Инициативата е озаглавена „Вие пишете, ние четем“.

„Единственото условие е да изберете една от българските песни, които публикуваме ежедневно в официалната ни facebook страница, онази, заради която откривате причина да пишете и да споделите с нас вашите емоции, размисли, асоциации, усещания, мисли, които музиката, текста и/или визията ѝ пораждат у вас“, обясняват организаторите на конкурса.

Няма ограничение в жанра. Ако текстът е прозаичен, трябва да бъде до 3 стандартни страници. Всеки участник има право да даде само един текст във формат word. Трябва да посочи песента, която го е вдъхновила, имената си и данни за обратна връзка.

Текстовете се приемат до първия ден на август на два електронни адреса: biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg и office@biblioteka-bulgaria.bg.

Победителят в конкурса ще получи шанса да издаде своя книга, финансирана от „Библиотека България“.

Получих наградата WebReport за журналистика. Хубавото е, че стана за текст извън обичайните политически теми, към които едва ли само аз, но и други изпитват умора.

Ще ми се тук да кажа някои неща по този повод. Те засягат свободата на словото. Тази свобода, разбира се, е идеал и ценност – от нея зависи много, зависи златният шанс на журналистиката да бъде санитар, да разчиства мизерии, корупции, а и обикновени глупости. На фона на последните чистки на разследващи журналисти, съмнение нямам: свободата е в криза.

Но има друга криза, за която се говори малко. Тя е не просто в свободата на словото, тя е в самото слово. Дълбока езикова криза, която никоя класация не отмерва; прокъсване на някакъв обществен речник, линеене на думите, загуба на художествена артистичност. Това инфектира и самата журналистика. Труман Капоти, когото много обичам, пишеше, че журналистиката е умението да обработиш едно свинско ухо така, че да направиш от него копринена кесия. Но стана друго – в тази професия бе решено, че са по-изгодни 10 000 свински уши, отколкото малко коприна. Бе забелязано, че те се споделят по-бързо, по-ефективно, по-доходоносно, пък и по-лесно. Свободата се употреби за спам на словото. Опасението ми: накрая ние ще получим пълната свобода на словото и в деня на празнуването му репортажите ще са за свинските уши по площада и задръстванията на изхода от тях.

Ако някой иска да си отговори на въпроса какво става в България в момента, на какъв хал сме и накъде отиваме, нека да прочете разказа „Индже“ на Йордан Йовков. Мисля, че там е скрит отговорът – тъжният отговор. Прочетете целия разказ „Индже“, той е писан точно за днешния ден. В него има и любов, и романтика, разбира се, но главната метафора е актуална както никога – метафората за сляпата надежда и вярата в чудото на прераждането. Което никога не се случва. Прочетете разказа „Индже“ без финала – той е писан за други времена и трябва да се чете от други хора, не от нас.

Искам да ви припомня разговора между дядо Гуди и Индже. После си пуснете телевизора и го чуйте от там!

„Индже погледна стареца изпод око и едва забелязано се усмихна:
– Индже ли? Ти виждал ли си Индже, старче?
– Де ще го видя, синко. Онзи, който го е видял, не е оживял.
– А аз кой съм? Познаваш ли ме?
– Де ще те познавам, ефенди. Приказваш като нас, от агите има много да приказват по нашему. Сли венският аенин, Тахир ага – зная го, – и той тъй чисто приказваше. Не те познавам.
Той замълча и замислено спря натъжените си очи на Индже.
– Не те познавам. Ама чуй какво ще ти река: млад си, хубав си. Юнак си. Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач. Но само ти да си! А то сега какво е…
– Какво е сега?
– Кой отде иде, коли, кой отде иде, граби и пали. А ний сме прости хора, ний сме като овце. Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои. ама и от вълци да ни пази!“ (Из „Индже“ на Й.Йовков)

И не забравяйте, че сборникът с разкази се казва „Старопланински легенди“ – именно легенди.

А сега си пуснете телевизора!

Деян Енев

Докато по площади и медии се леят патетични слова за 24 май, един малък разказ шества из фейсбук, носейки повече тъга, отколкото усмивки на празника.

„Даскал“ от Деян Енев

Подаскалувах малко, колкото да не е без хич. Но поне знам – на тези хора, на учителите, на даскалите, винаги ще правя дълбок поклон, до земята. Това не е работа като работа. Това е тежък египетски труд. Това е все едно да си зърно, паднало между воденичните камъни.

И дядо ми е бил даскал, преди десетилетия. Имам някъде даже негова снимка, докато преподава урока в клас. Ама учениците му мирни, тихи, не смеят да щукнат. Който щукне – и дядо ми: люу-у-ус! – по врата. Снимката черно-бяла, ама сякаш виждам колко са червени, колко са загрети вратовете на учениците му.

Снимката е от старото училище на село. Строено през 1880 г., паметник на културата. Отдавна стои празно. По едно време изпочупиха стъклата и прозорците зейнаха като очи на череп. Сега от дъждовете покривът му се продъни и го бутнали, да не стане беля.

Сега – люу-у-ус по врата не може! Не може и да изгониш ученик. Сега ти си нещо като камикадзе. Влизаш в час и чакаш звънеца бетер учениците.

А децата не са лоши. Децата са същите, каквито са били винаги. Само дето нямат кантар за доброто и лошото. Децата са като железни стружки. Трябва да има магнити, които да им зададат верните силови линии. Но магнити няма.

Я сипни още едно, барманче. То се е видяло. За какво ти говорех. А, да.

И аз бях даскал за кратко. Сварих най-дивите времена, когато всичките шлюзове бяха отворени. Тогава изгряваха мутрите. А аз трябваше да преподавам литература – „Под игото”, „Железният светилник”. От едната страна – трибуквените лепенки. От другата – дебелите книги. Кой мислиш, че спечели състезанието?

На последния чин имаше едно момче, което въртеше чейндж. Идваше в часовете, сядаше на последния чин и почваше да брои пари. Германски марки. Едни дебели бали. Иначе не вдигаше шум, от чина му се чуваше само тихото шумолене на банкнотите.

Ти ми кажи колко трябваше да му пиша?

Писах му тройка.

Имаше две близначки, като куклета. Те пък започнаха да проституират. Един техен съученик, един отворко, с изрусена магарешка грива, им стана сводник. Помня, едната близначка, на едно класно, върху Вазов, си беше написала ситно-ситно върху бедрото цялото стихотворение „Опълченците на Шипка”. И само вдигаше все по-нагоре полата си. Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?

Писах й тройка.

Имаше една манекенка, която ходеше с един футболист. Докато траеше часът, долу я чакаха с един мерцедес последен модел. Надънили музиката и чакат. Дойде време за изпита. Манекенката седна на стола пред катедрата, аз й зададох въпрос. Нищо не знаеше, дума не можеше да обели. Че като ревна. Гримът й се размаза, заприлича на панда, намокри ми дневника. Долу музиката дъни и ония, гавазите на футболиста, чакат.

Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?

Погледнах през прозореца, видях гавазите и й писах петица.

И разбрах, че не ставам за даскал.

Я сипни още едно. То се е видяло…

На 24 май винаги се напивам. Откога бях даскал, а на 24 май, като ме стегне душата, и взема, че се напия.

Какво ли не работих оттогава. И дистрибутор на магнитни постелки, и пазач на паркинг, и контрольор в градския транспорт, и охранител в мол. Понякога ми докривее. Мисля си, че можех да бъда добър учител по литература.

Какво казваш? Бил си в моя клас?

Хайде бе!

Честен кръст?

Не те помня. Можеш ли да си спомниш всичките?

Ти черпиш, така ли? Черпиш учителя си? Черпиш стария си учител?

Виж, това може. Така бива.

Хайде, наздраве тогава.

Казваш, че съм ви учил да пишете стихове? Всички от класа сте прописали стихове?

Не помня. Нищо такова не си спомням.

Знам само, че на 24 май винаги си вземам свободен ден. И се напивам. Но преди това обикалям училищата, влизам в училищните дворове, гледам тържествата, където още ги има.

И после се напивам.

Стихове, казваш…

Не си спомням.

А телевизиите мрат да канят такива.
По БНТ един професор попитал една професорка:
как ще говорят учителите по литература за Николай Хайтов, който е бил член на комунистическата партия, когато ще изучават комунистическия режим като тоталитарен?

Виждате ли, какви лъжци ще учат децата ви.

Хайтов, този истински народен писател,
НИКОГА НЕ Е БИЛ ЧЛЕН НА БКП.

Те това не знаят/не са проверили, а ще пишат история.
Мърльовци.
Такава ще бъде и „историята“ им – мърлява.

Колко ум трябва да имаш, за да родиш такъв мерзък въпрос?
Дори Хайтов да е бил член на БКП, тогава какво – ще го изхвърлите от учебниците или направо ще горите книгите му?

Представяте ли си, с какви бесни негодници си имаме работа.
И възможно ли е децата да проумеят Историята – когато такива пършивци я „четат“ – и я омършавяват.

Сърцето на Хайтов изгоря за България – но бълхите и него гледат да пощипнат.

В тази книга литература няма. Има голямо его на човек, който е убеден, че е бил най-големия вестникар, най-големия ебач, най-важният политически готвач на интриги в държавата, най-великият разбирач, най-безстрашният разследващ изследовател на съвременността, солта и пипера на родната манджа, лостът, който е държал повдигната земята.

Това сподели във фейсбук журналистката Виолета Симеонова за романа на Тошо Тошев „Политическа орда“. Симеонова, която е известна със своите остри, но точни коментари за книги, подлага на унищожителна критика творението на бившия главен редактор на вестниците „Труд“ и „Преса“. Ето и целият й анализ на „Политическа орда“:

„Прочетох „Политическа орда“ на съвременния български автор Тошо Тошев. И понеже вече съм изхабила класическата си кратка рецензия („Защо???“) за друга машина за бестселъри (Людмила Филипова), ще трябва да правим дълга версия.

Тошо Тошев е преразказал отново мемоарите си, с които обръгналата публика се запозна преди около десетилетие. Според него – сега като литература.

А според мен, в тази книга литература няма. Има голямо его на човек, който е убеден, че е бил най-големия вестникар, най-големия ебач, най-важният политически готвач на интриги в държавата, най-великият разбирач, най-безстрашният разследващ изследовател на съвременността, солта и пипера на родната манджа, лостът, който е държал повдигната земята. И прочие. Схващате картинката.

Нямам съмнение, че тези му убеждения поне са честни и автентични. Човекът се обича толкова, че както казваше един мой бивш приятел – ако можеше, щеше сам да се…(Сори, ама знаете – толкова се вживявам в книгите, че и рецензиите ми са в техен стил:)

Книгата е изпълнена със зле скрито презрение към всички в човешкия род – журналисти, заместниците му, политици, жена, май и деца. Има само две светини, които са отминати от това чувство – майка му, (която оставя да умре в самота) и събирателния образ на супериорната любовница, п….та със златно сърце един вид. (А тя се е домогнала до този статус, защото никога не е само негова и метафорично кривва за едно безмислено ебане дори в последната страница, точно след като заживяват заедно, той й дава едно Мерцедесче да си джитка и би трябвало да живеят happily ever after).

Политическите процеси в България са описани схематично и повърхностно, политическите образи на реалните герои на нашето време прикрити под досадни и смешни имена, една елементарна шарада, колкото да се чудиш дали смята, че от тях ще стане по-изразително и автентично? Вместо бездни и черни дупки на прехода ни се разказват анекдоти. Някои възлави кукловоди направо липсват, все едно че никога не са ни се случили. Службите и миналото – тоже. Вместо да бръкне честно в блатото на медийната собственост, скача по лотовите листа на „честните чуждестранни инвеститори“ и щастливите журналист(к)и с ловкостта на жаба. Дори моментите, които можем да приемем за откровено софт порно, не достигат густото и зрялата натопорченост на един Димитър Шумналиев, например.
Храбрият читател трябва да утеша, че в тези 300+ страници самовлюбена самота има и проблясъци.

Примерно, образа на свръхгероя на България Марко Орисов (президентът предвидливо въвежда това ново, специално звание за вездесъщия премиер, защото не може да е просто герой, нали така? Някои са по-герои от останалите, се пак…). В последните страници авторът набира изненадваща гражданска смелост и набляга на иронията и водевилното повествование за подвизите му, особено в частта за геройствата измежду жените и дъщерите на министрите си, което е забавно и в известна степен информативно. За пари не става много дума, макар че връзките с мутрите са маркирани лаконично.

Иначе, аз се радвам, че прочетох тази книга. Позволи ми да потвърдя всичко, което подозирах като авторски потенциал, талант и житейски хоризонт в този немлад и необещаващ автор.“

„Здравей, приятелю… Отдавна ме молиш да ти разкажа за България.

Когато за пръв път чух как в 12 часа на 2 юни неистово завиха всички противовъздушни и противопожарни и заводски сирени в столицата… ужасно се изплаших. “Война” – помислих си за части от секундата и се заоглеждах за някакво скривалище… И в следващия момент видях нещо съвършено потресаващо: всичко спря! Не се шегувам, приятелю – в милионната столица (а както разбрах впоследствие и в цялата страна) спря всякакво движение – автомобилите и градския транспорт, хората по улиците и зад прозорците в работните си кабинети, учениците, гонили до преди секунда топка… Стана неестествено тихо… Уверявам те, приятелю, София е единствената столица в света, където веднъж в годината можеш да чуеш… такава тишина… Само воят на сирените!

След три минути, когато всичко се върна към нормалния си ритъм, се сетих, че са ми разказвали за някой си техен герой Христо Ботев – поет и революционер, който с присъщия на ненавършените си 30 години, а и на възбудата на епохата авантюризъм повел на вярна смърт група също такива невръстни търсачи на остри усещания, уж, обединени от мъглявата представа за “свободата на отечеството”… Всички те емигранти в Румъния, отвлекли австрийски кораб, принудили капитана да ги свали на българския бряг и след няколко дни битки, естествено са били напълно разбити от редовната и въоръжена до зъби турска войска… В този ден, на 2 юни, бил загинал самият Ботев (по непотвърдени данни – от “приятелски” куршум). Накратко – това е историята. Чувал я бях, но да ти кажа право не бях особено впечатлен – приключенска му работа… Авантюризъм и малко безотговорност. Така мислех до момента, в който на 2 юни се озовах в епицентъра на тази смразяваща тишина и неподвижност…

От тогава всяка година чакам този ден, за да видя дали ще се повтори, дали ще е същото. Дали някой от по-младите няма да се зачуди защо и дали изобщо да се спира… Вече много години живея в България, пред очите ми са се променили много неща. Но тези три минути се проектират от година в година… 2 юни ме е заварвал в много от големите градове на България и в малкото планинско селце, където живея. Но картината навсякъде е една и съща. Хора, спрели да помълчат, да се сетят за подвига на един недоживял христовата възраст авантюрист, да му се поклонят или може би да го осъдят – но така или иначе в тези 3 минути мислите на 7 милиона българи са концентрирани в едно и това едно, в крайна сметка, е страната им, България. Що се отнася до мен, чужденеца… Аз в тези три минути… обикновено изпитвам позорното чувство на завист. Да, аз завиждам – на целия български народ и на всеки българин поотделно.“

Георги Господинов

„Тези складове не се рушат от вчера, не ги рушат от вчера, нашите писъци винаги идват посмъртно“. Това коментира във Фейсбук писателят Георги Господинов по повод опожаряването на емблематичните за Пловдив тютюневи складове. Ето какво още написа творецът:

докато още мирише на изгоряло, това е миризмата на късния август, складове и стърнища, спомням си при редките ми идвания някога в пловдив дългата миризма на тютюн по протежение на цялата улица (кирил златков ми спомни), от гарата до центъра, опиваща миризма на тютюн и мед, не знам защо. споменът ми е за октомври, есен, паднали листа, все покрай складовете, цветът, разбира се, е прегоряло оранжев, опикана охра. след пожарите на този август, не само буквалните, си мисля поне за три неща.

Първо, за безчовешкия начин, по който тук горим всичко, без жал, без милост – там, където е имало живот, мостове, миризми, там, където са дишали хора – огън и край. радикални в изгарянето, сякаш имаме друг живот, този е чернова, а онова, което сме подпалили – нищо. малки нещастни нерони. (виждал съм отблизо горящи стърнища, опепелени костенурки и опърлени яребици. но тук тези неща кой ти гледа.) Второ, покрай пожарите, за тежкото тяло на нашия айляк, тази градска мантра, за бездушието и апатията на взрените в собственото си его граждани и поети. тези складове не се рушат от вчера, не ги рушат от вчера, нашите писъци винаги идват посмъртно.

и трето – няма трето. нас ни няма. август на омерзението.

Емблематични за Пловдив тютюневи складове, обявени за паметници на културата, изгоряха на 20 август.

Георги Господинов

Георги Господинов: Битката е за запазване на човешката природа

Битката е за прости неща – запазване на човешката природа. За основни човешки качества като доброта, милосърдие, емпатия.

Вън от това дали шофьорът е част от ИДИЛ, или не, това е дело на брутален, прекрачил човешката природа вече не-човек. Да мачкаш 2 км живи тела е наистина отвъд човека, дело на заслепен от омраза, агресивен, самозабравил се, бездарен, изстъплен идиот. Ползвайки понякога тези състояния, дори виртуално, дори само като думи към друго човешко същество, увеличаваме всекидневното ниво на тероризъм. Камионът и ИДИЛ идват после, когато сме готови за тях и човекът в нас вече е премазан.

Затова обикновената човешка доброта е важна, а в частност и литературата, ако ни прави чувствителни. Те няма да спрат камиона, но биха могли години преди това да спрат човека, който ще се качи в него.

Милен Русков

Милен Русков: Превратите не могат да излекуват обществото от корумпираната демокрация

Каквито и да са основанията и личните им качества, не може 104 офицери да се разпореждат със съдбата на многомилионна страна като Турция по свое усмотрение. Защо изобщо хората се разправят по телевизиите, манифестират по площадите, спорят, понякога се хващат за гушите и най-сетне защо изобщо ходят да гласуват, ако след това 100-на офицери могат да се наговорят и за една нощ да анулират всичко това.

Демократичната система не може да бъде съборена от терористи, нито от революционери, но може да бъде съборена от военните, както много пъти се е случвало. Т.е. конфликтът й с тях е вече истинско изпитание. Ако през 2016-та година в голяма и силна страна като Турция властта може да бъде взета от 104 сговорили се офицери, значи демократичната система няма никакви защитни сили, тя е направо смешна, нелепа.

Впрочем понеже книгата, която пиша, се отнася за период, в който двамата големи български превратаджии Кимон Георгиев и Дамян Велчев играят изключително важна роля, аз познавам добре техните преврати. Поинтересувах се и от някои от другите по-известни преврати в света. Исках да опозная по-добре практиките и основанията им. Поради това не бих съдил този тип хора дежурно и с лека ръка. Те нерядко са прави за някои неща и нерядко имат добри намерения. Но, първо, обикновено после оплескват всичко, и второ, въобще не е там работата.

Демокрацията чудесно може да е корумпирана и глупава. Но ако 100-на сговорени офицери могат да анулират правилата, когато пожелаят, възниква въпросът: Защо тогава живеем по тези правила? Защо изобщо да живеем по каквито и да било правила? Превратите, вместо да излекуват обществото от корумпираната демокрация – както военните нерядко я виждат, – корумпират обществената тъкан още повече, понеже внушават на хората, че всъщност никакви правила няма, а властват просто силата и произволът.