На Страцин под скалистия рът

пропълзя, обкръжи ни врагът.

Той ни блъска с оръдия два дни,

той държи ни и жадни, и гладни,

той ни мами, руга и ласка,

та на всичко да махнем с ръка.

Но мълчахме, покрили земята,

без патрони, в горещия вятър,

но мълчахме, опрели в пръстта

упоритите наши уста.

Но мълчаха, от болка стопени,

даже нашите тежко ранени,

та врага да не чуе от тях

нито стон, нито дума на страх.

Тъй лежахме — и мъртви, и живи, —

обгорени с барут, мълчаливи,

неподвижни на голия рът.

И пред нас не изтрая врагът.

Не изтрая, побягна изплашен

от гласа ти, мълчание наше!

Разбирам любовта, по-скоро интереса и любопитството, на хората към неколцина писатели, които в последните десетилетия са тикани напред. Писателите са известни, известни са и причините, заради които ги тикат. И прозорецът на българската литература вече е толкова стеснен, че само те – пет-шест дами и господа, имат право на лица, очи и глътки въздух. Никой друг.

Добре – нови времена, нови естетически господства, нови фаворити. Това е обяснимо.

Но обяснимо ли е хората, които се прехласват пред тези буквени полубожества, нито един път да не ги попитат: Какво ще кажете за черния като въглища въздух, какво мислите за напуканото като изсъхнала кожа дъно на язовир „Студена“, какво мислите за планините от боклуци, с които ни затрупват от Европа, какво мислите за бедността, за страданията и безизходицата, за изчезналите от земите ни българи? Какво мислите въобще за живота.

Никой не ги пита нищо такова. А и те не смеят да гъкнат, защото край с наградите, край с дитирамбите и лигавениците по телевизорите, край с преводите, край с парфюмените светове и хвалби.

И знаете ли защо тези посочени за най-баш сегашни писатели си мълчат? Мълчат си, защото знаят, че като си прехапват езиците, най-много ги пускат да говорят и най-много ги харесват.

Гледам ги тези словесни дами и господа какви коледни и новогодишни пожелания и послания изпращат, как се тревожат за здравето, живота и бита на хората, как стискат палци от София, Пловдив, Каспичан или чужбина за успеха на татковината. Милите тартюфовци, милите ми умрели лисици – уж за всичко ги е грижа, а ги е грижа само да не настъпят по мазола някой мандарин на издателство, на министерство, на държава. И все го докарват до нещо битово – да се видим, да се прегърнем, да се погледнем, да се целунем два-три пъти и да се обичаме. По-нататък – не. И колкото повече не казват нищо, толкова повече ги катерят по Стълбата на Смирненски – бутат ги с две ръце нагоре по Стълбата и няма свършване.

Аз това не го разбирам и ме е срам. Срам ме е, че тези, които трябва да измислят нови светове, думи и метафори, си измислиха мълчание и го осребряват. И селекцията за успех ще става още по-тежка, а критериите – още по-прости – да не се разбира много какво пишеш и да се разбира, че винаги ще си траеш. И тогава – я в учебник, я в читанка, я в някоя награда можеш да скочиш.

А на черния креп, на който му викаме въздух – майната му, на жаждата – майната ѝ, на боклуците и на отровите – майната им.

Българската литература обаче е голяма и защото писателите ѝ никога не са мълчали. Никога. Ама сега за сега – майната ѝи  на истинската голяма българска литература.

Важното е да сме на прозореца и да се пъчим.

Източник: nikolaymilchev.com

В днешно време младите хора си въобразяват, че парите са всичко, а когато остареят, вече го знаят със сигурност.

В добрите стари времена книгите са се пишели от писателите, а ги четели всички; сега книги пишат всички, но никой не чете.

Всеки може да е съпричастен със страданията на приятел, но е необходима много фина душа, за да си съпричастен и с успехите му.

Всички велики идеи са опасни.

Всички мъже са чудовища. На жените не им остава нищо друго, освен да ги хранят по-добре.

Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите.

Въпросите никога не са нескромни. За разлика от отговорите.

Да се влюбиш в себе си е началото на една доживотна любов.

Да си естествен е поза, която дразни хората повече от всички други.

Действията са първата трагедия в живота, а думите — втората. По-жестоката е на думите. Те нямат милост.

Днес хората знаят цената на всичко, но не и стойността на каквото и да било.

Душата се ражда стара и постепенно се подмладява. Това е комичната страна на живота. Тялото се ражда младо и постепенно остарява. Това е трагичната страна на живота.

Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.

Жената с минало няма бъдеще.

Жените никога нямат какво да кажат, но го казват по очарователен начин.

Жените се отнасят към нас, мъжете, така, както човечеството към боговете си: те ни се кланят и ни досаждат, постоянно искайки нещо.

Жените трябва да бъдат обичани, не разбирани.

За да се запазят здравите отношения в семейството, бащата не трябва нито да се вижда, нито да се чува.

Зад всяко изящно нещо, което е съществувало, е имало нещо трагично.

Има само едно нещо на света, по-лошо от това да говорят за теб, и то е да не говорят за теб.

Истината рядко е чиста и никога проста.

Когато бедността се промъква през вратата, любовта с едно плясване на крилата изхвръква през прозореца.

Когато някой е съгласен с мен, винаги имам впечатлението, че грeша!

Когато сме щастливи, винаги сме добри, но не винаги когато сме добри, сме щастливи.

Кой е беден, ако е обичан?

Любовта и лакомията оправдават всичко.

Малкото искреност е опасна, а многото искреност е абсолютно пагубна.

Мечтател е онзи, който намира пътя си само на лунна светлина. А наказанието му е, че съзира зората преди останалите хора.

Мъжете се женят от скука, жените от любопитство. И едните и другите остават разочаровани.

Мъжът може да е щастлив с всяка жена, стига да не я обича.

На ергените трябва да се налагат тежки данъци. Не е справедливо някои хора да са по-щастливи от други.

На света съществуват само две трагедии, едната е да не получиш каквото си искал, другата е да го получиш.

Най-страшното нещо на света е скуката.

Не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си.

Никога не бива да се доверяваме на жена, която не крие годините си. Жена, която казва на колко е години, може да каже всичко.

Никога не отлагам за утре онова, което мога да свърша вдругиден.

Никой не е достатъчно богат, за да откупи миналото си.

Никоя цена не е достатъчно висока за едно ново усещане.

Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено.

Образованите противоречат на другите, мъдрите – на себе си.

Обществото често прощава на престъпниците. Но не и на мечтателите.

Опит е името, с което много хора наричат грешките си.

По-скоро бих загубил най-добрия си приятел, отколкото най-лошия си враг. За да имаш приятели, трябва да бъдеш единствено добродушен, но ако останеш без врагове, значи си истински сиромах.

Приятелите си избирам по хубавата им външност, познатите си — заради доброто им име, а враговете си — заради техния ум. Човек трудно може да подбира съвсем точно враговете си. А сред моите врагове няма нито един глупак. Всички са достатъчно интелигентни и затова ме ценят.

Работата е проклятието на пиещата класа.

Светът е сцена, но постановката е твърде слаба.

Съвестта и страхът са всъщност едно и също нещо. Съвестта е търговската марка.

 Харесвам мъже с бъдеще и жени с минало.

Циникът е човек, който знае цената на всичко и стойността на нищо.

Цялата прелест на миналото е, че е минало.

Когато бях 5-годишен, майка ми ми каза, че щастието е ключът към живота. Когато отидох на училище и ме попитаха какъв искам да стана като порасна, написах “щастлив”. Те ми казаха, че не съм разбрал задачата, а аз им казах, че не разбират живота.

Животът е това, което се случва, докато сме заети да правим други планове.

Талантът е способността да вярваш в успеха.

Мечта, която мечтаеш сам, е само мечта. Мечта, която мечтаем заедно, е реалност.

Както обикновено, зад всеки идиот има велика жена.

Когато се влюбих в Око, разбрах: “Господи, това е различно от всичко, което ми се е случвало досега… То е повече от хит, повече от злато, повече от всичко”.

Времето, което с удоволствие си загубил, не е загубено.

Част от мен подозира, че съм загубеняк, а другата счита, че съм всемогъщ.

Реалността оставя много на въображението.

Всички те обичат, когато си шест инча под земята.

Вярвам, че това, което Христос, Мохамед и Буда са казали е нещо правилно. Просто преводите са грешни.

Инфарктът, който получих след трийсет години блаженство, радост и щастие в училище, едва не ме уби, но сега жена ми ще ме довърши. Няма начин. Тя също е учител и то с още повече години благородна професия на плещите си и без да го осъзнава, ще ме ликвидира. Ще ме премахне от хоризонта на живота и периферната литература с това, че отново е класна на осми клас.

Няма ден, няма нощ, няма събота, няма неделя. Има само любов към учениците, любов към родителите и хартия – планински вериги от хартия и компютърни задължения.

Дневник на класа – хартиен, имена, данни, телефони, адреси, имена на родители, адреси на родители, имена на лични лекари, дипломи на ученици, писма до старите училища – кой ученик къде е записан, на коя страница в книгата за подлежащи, под какъв номер; електронни дневници със същите данни (Боже на дигиталния свят, рано или късно ще ни убиеш с тая дигитализация); отсъствия, бележки за отсъствия, забележки, електронни адреси на родители, баби и прабаби, медицински картони, имунизационни картони, истории на заболяванията, лични карти – пак данни, превозни документи за градския транспорт, стипендии, карти за влизане в училище, чиповe; родителски срещи и педагогически съвети, ръководство на класа, фейсбук група на родители, фейсбук група на ученици, фейсбук група на дядовци , входни и изходни нива – проценти, оценки и т.н., и т.н.

И за всичко това аз помагам, диктувам до два часа всяка нощ и с връзки си купувам ампули кофеин, които пия, за да не заспя. А колко е вреден кофеинът за сърцето…

Спирам, защото ми прилошава – край нямат тази мъка и ад на учителите – край нямат… И колкото повече се дрънка за намаляване на „хартиената чума“ – аз така ѝ викам на бумащината, толкова повече расте тя. Расте навсякъде – в училище, във фабрики и канцеларии, в министерства и в Брюксел. Расте в душите ни. Превръща ни в хартии, в статистики, в отчет, в нищо.

Расте тази хартиена чума заедно с идиотщината на хора от Министерството, които по цял ден измислят нови гадости за учителите, а когато се изморят да измислят гадости, клюкарстват като бабите от село Торба лъжи, Габровско. И се обиждат, ах, как се обиждат тези нежни издеватели. Все се обиждат, че учителите не разбират дълбокия смисъл на работата. И им назначават проверки – основно за това, как се води документацията. Много проверки…

Чудя се как съм търпял и как сега търпят учителите. Абе, хора, хвърлете ги тези дневници, данни, картони, карти, чипове, бележки и електронни страдания и излезте на стачка. Струпайте дневниците пред Министерството и синдикатите и кажете НЕ, не щем повече. Правете си ги вие тия работи. Ще загинете така, ще ви се счупят гръбнаците. Няма магаре в света, което би понесло това – няма такова магаре, па било то и възрожденско.

Нека Красимир Вълчев и Янка Такева да дойдат и да си попълват милионите справки и документи, по-високи от луната. Ама как да дойдат като Красимир Вълчев по цял ден с вид и тон на протестантски пастор приказва за увеличени учителски заплати, а Янка Такева е заета с подготовка на стогодишния си юбилей.

Ако това продължи, рано или късно учителското сърце няма да издържи, казвам ви – няма да издържи. А мозъците – учителските мозъци отдавна вече са прегрели и пушат.

Ама нали един букет на петнайсети септември и един на двайсет и четвърти май оправя всичко? Ех, тези букети и тази несъкрушима любов!

Източник: nikolaymilchev.com

Четирите най-прекрасни думи в ежедневната ни реч: “Аз нали ти казах?!”

Не е достатъчно да постигнеш успех, другите трябва да се провалят.

Всеки път, когато приятел постигне успех, нещо в мен умира!

Глупостта на умния е винаги по-голяма от тази на тъпака.

Когато се бориш за една добра кауза, лицемерието се превръща в добродетел.

Доброто дело никога не остава ненаказано.

Популярните политици нямат възможност да пишат своите речи и книги, а съдейки по някои признаци – и да четат също не умеят.

Образованието е погубило повече американски романисти, отколкото пиянството.

Казват, че да опознаеш себе си, значи да опознаеш всичко човешко. И естествено никой не може да опознае себе си, защото човешката природа е необхватна: ние оставаме непознати дори на себе си.

Какво чудесно нещо са книгите, как преминават през светове и векове, побеждавайки невежеството и накрая дори и безпощадното време!

Никога не пропускам шанса да правя секс или да се появя по телевизията.

Никога недейте да имате деца. Имайте внуци.

Повечето животи са прекарване в слагане и сваляне на маски.

Преди животът да ни раздаде картите, са раздадени картите на съдбата ни – нашето семейство.

Съседът на човека винаги е негов враг. Такава е природата на нещата.

Това, което сме рядко, е това, което искаме да бъдем, докато това, което искаме да бъдем или ни е забранено, или се променя със сезоните.

Хората никога не правят това впечатление, което мислят, че правят!

Жените се отнасят с пренебрежение към онези, които ги обичат и обичат тези, които ги пренебрегват.

Любовта е толкова голяма сила, че може да бъде надмината само от летенето.

Не искай като милост онова, което можеш да добиеш със сила.

Нека този, който е дал, мълчи; да говори този, който е получил.

Нищо не струва така евтино и не се цени така скъпо, както учтивостта.

Раздразнената и притисната към стената котка се превръща в тигър.

Свободата е на върха на копието!

Свободата е най-висшето благо!

Съвършено невъзможно е да напишеш произведние, което да удовлетворява всички читатели.

Шегите, предизвикващи болка, не са шеги.

Не може върху основата на глупостта да се издигне сградата на ума.

Който не умее да използва щастието, когато то идва, не бива да се оплаква, когато то си отива.

Живей в правда – ето това е най-добрата проповед.

И най-доброто лекарство не помага на болния, ако той отказва да го взема.

Думата е като камък: когато го метнеш с ръка, назад не можеш да го върнеш.

Многословието обичайно поражда скука.

Всеки от нас е син на своите дела.

Ако всичко, което блестеше беше злато, то златото би било много евтино.

В нещастието съдбата винаги оставя изход.

По-добре боя на лицето, отколкото петно на сърцето.

Да правиш добро на глупак – все едно да изливаш вода в море.

Великите хора са способни на велика доброта.

Колелото на съдбата се върти бързо, все едно е вятърна мелница, и това, което вчера е било на върха, днес се е превърнало във прах.

Фалшивите историци трябва да бъдат наказани, тъй както фалшификаторите на пари.

Да говориш без да мислиш – все едно да стреляш без да се целиш.

Смъртта е тайнство. Страх… Но край ­ едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите ­ кристалните сигнали ­

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен ­

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах ­

аз, който не избягах от Помпей.

На 25 септември 2019 г. си отиде великият Любомир Левчев. Сбогом, поете!

Проф. Никола Георгиев – един от най-изтъкнатите интелектуалци на съвременна България, си отиде на 82-годишна възраст. Написаното от него се четеше и продължава да се чете като Библия от десетки поколения филолози. В негова памет публикуваме откъс от книгата му „Учител по литература? Не съм от тях“.

„Когато бог иска да накаже някого, прави го учител“ – така започва един от разказите на Чудомир, сам той учителствал от 1920 до 1933 г. Казва го стар учител по история. А какво би казал учител по литература? Дали отново с думите на Чудомир „не съм от тях“, тоест не искам да бъда от тях? Не знаем, защото в българската литература, така както изобилства с образи на учители по какви ли не предмети, не намерих учител по литература. И ако наистина го няма, как да осмислим отсъствието му?

Нас, учителите по литература, ни притискат поне четири тегоби.

Едната е всеобща, споделят я всички учители. Това е двуценността на образа им, която българските стилове и правопис добре представят в поредицата Учител – учител – даскал. Преклонение, съчувствие, насмешка, презрение, омраза – ето букета от чувства, който краси учителството през хилядолетията. Според нашата вероятно идеализирана представа през Българското възраждане учителят е бил на особена почит (за разлика от днес, може да въздъхнат някои). Тъкмо тогава, около 1843 г., Петко Славейков като кандидат-учител научава, че според някои големци учителят стои по-долу от селския говедар – „Дя й то да си гуйдар, дя й да си даскал“ – казва му един от тях.

В историята на много народи учители са били въздигани в културни герои, че и в национални културни герои, както става във Финландия с Йохан Вилхелм Снелман (1806-1881). В другата посока учителят е видян като потисник на истинското знание, на съвестта, на свободата. Разказ на Чехов (1898 г.) обезсмъртява учителя Беликов, представяйки го като човек в калъф, който иска да напъха в калъф не само учениците си, но и целия град. Все така благосклонно е представен учителят още в заглавието на романа „Учителят Унрат“ от Хайнрих Ман (1905 г.). Истинското му име е Раат, но благодарните му ученици го преправят на Унрат, което значи смрад, воня. И вече без игрословици подзаглавието го нарича тиранин и обещава края на тиранията му. В обществознанието има една любопитна метафора, предложена от Ерих Фром – човекът колоездач в социалната йерархия. Той превива гръб под висшестоящите и натиска педалите, тоест низшестоящите. Много са „колоездачите“ във всяко общество, но тъжно е, че към тях причисляват и учителството.

Няма непротиворечива професия, но коя ли е по-противоречива от учителската? Сложността и раздвоението на обществения ред и човека се проявяват тука както едва ли някъде другаде. Професия, която възвишава и принизява и учителя, и питомците му.

Всеки, който обучава, властва над обучаваните. Според едни това е за добро, според други за лошо, а според и двете страни е неизбежно. И ако на учителя не му се властва ни духом, нито с онова силно възпитателно средство, за което говори старата английска педагогическа максима „Spare the rod, spoil the child“ (Пестиш ли пръчката, разваляш детето)? Такъв е бил учителят Йохан-Хайнрих, почтително и задушевно наричан татко Песталоци (1746-1827). Изповядвал е изненадващата тогава, пък и сега, идея за свобода във възпитаването и мисловна самостоятелност и предприемчивост в преподаването. Доколко е успявал е трудно да се прецени, но в едно безспорно е успял – с идеите си и работата си татко Песталоци е извадил наяве едно от най-тягостните противоречия в съдбата на учителя. А тая съдба може да свърши и с гибел, както става с Петер Рамус (1515-1572). Бунтар в мисленето и делата си, той се заема с професия, която комай не подхожда много на нрава му – става преподавател в парижки колежи. Работата му силно раздразва върховните университетски власти – както с идеите, така и с начина на преподаване. Защото наред с другото Рамус е възпитавал слушателите си да мислят самостоятелно и да претеглят критично това, което чуват и четат. Така си е подписал смъртната присъда в буквалния смисъл на думата – бил е убит, и то по особено мъчителен и унизителен начин. Разказ на М. Шолохов е озаглавен „Съдбата на човека“. Дали няма разказ „Съдбата на учителя“?

Недоволен като литератор и доволен като човек, намерих в нашата литература много малко учители – диктаторчета, но и те представени насмешливо в ограничената си диктаторска власт (например учителят по химия Обесников у Чудомир) – няма български беликовци и унратовци. С добродушна насмешка и тъжно съчувствие, кога съчетани, кога не, представя българската литература учителя. Ако не греша, първият комичен повествователен герой в новата българска литература (1867 г.) е учител. Това е Генчо Кукумявката, преобразил се в достолепното хаджи Генчо или Генчо поклонник. Докато води занятието, подкърпва шалварите си. Често опъва ушите на учениците си и ги превръща във „верноподаници на Хаджигенчовата монархия“. Иска му се да владее така и цяла Копривщица, но някак не му се удава. Що се отнася до начетеността на този, както е казано „многоучен учител“, става ясно, че казаното е само леко хаплива насмешка. И така е и по-нататък в българската литература до Чудомир и след него.

Другата нагласа на учителя е тъжно съчувствената. Учителката Рада няма и собствено име, а е Госпожина, защото е под властта на хаджи Ровоама. Скромна и беззащитна, градските големци я унижават и пред ученичките й. Но тук с отрада напомням, че първият голям „любовен роман“ в нашата литература, между Огнянов и Рада, започва в училище по време на годишния изпит и продължава все по-силен, когато Огнянов „се хваща учител“. Започнала между учители, историята, както може да се очаква, свършва злощастно.

Историята с Рада напомня, че в бедата да си учител има и още по-голяма беда – за си учител жена, учителка, във времена на така наречената мъжка хегемония. В нашата литература има низ образи на учителки, образи на безсилието, унижението и… самотата. В сатиричната поема на Емануил Попдимитров „В страната на розите“ (1939 г.) има сатира и смях, има и нещо много тъжно – селската учителка Мария. Неин колега в училището е бил Генко Гинин, и не само колега, но когато разбрал, че от учителството прокопсия няма, зарязал и двете, устроил си свой „възродителен процес“, преобразил се във Викенти Гински, за да покорява България и Европа и да стане главен герой на поемата. По-късно Мария му се изплаква, че е бедна, че е сама и самотна. Изплаква се в буквалния смисъл на думата: „горчивите сълзи преглъща“ и „глухо зарйда отново“. Като е дума за сълзите на учителките, идва наум и Сълза Младенова от едноименния разказ на Елин Пелин. Както е описана, тя е „бедната мъничка учителка, агне сред вълци“, която в края на разказа се разтърсва в ридания и сълзи. Понякога nomen може наистина да бъде и omen. (Вж. още разказа „Самичка“.)

Редицата подобни разкази на Елин Пелин подкрепят възгледа, че сред българските писатели той е „най-големият приятел и защитник на учителството“ (Христо Недялков, „Творческият път на българския учител“, 1938 г.). Но художествената литература е противоречива като творчеството на Елин Пелин и образа на учителството, та не е чудно, че в друг негов разказ, за есенната задушница на гробищата, се появява различен образ: „префуняла от студ учителка – тънка, дълга и суха мома – и сърдито кряска на немирниците“.

Самотата и старомоминството на учителките се оказва общо място в литературата. Като гимназист (именно като гимназист) Смирненски пише твърде насмешливо за училището, учителите, учениците. Разнася се и лозунгът „Долу извехтелият даскалски абсолютизъм!“ – викат го всички ученици с цяло гърло. Появява се и учителката с красноречивото име Чирозова, тоест и тя тънка и суха. По-късно (1920 г.) у Смирненски отново се появява подобна учителка: „Младата 37-годишна колежка на даскала“. В няколко думи е събран тъжно-смешният образ на учителството, и в двата му пола – „младата колежка“ е всъщност стара мома, а учителят си е даскал.

Може да ни мине през ума, че това положение на учителката е част от ориенталския „бит и душевност“. Тогава да хвърлим поглед на Запад. Един френски писател разказва, че като дете са му наели домашна учителка, „мадмоазел Мари-Луиза, младичка блондинка с пенсне, която преподаваше осем часа на ден срещу просешко заплащане“. Докато диктува на ученика си, от време на време въздъхва дълбоко: „оплакваше ми се, че е уморена до смърт, че е сама-саменичка, че е готова да даде всичко на света само и само за да се ожени, пък ако ще и за първия срещнат“. Към тези беди, женски и учителски – бедна, експлоатирана, самотна – се добавя и нещо от съдбата на Рамус. Работодателят на клетата Мари-Луиза я заподозрял, че сее в душата на момчето „семената на съмнението“ и я прогонил. Това разказва Жан-Пол Сартр в автобиографичната си книга „Думите“. Мимолетната история с Мари-Луиза става някъде преди Първата световна война. Дали и доколко нещата във Франция са се променили?

Според тази нагласа тежко е да си учител – и мъж, и особено жена. Според нея „Няма професия в страната, която е изложена на толкова много обществена критика“ (Христо Недялков, пос. съч.). Но дали защото учителството заслужава такава критика или защото е най-безсилно да се защити? Не става много ясно. Тази нагласа владее и един друг словесен жанр, художествената литература. В разказа на Георги Стаматов „Два таланта“ (1910 г.) столичанинът писател Ирмов пристига в провинциален град и пристигнал-непристигнал го заговаря един местен гимназиален учител: „Ах! Вие не знаете, господин Ирмов, как провинцията убива човека, особено нас, учителите. България ни принася в жертва и ние я приемаме за едно парче хляб“. Тежи му, както той казва, самотията и иска да се махне и да избяга нанякъде (срв. след малко с разказа на Чехов). Желанието на учителя „да се махне“ на свой ред прави тази професия неустойчива и в собствените й очи, и в очите на околните. Бюрократичната фразеология нарича това състояние с неодобрителното название текучество. Едва ли има обработени статистически данни за „текучеството“ в историята на българското учителство, но общото впечатление, пък и личните ми наблюдения (като човек четвърто поколение учител в рода си) говорят, че то е по-високо от средното. Така към всичко друго в учителската професия може да се добави и чувството на бездомност.

С последните няколко пасажа в тъжно-смешния образ на учителството комай надделя тъжното. Нека се опитаме да възстановим непостижимото равновесие с друг пример. Тъгата е силен тон в творчеството на Йовков, например в разказа „Мечтател“ с главен герой служител в погранична пощенска станция, „Другоселец“, „По жицата“ с главни герои селяни. В това творчество има и нещо друго – голям комичен роман, един от малкото комични романи в нашата литература, признаван и високо ценен от чуждестранни познавачи, сравняван с „Дон Кихот“ и … напълно пренебрегван, че и бледословен в българското литературно мислене. Както „Дон Кихот“, така и този роман е построен върху сложния модел „героят в странстване и изпитание“. Героят на българския роман странства и „изпитва“ (включително и тоягите на селяните), но в странстването му има една събирателна точка – училището в едно село с учителите му и още повече с учителките Ганка и Фроса. В общата комика на романа тази точка участва редом с останалите, участва и с урока по география – какво и как преподава учителят Баташки (урок по литература отново няма). Комиката е малко присъща на Йовковото творчество и когато се появява, появява се в роман, чиято средищна точка е училището, а главният герой, Станчо Гороломов, без да е професионален учител, желае да сее просвета и идеи сред народа. В хода на просветителската си дейност яде бой, запират го в общинската изба, осъждат го на затвор, правят го за смях и накрая го оженват за грозноватата и възглупава Фроса. Учителско-просветителската орисия, този път в преобладаващо комична нагласа.

Българското учителство е било унижавано и оскърбявано от своите началства. В началото това са били местните големци, първо чорбаджиите, после кметове, общинари и прочее. Учителят е бил длъжен във всички случаи да им угажда и в никакъв случай да не ги дразни – инак трябва да си събира дисагите. Нерядко е бил длъжен да плаща за височайшето благоволение да бъде назначен, като дава част от заплатата си на някой от големците – нали е била достатъчно висока. Това положение е пораждало съпротива, породило е и ново значение на думата „стабилитет“ – учителят не може да бъде уволняван и пропъждан от местните големци. Идеята за стабилитета е една от водещите в борбите на българското учителство. Накрая е осъществена, но много скоро в печатни издания се появяват твърдения, че нещата не са се променили кой знае колко, а в поемата на Попдимитров направо е казано: „И кметът в шкòлото е пак всесилен“. Пък и каква промяна може да даде стабилитетът? Учителството няма да зависи от кметовете, а от чиновниците в Министерството на просветата. Голяма промяна, няма що.

В институцията училище има противоречия и дребни, и големи. Едно от дребните е, че то събира под един покрив синове и дъщери на хора от различни социални и културни равнища. На това се възпротивяват първи родителите и правят каквото могат заможните и по-интелигентните да предпазят децата си от досег с нежелани субекти. Дядото на Сартър пратил внука си в начално училище, но искал учителите да го „държат по-далече от плебса“. Инак е постъпил свищовският търговец Иваница Хаджиконстантинов – не е пратил сина си Алеко в училище, а му е наел домашни учители. Според мисленето и езика на Пенчо Славейков направил го е, защото не е искал синът му „да другарува и да се вардаля с разни гуреливи свищовлийчета“. Училището е едно от първите места, в което 6-7-годишното дете научава, че има богати и бедни и неравенство във всичките му измерения – и не само го научава, но го и преживява. От това чувствата му към училището едва ли стават по-светли. Смешението между сиромаси и богаташи е нежелано, та са били търсени и намирани какви ли не начини да бъде то избягнато в училището. И са ги намирали, от което училището се е лекувало от една дребна болест и разболявало от друга, по-тежка, както вътре в себе си, така и в очите на хората. В днешна България разделението между частни, тоест богаташки, и държавни училища беше поредният удар върху образа на училището, сякаш малко са му другите.

Училището събира под покрива си не само бедни и богати, но така също посредствени и интелектуално силни ученици – още едно деление, непреодолимо като предишното. Търсейки изход, училищната политика може да се опита да раздели училищата, но резултатите се оказват незначителни – все пак дарованието се измерва по-трудно от парите. И върху училището ляга подозрението, че се опитва да приравни питомците си, като издигне посредствените до някакво равнище и смъкне до това равнище даровитите. На това действие се съпротивляват и посредствените, и още повече даровитите – както биха се съпротивлявали всички, полагани върху кревата на Прокруст.

Вървейки към въпроса за преподаването на художествената литература, неизбежно минаваме през едно от сериозните противоречия на училището – че е нужно и полезно и че е излишно и вредно. Утвърдителното мнение се изрича постоянно и с пълен глас, но не може да заглуши и измести отрицателното. Колебанието остава. В него е родена прастарата двойка училище – живот, schola – vita. Какво има в нея? Контраст, взаимно допълване, различие? Човек най-трудно разбира собствените си творения, но колкото и да ни затруднява този въпрос, ясно е, че в отношението училище – живот „има нещо“. И то е раздвоението между ценностите, което става толкова по-непреодолимо, колкото по-неясни са значенията на думата „живот“. Защо ходя на училище и защо уча – може да се запита ученикът. Защо преподавам – може да се запита учителят. Ако си зададат въпроса, тежки мисли ще налегнат ученика и още по-тежки учителя.

Двойката училище – живот е колкото сложна, толкова и опростена в максимата, жанра на опростяването: „Non scholae sed vitae discimus“. Ако от нея се разбира нещо, то е, че плодовете от ученето ще дойдат по-късно, в живота (?), и ако се подразбира нещо, то е, че животът не е в училището. В старата двойка средство – цел училището е положено върху средството – а кому се иска да бъде средство и кому не се иска да бъде цел? Чрез него, средството, да оправдават целта, пък каквото и да било то, както предлага Макиавели. Виждам в това нещо пренебрежително спрямо учителството.

Противоречивостта в двойката училище – живот проличава и в простия факт, че латинскоезичната култура се краси и от максима в противоположния смисъл: „Non vitae sed scholae discimus“. Без и тя да е много ясна, все пак носи значение, че знанието е ценно в себе си, че е цел в себе си, а не средство за нещо извън себе си. Това е другата мощна нагласа на човешкия дух, усилила се особено много през последните няколко века. До тях понятията techne и ars например включват много широк кръг човешки творения – от съдове, накити до героически поеми, скулптурни фигури, картини. Някъде от ХVI-ХVII век по-ясно се очертава разделението, което хората правят сред своите творения. Изграждат се и названия на двете групи: изящни изкуства – приложни изкуства, или schöne Künste – angewandte Künste, beaux arts – arts appliqués. По силата на това деление знаменитата настолна солница на Бенвенуто Челини (1500-1571) е приложно изкуство, а не чак толкова знаменитите му скулптури – изящно. Разграничителният процес се усилва и във втората половина на ХVIII век вече се чуват гласове, най-властен между които Кантовият, че изкуството е цел само в себе си и само за себе си или парадоксалното, че е „безцелна цел“. Следващия век френският език се обогатява със словосъчетанието чиста поезия (poésie pure – другата каква е, мръсна ли?), а от 1863 г. със словосъчетанието приложни науки (другите що за науки са?). Разграничаващите идеи пораждат както въодушевление, така и люто отрицание. Историята им показва, че, за разлика от политиката, правилото „разделяй и владей“ може да се съчетае и с „разделяй и робувай“.

Възраженията срещу разграничителните и изолационистките идеи включват какви ли не доводи и понятия, между които отново прозвучава думата „живот“. Не бива да се прави изкуство за изкуството, а изкуство за живота. Призив (или разпореждане) на една от комунистическите идеологеми гласи: „Изкуството по-близо до живота“. Има и друг призив, педагогически: „Училището по-близо до живота“. Сами по себе си двата призива стоят по-близо един до друг, отколкото изкуството до живота или училището до живота. Естествено човешко действие е да сближаваме до отъждествяване и да разобщаваме до изолиране. И в двата случая творим, създаваме нещо различно с невинния риск да го унищожим.

Това правят и двете латински максими за училището. Положени са върху един и същ реторически модел, но смисълът им е противоположен – така както и на самото училище. Невъзможно е, а и няма защо да търсим коя от тях е била формулирана първа – двете вървят през хилядолетията неразделни. Все пак една от тях е предпочитана, което може да се измери поне с числа. Някакъв брой хора знаят максимата „Не за училището, а за живота учим“. Каква ли част от тях знаят, че има и противоположна по смисъл и, по-важното, каква ли част биха я подкрепили?

Привлекателната и трудно съчетаемата двойка училище – живот намира някакво утешително съчетаване в популярното клише „училището на живота“. В него „училището“ не е училище в собствения си смисъл, а метафора с нескривания намек, че това метафорично и малко странно училище е по-силно, по-важно от същинското. Въпросното клише е пародийно приповдигнато в „Моите университети“, автобиографична книга на Максим Горки, човека, който е бил в досег с какво ли не, но не и с университетите в академическия смисъл на думата. Клишето „училище на живота“ влиза и във фейлетона на Ботев „Смешен плач“. В него се говори за два вида училища. Едното е на Йоан Златоуст, Лойола, на императорите Вилхелм и Наполеон, другото е на Фурие и Прудон, на Кювие и Нютон – още едно разбиване на категорията училище. От тях добро е второто, а то е училището на живота, по думите на автора „училището житейско“. Що за училище е това, не е ясно – работа ли е на жанра фейлетон да обяснява? – но ясно е, че двойката училище – живот може да се метафоризира и да се използва в реторически построения – и редовно в полза на живота.

В двойката училище – живот едно от многото, но и едно от важните значения на „живот“ е полезността, казано малко по-философски утилитарността. Като понятийна единица в хуманитаристиката утилитаризмът се появява през първата половина на ХIХ век. Негова родина, обяснимо, е тогавашната Англия, а водеща фигура Джереми Бентам (1748-1832). Един от приносите на Бентам към човечеството и човещината е предложеният от него модел на затвор – килиите са така разположени, че един надзирател може да наблюдава какво се върши във всяка от тях (такова чудо няма и у Оруел с неговия всевиждащ Голям брат). Още по-голям е приносът му към идеята за нравствеността и щастието: нравствена мяра за постъпките ни е тяхната полезност (Utility, с главна буква), полезността е „най-голямото щастие на най-голямата част от хората и мяра за правилното и неправилното“. Ясно и разбрано.

Идеите на утилитаризма засягат особено чувствително училището, открай време подозирано, че е недостатъчно полезно или че направо е излишно. А случи ли се нещо с училището, ето, и то бързо, нова тема в художествената литература. В романа на Чарлз Дикенс „Трудни времена“ (1854 г.) се разказва как заможният господин Гредграйнд е основал училище и какво изисква от него. Изисква училището му да е образцово и тази образцовост започва още от външния вид на класната стая: „неугледна, гола, някакъв неприветлив коптор“. В образцовото училище, настоява собственикът му, едно трябва да се учи и знае: „Факти, факти, факти, числа и статистика!“, и добавя нещо, в което Бентам пръв би се познал: „Другото никога няма да бъде полезно“. Бентам вероятно би одобрил тези думи, но литературните изпитания на идеите му продължават. Във въпросното образцово училище на урок за коня не би трябвало да се говори, че това е красиво и добро същество, както очакват някои ученици. Полезното е да се знае за крайниците му и още по-важно, за броя и разположението на зъбите му. Тъкмо това и знае един ученик, когото повествованието кой знае защо нарича „зубрач“.

Говори се, че днешна България по ред белези прилича на Бентамовата Англия. И комай е така, след като и около училището звучи искането „Полза, полза, полза!“ (фактите могат да почакат). Пък и не само звучи, изписва се черно на бяло. Входът на едно софийско училище се краси от надписа: „Учим се днес, за да успеем утре“. Лозунг като лозунг, според правилата на жанра: той е в първо лице множествено число, „ние“, макар че авторите му отдавна не учат, обещава някакъв успех, и то не в някакво далечно или близко бъдеще, а още утре, и може да бъде приет и изпълняван от едни, а други да продължат да ходят на училище без помисъл за такъв или онакъв успех утре. По ирония на съдбата училището, което се краси от тоя лозунг, се нарича „Емилиян Станев“. А за да успеем утре, дали ни е нужно да четем и изучаваме творчеството на Емилиян Станев, Иван Вазов, Шекспир? Като знаем какво се разбира днес под успех, отговаряме вместо другите – не, не е особено нужно. Обръчът около преподаването на литература продължава да се затяга.

В двойката училище – живот се внасят и смекчаващи конфликта обстоятелства, пак за сметка на филологията. Да, училището е нужно и полезно, но е и всичко, което се преподава в него. В литературата на ХIХ и ХХ век с почетното звание непотребни учебни предмети се удостояват на първо място старогръцки и латински. И двата, и най-вече латинският, са били езиците на научните трудове, на преподаването, диспутирането, изпитването в колежи и университети. Така е например във Франция до ХVI век, след което започва все по-усилваща се съпротива срещу латинския като преподавателски език (бунтарят Рамус участва и в нея). Може да си представим, че ако един български монах би попаднал в тези борби, щеше да посъветва: „Французино, знай свой род и язик, учи ся и преподавай по французки“. Утвърждаването на френския език като език на културата, науката, литературата и училищата е подкрепено и от манифеста на литературния кръг Плеяда, дори още от самото му заглавие „Защита и възхвала на френския език“ (1549 г.). И ето че не след дълго ученикът на Рамус П. Форкадел изнася първите университетски лекции на френски.

През следващите два века латинският език бива все по-силно изтласкван от новите местни езици, но това слабо се отразява върху живота му в училищата. Той се преподава на повечето места задължително и обилно. И тук хората започват да си задават въпроса, който на езика в отстъпление, латинския, гласи: „Qui prodest?“. Наистина, кой има полза от ученето на латински? А старогръцки? Хуманитаристика и утилитаризъм се сблъскват тук на тясна, но много разгорещена площ, в която се оказва училището и преди всичко филологическото преподаване.

Върху старогръцки и латински бива окачена некроложната табела „мъртви езици“. Тя въздейства и върху българския литературен свят. Според едно семейно предание Тотьо Крачолов много се ядосал, като разбрал, че синът му Пейо учи в гимназията мъртви езици и на бърза ръка (Яворов едва бил завършил пети гимназиален клас) го „ориентирал професионално“ към нещо по-житейско, към сребърния занаят, както той наричал телеграфството.

Когато една работа е безсмислена, безполезна, а и трудна, но задължителна, тя отблъсква. За неприязънта към изучаването на латински, а и към самия език се говори, заедно с всички други, и в българската литература. Бившият учител, а след това представителят на страната на розите Ганчо – Викенти, като вижда някакви латински надписи, изръмжава: „Какво? Латински е, отде да знам? От ученик го бях намразил там“. В автобиографията на Бранислав Нушич пък, къде нашега, къде сериозно, е казано, че изучаването на латински „нанася тежки последици върху нашите младежи“, от които те не могат да се освободят до края на живота си.

Разбира се, литературата предлага и по-благодушна комика в отношението към латинския език, но все пак комика. В комедията „Веселите уиндзорки“, четвърто действие, един свещеник изпитва момче по латински, а присъстващата на разговора госпожа Скокли преиначава латинските думи на английски и заключава: „И това ми било език!“. (Казано е за езика на Вергилий, на Цицерон, моля ви се.) Едно обемисто изследване (на Томас Болдуин) твърди, че познанията на Шекспир по латински са били твърде бедни, по старогръцки още по-бедни – колкото може да даде тогавашната прогимназия – и че Шекспир ги е учел с крайна неохота. Според съвременните умонастроения от това творчеството му само е спечелило.

Ако един учебен предмет е обявен за колкото излишен, толкова и труден, преподавателят му не може да очаква нищо добро от ученици, от родители – а и от художествената литература. Тя му изгражда шаблонен образ на педант, деспот, дребнавец и самото тесногръдие. Първият калъф на човека в калъф Беликов е предметът, който преподава – старогръцки. И ако такъв човек не осъществи поривите си, превръща се в жалка и карикатурна фигура, в учителя по латински с показателното прозвище Редингота в романа на Д. Димов „Тютюн“. И не е чудно, че една от първите мерки на новата власт и идеология след 1944 г. в полето на образованието е била да изхвърли старогръцки и латински от гимназиите. Много вероятно е да са го обяснили с думите от старогръцко-латинската фраза „Inutile terrae pondus“, „Безполезно земно бреме“ – тогава все още доста хора са знаели този израз. Десетилетия по-късно почти същата власт и почти същата идеология започнаха да се чудят как да възстановят отмалко-малко преподаването на „мъртвите езици“.

Казаното за съдбата на старогръцки и латински в преподаването им беше и отклонение, и доближаване до нашия въпрос, защото днес между преподаването на класически езици и на литература има само една крачка. Връзката е бентамовска – има ли полза? Една от господстващите сега в България (и не само в България) идеологеми изисква в преподаването на литература да има приложност, от което се разбира, че изпълнителите й не знаят що е литература, но много добре усещат какво изисква от тях новият вятър.

Вече беше не един път дума, че не мога да намеря в нашата литература описание как литературата се преподава в училище. Има за какви ли не предмети, но не и за нея. Помолих за помощ познавачи на нашата литература – все същото. С очакване отворих автобиографията на Нушич. Значителна част от нея е посветена на „училищните му години“ (които впрочем твърде много се различават от Гьотевия Вилхелм Майстер) и описанието на които показва, че не е добре нито да си ученик, нито учител. Разказано е за учебни часове и за учители по следните предмети: вероучение, сръбски език, история, география, естествени науки, немски, френски, математика, физика, химия и особено любимия латински език. Почти цялата учебна програма. И в това „почти“, тоест липсата на литературата, е нещото, което ни интересува.

Потърсих в други чуждестранни литератури описания на учители по литература и тяхното преподаване. Избрах Чеховия разказ „Учитель словесности“. В превода на Лиляна Ацева заглавието е станало „Учителят по литература“. И с основание, защото през втората половина на ХIХ век в българската култура думата „словесност“ пада все по-ниско, така че в цитирания очерк на Пенчо Славейков (1901 г.) за габровския учител Илия Христович се казва, че бил „автор на безсмислени басни и даскал по словесността“.

Даскал по… пардон, учителят по литература в Чеховия разказ се нарича Сергей Никитин. В приятелски кръг той защищава, без много страст, Пушкин и Салтиков-Шчедрин. Повече страст влага в любовта си към младата и изящна Маня, за която прави грешката – както се оказва – да се ожени. По време на урок, докато учениците му четат наглас откъси от Пушкин и Гогол, се замечтава, наляга го дрямка, но и през нея „въздиша, сякаш се възхищава от автора: „Колко е красиво!“. Това прави защитникът на Пушкин и Шчедрин, докато е на учителската катедра. После се случва нещо друго.

Наричат един от повествователните похвати на Чехов подводно течение. То действа и тук – в повествователното спокойствие и привидното нищонеслучване назрява напрежение, което в случая завършва с бунт и порив към промяна. Младоженецът и учителят Никитин вижда, че затъва в нещо, което сам той нарича пошлост – ключово място в творчеството на Чехов и на тогавашната руска култура. „Пошлост и пошлост… Да бягам оттук, да бягам още днес, иначе ще полудея!“ – пише в дневника си Никитин.

Ето го и първия осъзнат и пряко назован удар, който преобръща наопаки живота на щастливо влюбения и не чак толкова щастливо оженения Никитин: осъзнаването, че е учител и не само учител, но и учител по литература. Довреме се е въодушевявал от работата си: „Ти си учител, работиш на най-благородното поприще“, но постепенно го обхваща друга мисъл: „Не съм учител, а чиновник, бездарен и безличен като преподавателя по старогръцки. Нямам призвание да учителствам, не познавам педагогията.“. Дотук разсъждава учителят изобщо, следва по-конкретното и, поне за нас, по-мъчителното: започва да разсъждава учителят по литература. Обхваща го подозрението, че не знае какво преподава: „то, что он преподавал, было ему неизвестно“, което е все пак негов личен проблем, а след него проблемът, меко казано, на всички учители по литература: „И быть может, даже он учил тому, что не нужно“. Което не е потребно – как при това положение да не му се прище да избяга още днес, иначе ще полудее.

Подобни умонастроения в българската литература не намерих, но те са силни и често изразявани от, така да се каже, нелитературни учители по литература. В 1906 г. Ангел Атанасов, учител с опит, изнася реферат пред филологическото дружество, в който говори за патимиите на своите колеги, учителите по литература: те са „недоволни от своята дейност, често се питат: какъв е всъщност предметът, който преподавам? Какво значение има той за учебното дело?“. Този въпрос тревожи не само герои, създадени от литературата, като Чеховият, но и нейните преподаватели.

За разлика от други учебни предмети, преподаването на литература наложително изисква ученикът да прочете не само учебника, но и нещо друго – изучаваните, пък и не само изучаваните литературни произведения. Прави ли го? Според всеобщото мнение нищожно малко. В тази точка училището може да разчита на семейната среда, на домашната библиотека. Да, но: „Много родители считат, че заниманията на техните деца с четене на романи, разкази, драми и пр. е особен разкош и празно прекарване на времето“. Казано е не в наше време, време на повсеместен поплак „Не четат!“, а в 1906 г. от цитирания вече Ангел Атанасов. И ако ученикът знае за романа „Под игото“ само от думите на учителя и от учебника, без да е чел произведението, що за знание е това? И поражда ли то уважение към литературата като литература и като учебен предмет? Утешаваме се, че по-добре е такова знание, отколкото без никакво. Тъжна утеха.

Двойката училище – живот е част от голямото и неразрешимо човешко раздвоение между полезност и безполезност, която преподаването на литература на свой ред доизостря. От идеалната държава, както си я представя Платон, поетите трябва да бъдат изпъдени – излишни и вредни. Какво ли би се случило там с учителите по литература?

Двойката училище – живот изглежда частен случай на двойката приложност – неприложност на знанието. И у Кант, и у старите римляни неприложността е някак свързана със свободата. Римляните изковават словосъчетанието artes liberales, което малко произволно превеждаме свободни изкуства. В Рим liberales е значело свободни хора, които учат и знаят не за да работят със знанието си, свободни, а не роби. Средновековните университети поемат това съчетание и разделят преподаваните предмети на „седем свободни изкуства“. Какво е свободното тук е неясно и спорно, но и с неяснотата си думата liberales върши добра работа – напомня, че в знанието и неговото преподаване може да има не само власт, принуда и подчинение, но и някаква свобода. И тъй като наближаваме въпроса за принудата, подчинението и свободата в преподаването на литература, ето още една литературна гледна точка.

Намираме я отново в творчеството на Елин Пелин. Споменахме негови разкази за човешкото страдание и безизходица, представени чрез орисията на учителя. Сред тях е разказът „Кал“, нещо от рода на „един ден от живота на Никола Нонин, учител“ (1903 г.). Тъжен ден, затънал в кал в буквалния и преносния смисъл на думата. Има обаче и друг разказ, за свободата на учителя, в който, за разлика от другите, действа някаква мефистофеловска трагикомика. Озаглавен е „Душата на учителя“ (1904 г.). Ето го вкратце.

Умира учителят на село Криво школо – за разлика от селото с това красиво име, той и име няма. Смъртта му не изненадва никого: „Глътна му здравето това пусто училище. Тая кочина го изяде!“ – говорят жителите на село Криво школо. Душата на учителя излиза от „безжизненото сухо тяло“ и зачаква небесните пратеници да я отведат където й е мястото. Задава се някой и душата изтръпва: „Инспекторът!“. Оказва се, че е нещо далеч по-безопасно – идват дяволът и ангелът и всеки от тях кани душата в своите селения, кани я със своите изкушения. Ангелът е строг, „лицето му имаше заповеднишко изражение като на някой началник на отделение от министерството“ (бел. моя: най-вероятно министерството на народното просвещение). Дяволът пък е волен дух, веселяк, песнопоец, пълна противоположност на ангела, пък и на Гьотевия Мефистофел. Според ангела „даскалските души са научени да търпят“, според дявола тази душа заслужава уважение, приятелство и я кани да отиде с него в света на свободата. Преди да приеме, душата пита нещо, което всеки човек и преди всичко всеки учител може да запита: „Ще мога ли да говоря там каквото си искам?“. И като чува, че да, учителят се отказва от обещания му „райски мед и мляко“ и продава, по-точно предава душата си на дявола. Перва презрително ангела през пръстите, скача върху крилете на дявола и полита в пространството най-сетне „волно и весело като вятър“.

Можем ли и ние, учителите по литература, да полетим така още приживе, още преди да ни е причакал дяволът?

По сюжетния модел сетен сиромах умира и душата му – многозначително – избира ангела или дявола – е построен и друг разказ на Елин Пелин. Междутекстовият анализ би могъл да породи нови значения във всеки от разказите и в пространството между тях. Там ще се очертае и образ на учителя.

Душата на учителя – крилата на учителя. Мотивът за крилата му се появява и в друг разказ на Елин Пелин, издаден шест месеца преди „Душата на учителя“. По съдържание е изцяло „учителски“, нещо учителско има и в заглавието му, „Поприще“. Тази дума върви към високия стил и може да съседства с думи като „призвание“. Така разбира учителството новата учителка Ангелина, така са го разбирали и нейните по-възрастни колеги, но само донякога. Един от тях, Богданов, й говори за разочарованието си, за „ужасната мъка, която сковава духа“ на учителите, съветва я да „се прости веднъж завинаги с това, което се казва наука“, да живее „мирно и тихо“ и прочее. Защото, завършва поучението си Богданов, „Опасно е да се хвърчи без криле!“. Двата разказа са близки по време, но още по-близки са с общия си мотив. На негова основа може да изградим мълчалив междутекстов диалог с въпроса има ли крила учителят и ако няма, как може да се сдобие с тях. И разказът „Душата на учителя“ отговаря.

Обсъждахме двойката полезно, нужно – безполезно, излишно. От много време насам обстоятелствата налагат да минем от противоречието към противопоставянето, към двойката полезно – вредно. Наистина отминали са времената на идиличната двойка dulce et utile, с която Хораций определя поезията и която леко доизяснява: „Поетите желаят да бъдат или полезни (aut prodesse), или приятни (aut delectare), или и двете заедно“ („Поетическо изкуство“). Духовното развитие на Европа върви през разбиване на цялости и хармонии, с оразличаване, опротиворечаване, противопоставяне. Движението неминуемо обхвана и училището и стигна до гледището, че всяко училище, било то килийно или „житейско“, е вредно. Тук също не мина без степенувания, като сред най-вредните учебни предмети бе подредена литературата. Да се преподава литература, е вредно както за учениците, така и за самата нея. Такива идеи са ми известни откъм края на ХVIII век, но ето нещо по-съвременно, статия на Ханс Магнус Енценсбергер, известен писател и още по-известен волнодумец. Озаглавена е „Скромно предложение как да предпазим младежта от продуктите на литературата“ (1976 г.). Доводите против са разнообразни и остроумни, включително и това, че учителите по литература му приличали на чиновници. По-важно за нас е, че в учителя по литература се привижда образът на учителя – деспот и скудомисленик (образ тъй чужд на Елин-Пелиновото творчество). Учителят изисква от учениците да анализират и тълкуват произведения, което било против природата на литературата. Изисква и нещо, което отива и против съвестта на ученика: предлага и налага die richtige Interpetation, тоест това, което той смята, че е правилно, и ядове ще бере ученикът, който не се подчини. Като е така, върви че ставай учител по литература, ще добавим от нас.

Ако ние не завършим войната, войната ще довърши нас.

Винаги, когато хвърли поглед отвъд Атлантика, за да види американския орел, Европа вижда само задните части на щраус.

Глупакът никога не може да бъде някой, но винаги може да бъде всеки.

Истинската ни националност е човек.

Нравственото негодувание е завист с ореол над главата.

Там, където няма промени и необходимост от промени, разумът загива.

Този, който не гледа напред, се оказва най-отзад.

Цинизъм – това е хумор в лошо настроение.

Историята на човечеството е състезание между образованието и катастрофата.