова. А и те не смеят да гъкнат, защото край с наградите, край с дитирамбите и лигавениците по телевизорите, край с преводите, край с парфюмените светове и хвалби.

И знаете ли защо тези посочени за най-баш сегашни писатели си мълчат? Мълчат си, защото знаят, че като си прехапват езиците, най-много ги пускат да говорят и най-много ги харесват.

Гледам ги тези словесни дами и господа какви коледни и новогодишни пожелания и послания изпращат, как се тревожат за здравето, живота и бита на хората, как стискат палци от София, Пловдив, Каспичан или чужбина за успеха на татковината. Милите тартюфовци, милите ми умрели лисици – уж за всичко ги е грижа, а ги е грижа само да не настъпят по мазола някой мандарин на издателство, на министерство, на държава. И все го докарват до нещо битово – да се видим, да се прегърнем, да се погледнем, да се целунем два-три пъти и да се обичаме. По-нататък – не. И колкото повече не казват нищо, толкова повече ги катерят по Стълбата на Смирненски – бутат ги с две ръце нагоре по Стълбата и няма свършване.

Аз това не го разбирам и ме е срам. Срам ме е, че тези, които трябва да измислят нови светове, думи и метафори, си измислиха мълчание и го осребряват. И селекцията за успех ще става още по-тежка, а критериите – още по-прости – да не се разбира много какво пишеш и да се разбира, че винаги ще си траеш. И тогава – я в учебник, я в читанка, я в някоя награда можеш да скочиш.

А на черния креп, на който му викаме въздух – майната му, на жаждата – майната ѝ, на боклуците и на отровите – майната им.

Българската литература обаче е голяма и защото писателите ѝ никога не са мълчали. Никога. Ама сега за сега – майната ѝи  на истинската голяма българска литература.

Важното е да сме на прозореца и да се пъчим.

Източник: nikolaymilchev.com

Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.

Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.

Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.

И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…

Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.

Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…

Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.

Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.

Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.

Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!

Източник: nikolaymilchev.com

Получих наградата WebReport за журналистика. Хубавото е, че стана за текст извън обичайните политически теми, към които едва ли само аз, но и други изпитват умора.

Ще ми се тук да кажа някои неща по този повод. Те засягат свободата на словото. Тази свобода, разбира се, е идеал и ценност – от нея зависи много, зависи златният шанс на журналистиката да бъде санитар, да разчиства мизерии, корупции, а и обикновени глупости. На фона на последните чистки на разследващи журналисти, съмнение нямам: свободата е в криза.

Но има друга криза, за която се говори малко. Тя е не просто в свободата на словото, тя е в самото слово. Дълбока езикова криза, която никоя класация не отмерва; прокъсване на някакъв обществен речник, линеене на думите, загуба на художествена артистичност. Това инфектира и самата журналистика. Труман Капоти, когото много обичам, пишеше, че журналистиката е умението да обработиш едно свинско ухо така, че да направиш от него копринена кесия. Но стана друго – в тази професия бе решено, че са по-изгодни 10 000 свински уши, отколкото малко коприна. Бе забелязано, че те се споделят по-бързо, по-ефективно, по-доходоносно, пък и по-лесно. Свободата се употреби за спам на словото. Опасението ми: накрая ние ще получим пълната свобода на словото и в деня на празнуването му репортажите ще са за свинските уши по площада и задръстванията на изхода от тях.

Ако някой иска да си отговори на въпроса какво става в България в момента, на какъв хал сме и накъде отиваме, нека да прочете разказа „Индже“ на Йордан Йовков. Мисля, че там е скрит отговорът – тъжният отговор. Прочетете целия разказ „Индже“, той е писан точно за днешния ден. В него има и любов, и романтика, разбира се, но главната метафора е актуална както никога – метафората за сляпата надежда и вярата в чудото на прераждането. Което никога не се случва. Прочетете разказа „Индже“ без финала – той е писан за други времена и трябва да се чете от други хора, не от нас.

Искам да ви припомня разговора между дядо Гуди и Индже. После си пуснете телевизора и го чуйте от там!

„Индже погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:
– Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?
– Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.
– А аз кой съм? Познаваш ли ме?
– Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сли венският аенин, Тахир ага – зная го, – и той тъй чисто приказваше. Не те познавам.
Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Индже.
– Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
– Какво е сега?
– Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!“ (Из „Индже“ на Й.Йовков)

И не забравяйте, че сборникът с разкази се казва „Старопланински легенди“ – именно легенди.

А сега си пуснете телевизора!

А телевизиите мрат да канят такива.
По БНТ един професор попитал една професорка:
как ще говорят учителите по литература за Николай Хайтов, който е бил член на комунистическата партия, когато ще изучават комунистическия режим като тоталитарен?

Виждате ли, какви лъжци ще учат децата ви.

Хайтов, този истински народен писател,
НИКОГА НЕ Е БИЛ ЧЛЕН НА БКП.

Те това не знаят/не са проверили, а ще пишат история.
Мърльовци.
Такава ще бъде и „историята“ им – мърлява.

Колко ум трябва да имаш, за да родиш такъв мерзък въпрос?
Дори Хайтов да е бил член на БКП, тогава какво – ще го изхвърлите от учебниците или направо ще горите книгите му?

Представяте ли си, с какви бесни негодници си имаме работа.
И възможно ли е децата да проумеят Историята – когато такива пършивци я „четат“ – и я омършавяват.

Сърцето на Хайтов изгоря за България – но бълхите и него гледат да пощипнат.

„Сценарият беше написан за по-малко от седмица по едно просто правило: да отхвърляме всяко хрумване, всеки образ, които биха могли да породят някакво рационално, психологическо или познавателно обяснение. Да отворим всички врати за ирационалното. Да запазваме само образите, които ни стъписват, без да се опитваме да разберем защо.“

Думите са на режисьора Луис Бунюел от автобиографичната му книга „Моят последен дъх“. Той разказва за филма си „Андалуското куче“ (1929), в който заедно със Салвадор Дали срещат своите „сънища и бълнувания“. Двамата са убедени, че публиката ще бъде скандализирана от бруталните образи. Бунюел дори отива на премиерата, натъпкал джобовете си с камъчета. „За да замерям присъстващите в случай на неуспех“…

И преди съм твърдяла, че ако сюрреалистите бяха българи, те щяха да се нарекат реалисти. Все още нямам обяснение обаче защо кинематографията ни не черпи идеи от самата реалност. При това няма нужда от сценаристи – може да се снима направо от житейската площадка.

Ето, например, декор:

Цигански коптор насред „Люлин“, точно до представителния салон на голям автомобилен дилър. В двора, който е кален и в най-страшната жега, има постройка, сглобена от дъски, талашитени плоскости и картонени кутии от електроуреди. Върху покрива са нахвърляни прогризани от молци родопски одеяла и мръсни найлони. Мебелите – изкорубени дивани и паянтови маси, домъкнати от някое сметище, са подредени отвън, в центъра на калта. Върху изгнила каруца е поставен гигантски касетофон, вероятно произведен през 80-те години на миналия век. От него гърмят маанета, наоколо пасат коне, тичат невръстни момченца без гащи, но с големи мъжки потници. Мъжете, много ясно, са мъртво пияни, а една старица, която може и да е само на 24, вие и кълне, попивайки с омазнен парцал шурналата кръв от ухото й. И всичко това се разиграва на фона на едно… пиано, върху което стоят бутилки от минерална вода със забучени в тях сухи цветя. Пак цветя греят и върху картонената фасада на „къщата“ – нарисувани лалета в нарисувани саксийки пред нарисуван прозорец с нарисувани бели перденца…

А ето и идея за сюжет, този път от репортаж в „24 часа“:

„Опашката на язовир „Цанков камък“, която е на входа на курортния град Девин, е буренясала и се е превърнала в змиярник. Десетки декари от дъното са сухи от края на май… По средата на нищото при опашката на съоръжението е зарязана рибарска лодка като символ на мечтите на девинчани там да има туристически атракции… Въдят се и комари. Десният бряг пък опира до градското гробище. При пълненето му в целия обем има опасност водата да подкопае гробовете, които да тръгнат към язовира“…

Само сцената с плаващите гробове би ударила в земята „Андалуското куче“, а циганският коптор ще сложи в малкия си джоб всичките антропоморфни шкафове, разглобени носорози и разтичащи се часовници на Дали! Тук бълнуванията са се осъществили на практика, ирационалното се е превърнало във водещ принцип на съществуването. Великата сюрреалистическа революция е победила окончателно, раждайки образи, пред чиято абсурдност творческият напън на сюрреалиста изглежда банално.

Можем ли обаче да извлечем някаква полза от това обстоятелство?

Разбира се, а и идеята съвсем не е нова, тъй че не претендирам за авторство. Още в „Скромна лепта на обществения жертвеник“ (1897 г.) Алеко даваше акъл как да се представим на Парижкото всемирно изложение. Едното му предложение беше да построим селска къща, une maison bulgare, тъй щото да се похвалим пред целокупния свят, че у нас населението „живее в такива подземни троглодитски жилища, каквито науката не е могла да открие и в най-тъмните предисторически времена.“ За трикласното училище и пансион в Искрец дори не му бяха стигнали думите, та написа: „Перо не го хваща“. За всеки случай обаче предупреди: ако някой рече да го посети, много да внимава да не би свинята, която лежи под стълбата, да си почеше гърба в средния дирек, „че отивате на гюрултия с целия пансион заедно…“

Вярно, оттогава са минали 120 години, но типичните атракции на българския сюрреализъм са си налице. А имаме и друго предимство: освен че няма да ни се налага да ги строим специално, няма и да ги мъкнем чак до Париж. Високите гости ще дойдат на крака и е достатъчно да ги предупредим да гледат на обкръжаващата действителност като на художествена инсталация. Нещо повече, така цялото ни европредседателство ще може да мине под знака на концептуалното изкуство, за да превърнем най-сетне дефекта в ефект!

А какво, в крайна сметка, е концептуалното изкуство?

Хайдегер обясняваше феноменологията му така: откровеното, чийто блясък е само Schein, т.е. привидност. С две думи, биващото се представя за такова, каквото не е, също като нарисувания прозорец с нарисуваните перденца. Затова именно и бащата на арт инсталациите Марсел Дюшан сложи подписа си върху едно биде и озаглави творбата си „Фонтанът“ – с надписа той промени същината на бидето. Затова горе-долу същото направи и Рене Магрит с рисунката си на лула „Това не е лула“ – напомни на зрителя, че образът на предмета не е самият предмет, обърна внимание върху лъжовността на видимия свят и скрития смисъл на нещата.

Оттук следва, че и „Цанков камък“ е язовир, който не е язовир, защото е обикновено биде, нали така? Но едновременно с това „Цанков камък“ е язовир, защото пише, че е язовир. Пианото в калния двор пък не изглежда да е пиано, за разлика от притежателите му, които са пияни съвсем неприкрито и напълно видимо. Ако обаче старицата с отрязано ухо се научи да свири, а мъжете пият така, все едно слушат Вагнер, но още по-патетично, това чудо веднага ще се превърне в коптор, който не е коптор, защото вече е пърформанс.

Както е добре известно, пърформансът е форма на артистичен изказ, която би могла да обедини в себе си изразните средства на всички изкуства във всякакви комбинации. Няма ограничения относно времетраенето, нито от гледна точка на местата за реализация. Единствената константа е живото присъствие на артиста, а невръстните момченца без гащи със сигурност ще тичат и през януари, когато поемаме европредседателството. Като вземем предвид и факта, че Марина Абрамович, която наричат Кралицата на пърформанса, преди години покани над 800 гости на благотворителна вечеря и събра 2,5 млн долара, даже можем да изкараме и някой лев. При това гостите й бяха шокирани от голите модели, покрити със скелети, както и от двете грамадански торти – копия на голото й тяло, нарязани на парчета и със стряскащи анатомични детайли…

Като стана дума за скелети, в това време нищо не пречи да напълним с вода „Цанков камък“, та гробовете лека-полека да тръгнат към язовира. Няма да е зле обаче на гостите да се предложат и интер-акции (или нещо като хепънинги, но с повече претенция), за да се чувстват въвлечени в творческата ни провокация. По този начин например се изхитри Алан Капроу, който през 1959 г. за пръв път употреби термина „хепънинг“. Понеже скучаел по време на разходките си по морския бряг, извикал няколко от своите студенти за компания. Накарал ги да вземат по един мокър камък и да извършват произволни действия, докато камъкът изсъхне. Искал да убие тегавите часове до първото следобедно уиски, но после, разбира се, разправял, че е измислил как да включи публиката в самия художествен процес. Идеята му била в размиването на границите между артистичния акт и ежедневния живот, във взаимното проникване и прочие – така обяснявал.

Да ви навежда това на мисълта, че по бреговете на нашия язовир също може да се организира едно концептуално събиране на камъчета?

Само дето има проблем: сюрреалистите сме ние – пак ние, следователно, ще трябва да замеряме и публиката в случай на неуспех. И отишла в гюрултията цялото ни европредседателство, както би се изразил Алеко, понеже „европейци сме ний, ама все не дотам“…

Представям си даже как гостите с облекчение си хващат самолета „дотам“, въпреки че едва ли някога ще намерят рационално обяснение за бруталните образи. Тръгват си, а тук Луната изгрява. Подухва вятър и вдига прахоляк. Появява се облак. Закрива Луната. И отново настъпва познатият български мрак.

Източник: http://reduta.bg

Всеки, който е отраснал с приказките му, дори и да не знае за тази годишнина, някак инстинктивно се сеща за неговата „Майчина сълза“ в края на лятото.

Всичко е същото – пожълтелите листа, лястовичките по жиците, набъбналите гроздови зърна, уханието на дъжд… Само майката, която отлита, е по-различна. Ще я видите с куфари на летището, заедно с още много като нея. Защото в края на август летните отпуски свършат и хиляди българи поемат към топли и не толкова топли страни в търсене на препитание.

Някъде по медиите съобщиха, че над 260 хиляди деца в България растат с т.нар. „скайп родители“ – родители, които са на гурбет. Ако се съберат сълзите на всички български „скайп майки“, ще напълнят цял океан. Щеше да звучи поетично, ако не е толкова реалистично и прозаично. 260 хиляди лястовичета се свиват на дъното с прекършени криле. Едва ли ще ги видите в елитните гимназии, те обикновено бягат от училище, пушат трева по строежи и мазета, може да имат скъп телефон – подарък от мама за Коледа, но ходят с пробити маратонки, защото баба им, която ги гледа, е изхарчила всички пари за ток и лекарства. И винаги, когато някой ги напсува на майка, скачат да се бият до кръв, сякаш това е битката на живота им. Тази дума – майка – отключва в тях невиждана агресия и мъка. Вечер впиват поглед в замъгления образ на монитора, жадно поглъщат търкулналите се по скайп майчини сълзи и обещават да бъдат добри. А на съседния стол плаче баба им – майката, чиито деца са отлетели…

Това е българската есен – тъжна история за лястовици, които отлитат, и такива, които остават със скършени криле тук, на дъното.

Ако познавате някого от тези неприказни герои, стоплете го с приказката на Ангел Каралийчев. Където и да се намира по света, човек има нужда от майчина утеха. И от надежда за пролет.

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Ангел Каралийчев

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.

Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?

Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Днес е 2 юни. След малко отвън ще завият сирените. Някои ще спрат, може би по инерция. Други ще спрат от куртоазия, други нямат да спрат, защото не виждат смисъла да участват в това преклонение. Когато повечето хора спрат да спират, това означава едно – безразличие към общата ни съдба. Държави и народи са си отивали много често не поради войни, не поради нашествия или катаклизми. Преди да се случи това, те са си отишли вътрешно, духовно. Държавите и народите са си отишли от безразличие.

Днес е 2 юни и трябва да си помислим, че това безразличие, с което ние с широко затворени очи гледаме как изтича нашата страна, трябва да ни напомня няколко неща.

Изтича времето на България, историческото време. Изтича с всяко читаво дете, което заминава през Терминал 2 и никога не се връща, изтича с бабите, които отиват да гледат внучетата си оттатък Океана и не могат да се разберат на общия си език, защото внучетата вече не го говорят. Изтича с поредното затворено, пустеещо село, изтича със затворените очи на нашите баби и дядовци, родители, които изградиха тази страна с 20 ст. трудоден, както казваше поетът Пеньо Пенев. Нашата страна изтича поради простата причина, че ние не виждаме ценност в нея. Тази страна изтича по простата причина, че ние с широко затворени очи виждаме как нашите отношения са се превърнали в отношения на врагове. Както казваше голямата българска писателка Свобода Бъчварова – милост няма между българите. Затова ни изтича страната!

Нашата страна изтича поради това, че нямаме общи идеи и обща цел. Нашата страна изтича с 40-те процента функционална неграмотност, а другите 60% са с различна степен на неграмотност. Страна, която се е гордеела с това, че човек ще продаде най-милото си, за да изучи децата си, в момента се гордее с това, че децата му все още могат да пишат на някакъв език. Страната ни изтича с това, че днес на 2 юни, голяма част от нас не се виждат като една общност.

Когато след малко завият сирените, те се опитват не просто да разкъсат дебелата пелена на човешкото ни безочие, те раздират тъмата на историята и от процепа на вечността започват да дефилират сенките на нашите велики живи мъртъвци. На Ботьов, 28-годишен младеж, останал завинаги там, горе, на Вола. На Бенковски, на Каблешков, 19-годишно момче, на Цанко Дюстабанов, на Георги Кондулов, който преди да умре е казал на четата си – „Отрежете ми главата и ме заровете тук и отгоре играйте хоро, за да не може душманинът да разбере къде е гробът ми! Представете си каква антична трагедия е това! Това е времето, когато сирените дефилират и нашите велики мъртъвци ни гледат от вечността.

Преди известно време един умен човек, понастоящем пазач в Софийския университет, ми каза следното: „Пътувах от София до Варна с нощния влак и гледах светлинките на България. Тъмнина и тук-таме блещукаше по някоя светлинка. България ми приличаше на войската на Самуил – слепци с очи и тук-таме по някой виждащ.“

Когато след малко зареват сирените, уважаеми колеги, замислете се, в храма на собствената си съвест, че когато ни гледат, от една страна ни гледат великите наши вечно живи мъртви, които задават изпитателно въпроса – ние склопихме очи, за да отворим очите на България. От другата страна сме ние. От нас зависи дали няма да затворим очите на тази България или отново ще я изведем на нейния път. 2 юни не е дата, 2 юни трябва да бъде всеки ден!

Стефан Цанев

„Под игото“ на шльокавица – браво! Подигравката, присмехът, гаврата, сарказмът е по-звучен шамар срещу простащината и ще свърши по-добра работа от патетиката, от високопарното възмущение.

За броени дни загубихме Георги Тулийски, Димитър Цонев, Борислав Николов – троен електрошок за болното тяло на медийната общност в България

Пиша със силна лична болка тези редове, защото така се случи, че с двама от напусналите ни колеги съм работила дълго в отлична професионална и колегиална среда, а с един от тях имахме две поколения семейно приятелство. Празнината, която оставят, е огромна – не само като журналисти, а и като добри и талантливи хора.

Да, случайност е, че смъртта ги отнесе толкова скоро един след друг. Но разтърсващият удар от загубата им наистина е подобен на електрошок за нашата медийна общност, от доста време държана в изкуствена кома в обществената реанимация.

Всички знаем, че журналистиката е смъртоносна професия – разказвали са ни още в студентските аудитории, че по инфаркти сме веднага след летците изпитатели. Явно статистиката трябва да се актуализира с рака и инсултите.

Да не говорим за репортерите, загинали в зони на войни и конфликти, чийто списък ежегодно набъбва на световно ниво.

Но загубата на някогашния ми главен редактор и наставник Георги Тулийски, на семейния приятел Митко Цонев, на всеотдайния колега Боби Николов сега ме тласка да мисля за друго – за жестоките амплитуди, в които ни хвърля не просто нашата професия, а изкривяванията на обществото, в което я упражняваме.

Нямам предвид суровите редакционни графици, които ни изкарват душата, за да успеем да се вместим в тях, нито рисковете и напрежението на живото предаване, нито професионалната амбиция да представиш най-доброто от себе си, дори и да си навредиш.

Мисля за друго. За огорчението, че след години на интелектуално и физическо раздаване, на поемане на тежки отговорности в едно нелеко време, на решителност и самоотверженост, дали старт в професията на десетки колеги, талантливият човек може да изпадне от „актуалността” в самота и забрава. И да дойде ракът.

Мисля още за високата цена да си добър и позитивен сред политическата и моралната отрова на българския преход, да си гръмоотвод на убийствени мълнии, да търсиш баланс над пропасти от лицемерие и двойни стандарти, да криеш от близките си как кръвното ти скача ту горе, ту долу. И да дойде инсултът.

Мисля също за болезнената дарба да виждаш и слагаш на фокус всичко, което боде всички ни, да тичаш по тези бодли с оголена душа и нерви, а накрая някой да реши, че не тичаш достатъчно бързо и да те лиши от любимата работа. И стресът да донесе пак рак…

Тройната загуба сега е сигнал за тревога за всички журналисти, които влагат сърце и морал в професията, които не желаят да правят компромиси със съвестта си, които са на улицата заради закрити издания или заради прекалено независими позиции. Сигнал за тревога е и за онези, които „гълтат” всичко, мълчат и не смеят дори да се оплачат, че им запушват устата или ги уволняват, от ужас, че после няма да си намерят рябота. Стресът не прощава, колеги. Виждате какво отключва.

Тази изкуствена кома на медийната ни общност не бива да продължава повече, защото скоро линията на монитора ще стане непрекъсната. Дано сегашният троен електрошок събуди всички ни и отпуши гласовете ни за морала, достойнството и социалната отговорност, които трябва да се върнат в професията ни. Ако искаме да я/ни има.

Източник: sbj-bg.eu