Проф. Иво Драганов е роден през 1951 г. Завършил е кинознание във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Работил е в СИФ “Бояна”, ДП “Разпространение на филми”, СНПДФ “Време”, Българската национална филмотека, БНТ, ТВ “Европа”, ББТ ТВ, Нов български университет. В момента е преподавател в НБУ и в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов”. Автор е на повече от сто статии, монографии, сценарии за документални филми, радиопиеси.

46% от младите на възраст 15-29 г. не четат книги, оповести проучване Министерството на младежта и спорта неотдавна. Драма ли е това, проф. Драганов?

Нека веднага да кажа – винаги съм бил и съм против общия знаменател. Като се започне от тоталитарните системи нацизъм и сталинизъм и се стигне до днешното обобщение “младите”. Защото младите са най-разнообразни.

Две са моите привилегии: имам млади хора в къщата си – двама синове, и преподавам на млади хора от 1991 г. Затова категорично мога да кажа, че като навици, а дори и антропологически поколенията се смениха пред очите ми. И това стана след появата на интернет. Ролята му на изкусител, който отвръща вниманието на децата от книгите, обаче не бива да се абсолютизира. Защото книги може да се четат и на електронни устройства. Един от моите синове има 5000 заглавия в своя киндъл. Т.е. младите четат, но по различен начин. Когато на едно от заседанията на научно жури в НАТФИЗ, където също преподавам, секретарка ме попита как искаме да получим материалите на докторантката, които обсъждахме – на хартия или електронно, само ректорът и аз поискахме да са на хартия. Другите колеги предпочетоха на електронен носител. Очевидно е, че ние, по-старото поколение, обичаме да пипаме хартия, книга, вестник. Защото те са част от идентичността ни. Докато идентичността на днешните млади идва през интернет. Мрежата така се пропи в тяхното съществуване, че е безсмислено човек да възроптава срещу нея. Но пък страничните ефекти са много големи.

И все пак – статистиката за нечетящите млади е налице. Коя е причината да има отлив от четенето на книги?

Убеден съм, че ако родителите четат книги, и децата им ще четат. Защото малките попиват онова, което правят родителите. Често чувам колеги в университета да казват: “Ох, тези средни училища какви ученици възпитават!” Дълбоко не съм съгласен с такива упреци. Защото според мен училището учи, а семейството възпитава. От такава гледна точка децата в семейства, които не четат книги, са предимно в интернет и четат там. Това е новото, което според мен трябва да бъде изследвано. Така може да се докаже, че младите, които контактуват през интернет, са по-склонни да прочетат нещо, но на смартфона си, на лаптопа си, на компютъра си, отколкото да прочетат книга.

С какво интернет се оказва по-привлекателен от интересна книга? И дали краткостта на посланията и многобройните тематични линии, които едно дете следи, не правят от него един разсеян и разконцентриран човек, който трудно се съсредоточава за по-дълго време?

Интернет омагьосва. Например синът ми има сайт за фентъзи литература. В него качва интервюта, които взема с писатели от Австралия, Нова Зеландия, САЩ, Китай, Япония. Те му отговарят на мига и това е най-привлекателната част на интернет – възможността да общуваш веднага, виртуално да преминаваш граници, които чисто физически не би могъл. Случва се онова, което канадският културолог, професор по английска литература и медиен критик и теоретик Маршал Маклуън мечтаеше през 60-те г. на миналия век – телевизията да направи от света едно глобално село. Но всъщност го направи интернет. И в това му е чарът. Затова си мисля, че интернет не само е част от идентичността на младите, но и от тяхното съществуване. Днес децата израстват със знание, което ние, аналоговото поколение, нямаме. Възрастните го учим, но доста тромаво и несръчно, докато младите се ориентират безпогрешно.

Забелязах у тийнейджъри нетърпение да разберат дали ще изчезнат библиотеките с хартиени книги по време на кампанията “18-те книги за вашето литературно пълнолетие”, организирана от “24 часа” и “Виваком” преди време. И според мен една от причините беше, че хартиената книга за тях принадлежеше към артикулите на пренебрегнатия социален опит и престиж на техните майки и бащи. Съгласен ли сте?

Аз лично се чувствам добре на няколко места – в църква, в книжарница, сред природата и у дома. Навремето нашето поколение се борехме да се доберем до една книга. В онези години с часове съм се ровил в книгите на руската книжарница на столичния булевард “Руски“, в антикварната книжарница и т.н… Младите днес правят същото, но в интернет.

В предварителния ни разговор казахте, че трябва да се прави разлика между знание и информация. Каква е?

Ние в момента живеем в информационна катастрофа. Моя дипломантка наскоро сподели, че според изчисления на калифорнийския университет всеки ден американецът е “бомбардиран” от 34 гигабайта информация. Това не е Гутенбергов потоп – бумът от новоизлезли вестници след Втората световна война беше посрещан като края на света. Днешният бум на информация обаче е нещо много по-страшно – мозъкът вече не може да обработва това огромно количество от информация.

Разликата между информацията и знанието е като между склад и изложбена зала. За мен знанието е еманация на логиката на причинно-следствените връзки. В афоризми от началото на миналия век преди революцията руският физик Лебедев казва:“Моят библиотечен шкаф знае много повече от мен, но физикът съм аз, а не той!” Това се опитвам да кажа и на студентите си – гугъл знае повече от нас, но всички ние сме експертите, а не той. Затова търсете причинно-следствената връзка, логиката в развитието на нещата, възможните отклонения и най-вече страничните ефекти, които една иновация влече след себе си.

Според мен информацията ще подкопае, и това вече се случва, тази особеност на новините, която прекрасно е формулирана от проф. Хенинг Рьол – шеф на новините на голямата обществена немска телевизия ARD. В книгата си “Властта на новините” той казва така: “Който пръв информира за ново състояние на нещата, той определя гледната точка и тона на дебата.” Това е силата на новината да бъдеш първи. Еталон за истинността на информацията, обаче поне за мен е Би Би Си, която я проверява от няколко независими един от друг източника.

Само че интернет постепенно затрупва с огромна информация. И когато този процес стане неконтролируем, какъвто започва да е, пак стигаме до физика Лебедев. На журналистите ще остане най-важната територия – коментар и анализ на фактите. Те ще бъдат визитната картичка на всяка медия, запазената територия и на вестниците. Никакъв интернет и никакви блогъри и влогъри няма да могат да се конкурират с тях. И спасителният остров на журналистиката ще бъде този.

Как интернет моделира сетивата на неговите малки потребители?

Говорихме за книгата на румънския писател Вирджилиу Георге “Телевизията и детето” В нея той се позовава и на труда на американската невропсихоложка и изследователка Джейн Хили “Затрашеният ум”. Според нея, когато гледаш една картинка, не се изисква усилие да вникнеш в нея, да я анализираш и да я интерпретираш. Но за да прочетеш и осмислиш един текст, се изискват огромни усилия – да научиш азбуката, да се научиш да четеш текст, да го помниш, да потърсиш подтекста, след това да го разшириш и да видиш как той стои в контекста. Всички тези усилия обаче малките днес преминават с някаква варварска лекота. Те не са виновни – телевизиите и видеоигрите ги свикват да възприемат света през картинките, които услужливо им предлагат. Но като не четат книги, те не съумяват да развиват абстрактно мислене. А то движи света напред.

Картинките обаче също развиват въображение и фантазия, не мислите ли?

Как според вас са общували първите хора? С картинки: еленче, стрела, човече – значи ще ядем. Много по-късно идват езикът, думите, след това понятията, след това символите, знаците и т.н. Това е цивилизационно натрупване на култура на общуване, която се изгражда. И която сега хора като мен смятат, че се разгражда. Което означава, че ще бъдем свидетели на раждането на едно ново поколение на тази цифрова цивилизация, което мен лично малко ме плаши.

Защо?

Отварям малка скоба – във филма си “Аз, Даниел Блейк” британският режисьор Кенет Лоуч показа как тази цифрова култура като набор от изисквания към хората всъщност се оказва сегрегационен елемент към главния герой, който е на 58 години. Той е дърводелец, преживял инфаркт и не може да се оправи в онова, което ние наричаме “електронно правителство”, и да си пусне една молба по интернет. Така е, защото не притежава нито смартфон, нито компютър, което е условие да го направи. Посланието на филма е, че никой не мисли за по-възрастните поколения, които не са на ти с цифровия свят

Според вас как ще се развие сюжетът с цифровите технологии и тяхното влияние върху човека?

Мисля, че в конфликта между абстрактното мислене и по-скоро пасивното възприятие през картината засега печели визуалната част. Затова е много трудно да се предвиди как ще се развиват цифровите поколения. Може да добавя само щрих към представата за бъдещата журналистика.

Шефът на Ройтерс беше казал, че журналистът на бъдещето ще трябва да умее да напише статия в едно изречение. Защото днешните малки нямат търпение и сетива да се съсредоточат за дълго време.

Може ли да се очаква промяна в социалното поведение на младите, които в повечето си време са в мрежите? И ако да – каква?

Има една песен на Васил Найденов – “Телефонна любов”. Вие как си я представяте? Смартфонна любов?Ами те седят един до друг, не се гледат в очите, не се докосват, не си общуват, пращат си есемеси и това ги забавлява. Но в никакъв случай не е мост за емоционално обвързване, ангажиране, преживяване. В самото начало на живото общуване стои удоволствието от съвместното преживяване – да изпиеш по кафе или мохито, да споделиш преживяване или просто да си поговориш с някого.

Бил съм и в западни университети и мога да сравнявам. Там например възпитаниците им споделят: “уча за журналист”, “уча за политолог”, “уча за лекар”, а у нас голяма маса от млади хора казват “следвам”. Правят го просто, за да се занимават с нещо, да получат тапията, докато са забили нос в смартфоните си. Новото е, че вече има не просто пристрастеност, а зависимост от екрана на смартфона или компютъра.

Новите технологии убиват живите контакти и продуцират самота особено сред младите, е сред изводите на социолози. Вашите какви са?

Напълно съм съгласен. В интернет няма най-същественото качество на един човек и това е личният му чар. Можеш да хванеш ум, логика, чувство за хумор, хейтизъм, но не и чар. Жалкото е, че не можеш да усетиш живия човек до теб.

Пристрастените към екрана не виждат, не чуват, пресичат улиците взрени в смартфона си. Дори се опасявам, че такива хора са загубили потребността да бъдат в емоционална лична връзка, която да еволюира до желание за продължение на рода, т.е. да се стигне до дете. Става дума за задълбочена, бурна връзка, в която си много радостен и щастлив, понякога си тъжен и страдаш, но връзка, която осмисля съществуването ти като човешко същество.

Да, интернет е еманация на информационното общество, но в мига, в който започва като страничен ефект да формира взаимоотношенията в режим на чувства, на понятия като щастие и нещастие, на любов, на себераздаване, ефектът според мен е отрицателен.

Нашето поколение – на 60-те и 70-те години, което е поколението на хипитата, големите промени на отмяната на смъртното наказание, поколението, което искаше промени и по-скоро даваше, отколкото вземаше, се смени някак неусетно и невидимо през 80-те години (и видимо сега, след 2000 година) с поколението на консумацията. Девизът им е “Искам това и знам, че мога да го получа”. Ще изкрънкам от мама, татко и от баба малко повече пари, за да си купя еди-какво си. Докато по наше време малко неща можеха да се купят. Нямаше ги просто.

Сега ги има, но хората нямат толкова пари, за да си купят всичко онова, което искат.

Даже и за това не говоря. Навремето не можехме да идем на ресторант. Малко бяха и само чужденци можеха да си ги позволят, защото бяха и скъпи. Тогава ние си създавахме празници в малките си апартаментчета. Събирахме се по 20, по 30 души, понякога не можехме да се разминем. Навремето това беше незабравим за мен контакт. Докато днешните млади няма как да си спомнят такова нещо. Защото освен всичко друг днес никой не кани у дома. Проблемът обаче не е само у нас, а в цял свят.

Какво бъдеще ни чака с ефектите от новите технологии?

Новите технологии моделират повече рационални, отколкото емоционални хора. На мен обаче не ми се иска вътрешно да предавам своите позиции.

Според Маркс базата на едно общество са средствата за производство. Американският писател и философ Робърт Пърсиг, написал “Дзен и изкуството да се управлява мотоциклет”, извежда тезата, че само материя и съзнание не са достатъчни, трябва и качество. От такава гледна точка според мен базата на едно общество са религията, културата, образованието и науката, които дават качествено измерение на личността. И когато семейството, религията, образованието, културата учат на базови ценности, тях технологиите не могат да разрушат.

Упадъкът на едно общество започва от тревожно високата степен на липса на съчувствие, на любов, на състрадание, на солидарност, на свобода, на лично достойнство, което се възпитава в семейството и в училището. А и от управляващите и въобще от елитите на една нация. Те всички трябва да знаят и да внушават, че общественият интерес трябва да бъде над личния. И когато си изкушен за нещо, което ти се иска да имаш, но е неправомерно да го получиш, трябва да имаш сила да кажеш “не”.

– Не бих искал да ни кажете биографията си, защото знаем, че сте роден на 18 юли 1878 г. в село Байлово, Новоселско и че…

– По-хубаво е без биография – прекъсна ме Елин Пелин, защото ние писателите не си знаем биографията. Пък и тия дето ги пишат да не мислите, че са така. Най-добри биографии се пишат сто години след смъртта на някого, защото можеш да пишеш всичко, каквото искаш.

– Интересно ще е да ни кажете, какво е било отношението към книгата у нас, преди войната.

– Публиката и тогава се отнасяше към книгата, както и сега. Разбира се друг беше живота. Интелигенцията беше по-малко, с по-други настроения, с по-други разбирания. Сега хората станаха по-други, времето ги измени. Обаче, аз мисля, че отношението им към литературата е все същото.

– Но доколкото съм чувал, книгата преди войните, много се е търсила у нас и хората са чели страстно и са поглъщали всяко добро литературно произведение.

– Е, да, едно време ние четяхме. Тогава съществуваха Толстой, Ибсен, Чехов, Горки, те бяха големи хора, които будеха интерес и подтикваха към литература. А сега в Европа, като че ли няма такива хора.

Ония бяха колоси, всеки искаше да знае нещо от тях. Пък и тогава най-висшите културни интереси бяха литературните. Сега вече има и други работи: радио, кино, мачове. Тия неща поглъщат доста интереса на хората. И за повърхностния човек, те се явяват, като нещо по-задоволително. Но има и по-дълбоки хора, които търсят литература и следят. Работата е, че животът е тежък, че не могат да поддържат книгата. Обаче, там дето има, в провинцията, уредени читалища, ще видите, че хората четат, вземат си книги постоянно. После тия многобройни преводи, които станаха в нашата литература, също така говорят, че и сега хората се интересуват, макар че се превеждат други неща.

– Значи според Вас интересът на хората към книгата не е отслабнал?

– С много хора съм говорил и съм казвал, че България е малка страна и че ние когато се оплакваме, смятаме какво е във Франция, в Германия. Ние сме, пак казвам, малка страна и разбира се много малко са хората у нас – все трябва да има две до три хиляди читатели, които се интересуват и купуват книги. Ако книгите са малко по-евтини, ще се купуват малко повече – обаче, не могат да бъдат. Така че, защо ще се оплакваме. Пък и не всеки автор може да има еднакво число читатели. После и вкусът на публиката е много разнообразен сега. Различни хора, различни работи търсят. По-рано излизаха по 1-2 книги на годината, а сега се издават много повече, но там е лошото, че има много, които пишат. И публиката е малко смутена, малко шашардисана, защото ѝ се предлагат какви ли не неща, но все пак художественото произведение ще се потърси.

После, трябва да имаме предвид, че книгата е за по-културен човек. Ние говорим, че масата не чете, че народът не чете. А трябва да се знае, че никъде масата не чете. Тя ще чете само тогава, когато ще засегнат нейните интереси. Аз постоянно слушам от писателите: – Народът не чете! – Но народът ни е прост, той е отдаден на грижите си, той няма охолство да чете. Книгата е за оня, който няма тежки грижи. А народът има нужда от хляб наш насущни. И не само книгата, а и другите изкуства са за културните хора. В изложбите, на концертите, кой ходи? Не ходи работникът, не ходи каруцарят, а ходи студентът, по-издигнатият човек. И ако може цялата маса да се издигне до тая висота, тогава другояче ще бъде. Обаче, условията са такива, че не може.

Питам ви аз – книгата потребна ли е на човек, който храни гъски, който пасе овце и отглежда свине. Голямата маса от нашия народ са такива хора. Сега какво ще изискваме от него, какво ще го корим. Даже от културните хора (ония, които минават за такива) мнозина не четат. Защото от книга, от изкуство имат нужда духовно издигнатите хора.

…

Публиката не харесва писателя, който мисли различно от нея. Когато мислиш като нея и пишеш така, тогава ти харесват книгите. А тъкмо това не е добро.

– Не е добро ли казахте?

Не е добро, разбира се, защото писателят трябва да стои над публиката.

– Тогава според тия Ваши мисли писателят не трябва да бъде никой път харесван от публиката…

…

– Според Вас писателят не трябва да губи контакта с хората.

– Разбира се, че не трябва да се губи контактът, а напротив, необходими са известни връзки с живота, с живите хора.

– Според Вас, кога едно изкуство е ценно?

– Когато е искрено, когато е просто.

– Нашата литература включва ли в себе си тия неща?

– Как да ви кажа за нашата литература…

Елин Пелин сви вежди, поразмисли малко и продължи:

– Тя се разширочава, но не се вдълбочава. Това е, който разбира, ще го разбере.

– Много искам да знам дали критиката напълно Ви е разбрала?

– Аз мисля, че сериозните работи, които се писаха за моето творчество, добре схващаха същността. Обаче, на общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа, че не съм. Това, че съм писал разкази из селския живот – не значи, че съм битов писател. Във всичките мои работи, мен ме е интересувало най-много и преди всичко човекът.

…

– Според Вас, киното ще измести ли театъра?

– Ама, че отде да знам. Нека си спорят хората.

След малко смях, Елин Пелин продължи:

– Но така както е, и театърът ще си служи с киното и киното – с театъра. И ще се конкурират и в същото време ще си помагат. И за да отговоря на Вашия въпрос, ще кажа, че ако може портретът да замести живия човек, то тогава ще може и киното да замести театъра.

– А сега искате ли да ни кажете, как творите Вие. Необходими ли са Ви удобства?

– Аз не търся никаква обстановка. Когато някой редактор ми даде зор, сядам и му написвам нещо. Разбира се, нещо, което предварително съм го обмислял. Никога нищо из пръстите си не смуча, а когато сядам знам, какво ще напиша. Та обстановката не ми влияе никога. Може и на топло, и на студено, може и в кабинета, и в най-проста стая. Пък може и в кафенето да пиша. Важното е да знам, какво ще пиша.

– Интересуваше ме да знам и историята на псевдонима Елин Пелин.

– Когато започнах да пиша, на мода бяха псевдонимите. И аз търсех такъв, който да окончава на -ин, защото Веселин, на Тодор Влайков, ми харесваше много. И търсейки от клин на Севдалин дойдох до Елин Пелин, който намерих в една народна песен и както виждате стана псевдоним.

…

Когато си излизах, големият наш писател се обърна към мен и заговори:

Е, какво Ви казах в конце концов? Това, което всички Ви казват. В интервютата хората се стремят да кажат нещо по-тежко, а то излиза обратно. Разбирам да изберете някой непринуден разговор и да го предадете, тогава ще има много по-интересни работи. Но така както е сега – интервюираният човек стои, като някой подсъдим пред съдиите, страх го е да не каже нещо повече, с което да се изложи пред света.

Коста Георгиев, в. „Литературен глас“, февруари 1937 г.

Източник: Гласове

Елиф Шафак

„Трите дъщери на Ева“, десетият роман на Елиф Шафак, позната у нас с бестселърите си „Любов“, „Чест“, „Копелето на Истанбул“, изследва някои от най-злободневните екзистенциални, социални и политически проблеми. Религиозната принадлежност, последствията от изборите, които правим, и феминизмът са сред темите, пред които се изправят Грешната, Набожната и Раздвоената. Книгата е дръзко изследване на мюсюлманската идентичност, защитавайки я, публикувана за пръв път около периода на американската „мюсюлманска забрана“, инициирана от президента Доналд Тръмп. Всичко това прави посланието й още по-въздействащо. Чрез своите герои Шафак говори открито за опасностите от религиозния екстремизъм и политическите репресии, осъждайки догмите и призовавайки читателите да възприемат ценността на съмнението. Ето какво споделя световноизвестната писателка пред „Гардиън“.

– Ако градът беше човек, как щяхте да опишете Истанбул?
– Истанбул е жена – активна участничка. Тя е град на конфликт и съпротивление. Но алчността разрушава Истанбул – навсякъде, където отидете, ще видите облагородяване – без да се обмисли или да се вземе предвид историята на града.

– В лекцията си за „Ted“ на тема „Политиката в художествената литература“ през 2010 година казахте, че критиците понякога очакват от вас да пишете тъжни истории за мюсюлмани. Защо?
– Заради политиката на идентичността – ние, за нещастие, все повече се ограничаваме до племена. Явно, че очакването е писателите от всяко племе да разкажат история за него. Аз съм туркиня, но съм и много други неща. За мен въображението е желанието да преминаваме границите. Когато пишем, можем да бъдем много неща.

– В „Трите дъщери на Ева“ има размисли над вярата. И вие ли – подобно на героинята ви Пери, виждате Бог като натрапник?
– Тези от нас, които стоят от ляво – при либералите, не са свършили добре работата си в обсъждането на другата страна на вярата. Вярата не е задължително религиозно понятие. Когато се преместите в друга държава –  защото изпитвате нуждата да го сторите, това е вяра. Когато започнете да пишете книга, без да имате представа дали тя ще бъде успешна – това е вяра. Когато се влюбите и не знаете дали този човек ще направи живота ви щастлив и все пак рискувате – това е вяра. Не искам религията да отнема вярата. Искам си обратно разбирането за вяра.

– Стигнах до средата на вашата смразяващо далновидна книга, в която има и терористичен акт – точно по времето, в което се случи трагедията в Истанбул. Как се почувствахте, когато чухте новините?
– Бях съкрушена и ужасена от пропитите с омраза изказвания, в които ислямистки групировки обвиняват жертвите си в честване на християнски празник. Докато пишех книгата, се вгледах внимателно в турското общество и в неговата психика. Страхът е във въздуха. Напрежението се усеща постоянно. Едва доловимо, но плътно. Забелязвах го във всяка сфера. Нещо гръмва в кухня в Истанбул и всички се хвърлят на пода, мислейки, че това е бомба. Нямаме време за размисли. Нямаме време дори да тъгуваме. Това е, която исках да уловя в книгата си.

– В „Трите дъщери…“ има харизматичен учител -професор Азър. Имате ли учител, който ви е вдъхновил?
– Не вярвам в герои. Хората ме питат на кой от своите женски персонажи оприличавам най-много себе си – на Грешната, Набожната или на Раздвоената. Аз не съм нито една от тях. Ще ви споделя моя тайна – обичам да се крия в мъжките персонажи в книгите ми. И точно в професора се опитах да вложа частица от себе си.

– Мона, една от главните героини в книгата, ви е горда да се забули. Разбирате ли нейната гледна точка?
– Много жени се питат защо други избират да покриват косите си. Трябва да разберем отговорите на този и на още серия въпроси. Това е едно от най-големите предизвикателства за феминизма в днешно време. Тревожното е, че когато жените биват разделени на категории, печели статуквото – патриархата. Това е голям проблем в Средния Изток, защото жените там живеят сякаш на острови. Консервативните със забулените глави са на един остров, а съвременните със светските разбирания – на друг. Те не виждат, че помежду им има нещо общо. Ако бяха сестри, щяха да бъдат изправени пред много предизвикателства.

– Родена сте в Страсбург и сте отгледана от самотна майка – как това повлия върху вас?
–  Оказа голямо влияние. Не виждах баща си често. Запознах се с двамата си полубратя, когато бях по средата на 20-те си години. Трябваше да свикна, че съм другото дете. Баща ми беше добър баща към синовете си, но лош към мен. Отне ми много време да приема, че някой може да преуспява в много неща и да се провали в едно. Когато майка ми се върна в колежа, ме отгледа баба. Нарекох я Anne – майка на турски, а истинската ми майка – Abla, т.е. по-голяма сестра.

– И майка ви е станала дипломат?
– Беше необичайно, но тя учеше усилено – беше лингвист. Така и не се омъжи повторно. Успя, благодарение на подкрепата на моята не толкова образована баба.

– Кога разбрахте, че ще станете писателка?
– Започнах да пиша от ранна възраст, защото бях самотно дете. Животът ми беше скучен, а светът, който създавах – много по-цветен. Наясно съм с притегателната сила на историите. Стефан Цвайг пише за нуждата да се скрие в творбите си, щом светът наоколо полудее. Разбирам това, но мисля, че е време ние, писателите
да излезем от пашкулите си и да заговорим открито.

– Общувате ли с читатели от Турция?
– На представянията на книгите ми идват феминистки, либерали, жени с бурки, суфисти, кюрди, евреи, арменци, гърци, хора от ЛГБТ обществото. Може и да не поделят хляба си заедно, но за мен различията им са важни. От политическия елит винаги съм получавала негативно отношение. Да бъда писателка от турски произход е сякаш да получавам шамар от едната страна и целувка от другата.

– Чувствате ли Лондон като свой дом?
– Да. Но е възможно човек да има няколко родни места. Ако сами сте избрали да напуснете страната си, макар и да е тъжно, това ще ви обогати духовно и интелектуално. Винаги ще нося Истанбул в душата си.

Източник: Стандарт

Романът „Камбаната“ носи изключителен емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература. Само за няколко години той написа четири романа, които впечатлиха читателската общност и спечелиха авторитетни награди. Сред тях са „Хр. Г. Данов“ – за „Фаустино“, „Пловдив“ – за „Портрет на поета като млад“ и „432 херца“, „Хеликон“ – за „432 херца“ и „Камбаната“. Творбите на Славов са пропити със страстен хуманизъм, стилът му е експресивен и изключително метафоричен.

– Господин Славов, простата статистика показва, че в последните години вие сте най-награждаваният български автор. Има ли формула и каква е тя за успешни романи? Бихте ли я споделили, ако я знаете?
– Ако я знаех, не бих я споделил. Със сигурност! Аз пиша книгите си само тогава, когато усещам, че вече не мога да не ги напиша. Не пиша от литературно трудолюбие. А сега – сериозно. Мисля, че формулата за успешен роман я знае само истинският читател.

– Винаги ли наградените книги са най-добрите?
– Би следвало.

– Кое е повече в една награда и един успех въобще – медът или жилото, ако въобще го има?
– Медът, разбира се. Признанието, новите читатели, искрената им радост, тиражите, естествено. Големите литературни награди са един вид биография на литературния процес. Отбелязват върховите постижения в даден период от време. Но и жилото си го бива. Наспорих на врагове с тия награди. Има много люти завистници, да знаете. Българинът люби и мрази страстно. Аз винаги съм се радвал на чуждия успех. Когато се появи хубава книга, съм реагирал от сърце; често пиша отзиви или предговори за добри, по моя преценка, книги. Литературният успех е щафета. Предава се от автор на автор, от поколение на поколение. Не може да си я занесеш вкъщи тая щафета.

– Вашият издател Стойо Вартоломеев, поел функциите и на редактор на книгата, нарича романа ви зашеметяващ. Митко Новков казва, че българската литература отдавна е чакала толкова силно, така въздействащо произведение. Вие, докато го пишехте, давахте ли си сметка, че създавате книга, която може би ще остане?
– Напоследък все повече съм обладан от една еретична мисъл. Тя се подкрепя не само от вътрешното ми усещане, но и от констатациите, които правя, четейки големите, а и изобщо добрите и успешни писатели. А тези констатации са, че ако например сложим палец върху името на тези писатели, то различните текстове отдолу започват да звучат като писани от един и същи автор. Да! Истина е, повярвайте ми! Стиловете са различни, почеркът също, но има нещо над тези различия, нещо което ги обединява – класата, универсума на посланието. Защото това е Той – Единният и Всеобщ писател на света! Той държи ръката на писателите, пръснати из различните човешки езици по земята, те са неговите хетероними. В този смисъл успешният, талантливият текст е като Слово, преодоляло звуковата бариера. Оттам нататък този текст може да бъде подписан от всеки истински творец. Така че аз все повече си мисля, че една книга се случва в мига, когато Логосът те припознае за свой човек когато ти се довери, когато ти намигне, ръкоположи те в сан, когато ти каже: твоето писателско перо вече е научило словото, вече може да докосва хората от моя език – и аз ти се доверявам да напишеш тази книга.
Та такова усещане имах, докато пишех „Камбаната“. Сякаш българският Логос за миг ми се довери и ме допусна до себе си. Останалото бе въпрос на време. Девет месеца. Времето, в което трябваше да запиша диктовката.

– Чухме много възторжени оценки за романа ви – може би това се отразява и върху тиражите му, но чухте ли нещо отрицателно? И какво не хареса този ваш читател – ако го има?
– Първо за отзивите, които ще останат само за мен. Стотици са. Получавал съм ги на лични във фейсбук. По всяко време на денонощието. От всякакви хора. Повечето непознати. Лекари, учители, инженери, болногледачки и чистачки по чужбините, студенти, ученици, научни работници. Те са ми особено скъпи, тези съобщения. Човешки, искрени. Пазя си ги. Разбира се, че има и такива, които не харесват книгата. И това е нормално. Някои не харесват темата, други позицията ми. Но в литературата ни напоследък са се нароили болшевики, които се изживяват като литературни цензори. Нещо като идеологически комисари на новата права вяра. Наскоро бях поръчан от тях. Един литературен агент заклейми книгата ми с коминтерновска страст. Нямаше литературни аргументи и заблъска „Камбаната“ с кирката на политкоректните обвинения. В някога доброто телевизионно предаване „Библиотеката“ той нарече “ Камбаната“ поръчков роман. Въпросният литературен агент е човек най-вече предизвикващ съжалително умиление в писателската гилдия поради вродената си глупост и службогонство. Затова си казах, че не трябва да се ядосвам. После ми стана и смешно. Защото в своята безграничност, глупостта понякога формулира и истини. Да, вярно е, „Камбаната“ е поръчкова книга. Тя е поръчка на времето.

– Да поговорим за стила на „Камбаната“. Твърдя, че подобен стил на писане няма в съвременната ни литература. Това, което класическият белетрист развива на цяла страница, вие го компресирате до едно изречение. Убеден съм, че може да „стопите“ всеки роман от петстотин до сто страници. Резултат на дълго редактиране ли е този афористичен стил или е специфично ваш органичен начин на изразяване?
– Вероятно и двете. Редактирам книгите си дълго. А лаконичността иде от поезията – от слога ми на мислене. За мен стилът е най-важното нещо в писането. Той овладява тока на мисълта, фокусира го и го стабилизира в словото. Така това което по принцип е неизразимо – асоциациите, чувствата, вътрешния хаос на мислите ни – се овладява, подрежда и се превръща в код за общуване, в художествена комуникация. И колкото стилът е по-завършен, толкова по точна и пълноценна е връзката с читателя. Това определя и степента на таланта на един писател.

– Защо се оттеглихте от поезията?
– Не се оттеглих, тя ме напусна. И с пълно основание ме заряза. Прозата ми отмъкна метафорите й.

– Какво най-много липсва на съвременната ни литература?
– Смелост.

– Къде е оптимизмът, ако го има, в този иначе песимистичен роман? Обречени ли сме, загубено ли е всичко?
– Защо да е песимистичен? Следвал съм житейската правда. В последна сметка животът винаги побеждава. Така че въпреки драматизма си, „Камбаната“ е оптимистична метафора. Така мисля.

– В литературата, която създавате, няма и грам entertainment, но ако и да е болезнено остра, прозата ви избягва всяко политизиране. В нея има презрителност към политиката, но и бунт срещу оруелския диктат, който се засилва над човечеството. И все пак – каква е прогнозата ви в политически план за нас, българите, за света изобщо?
– Ще ви отговоря индиректно с истинска история. Някога най-точните политически прогнози правеха работниците на „Ален мак“ – водещо българско предприятие за козметика. Та тези работници правеха прогнозата за предстоящите избори, като боядисваха с боя за коса уличните кучета, които хранеха. И плъзваха в изборните времена около завода едни червени, сини, тъмносини, тъмнокафяви или раирани в жълто и синьо кучета. С една дума – песове партии. Тутакси се появяваше и неизменната разгонена кучка – партията майка, която ги повеждаше след себе си в любовната индийска нишка. И по цвета й работниците предсказваха резултатите – кой ще победи в парламентарните избори, партията майка сама ли ще състави правителство, ще има ли коалиционни партньори /според броя на разгонените мъници/. Това социологическото проучване бе най-демократичното и почтеното в Родината ни – без международни наблюдатели, без купуване и продаване на гласове, без телевизионни дебати и екзитполове.
Та исках само да кажа, че не ние, човеците, дето сме се взели толкова на сериозно на тая земя, а Природата ще произнесе най-накрая присъдата ни.

– Почти всяка година създавате по един успешен роман. Може ли човек да живее само от писателски труд в България? Има ли днес професия „писател“?
– Книжният пазар у нас е малък. Въпреки всичко живея като професионален писател, успях да я докарам дотук. За това основна заслуга имат читателите и моят издател. Имам прекрасен и почтен партньор в лицето на издателство „Хермес“.

– Каква е бъдещата съдба на романа „Камбаната“? И колко време за почивка си дава писателят Недялко Славов, преди да захване следващата си книга?
– За литературата са важни книгите на Не-съгласието. Полит-НЕ-коректните книги. Само те остават. Писателите конформисти са сенки. За тях няма литературна памет. Пошумят, пошумолят, кихнат и изчезнат. А около „Камбаната“ ще има новини. Добри. Иначе – каква почивка. Писането е обсесия. Не пита. Идва, влиза ти в главата – и край. Нека, живот и здраве, да е все така. Поднових романа, който прекъснах заради „Камбаната“. Имам заглавието му, имам първото му изречение, имам и последното му изречение. Ще е любовна сага за една жена и двама мъже. Ще бъде брутален, неистов, но обичащ човека роман. Колкото и да се правим на гностици, логици, богоборци, атеисти и какви ли не още умници, любовта е най-красивата ни и единствена възможност за безсмъртие.

Милен Русков

Дългоочакваният нов роман на Милен Русков ще бъде по книжарниците до броени дни. „Чамкория“ излиза в два тома на четвърти май, а денят за премиера е 24-ти май. Историята е от 20-те години на ХХ-ти век, в която един шофьор на такси, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Бай Слави, който води разказа на откровен софийски диалект, разкрива онези жестоки времена и сблъсъка между Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга: без да бъде част от тях, сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те. Русков писа романа четири години, след големия успех на „Възвишение“. Ето какво сподели той пред „Стандарт“.

– Г-н Русков, с какво чувство предадохте новия си роман „Чамкория“ в печатницата?
– С облекчение и радост. Облекчение, понеже беше много трудна книга – писах я около 4 години. И радост, защото мисля, че стана хубав роман и ще допринесе за българската литература и за моето име като писател.

– Откъде дойде трудността?
– Историите от 20-те не може да са камерни. Исках да направя мащабно платно, панорама на времето. Това е най-панорамната моя книга, с много персонажи, образи, богата картина.

– Какво е ставало в душата на онзи човек от миналото?
– Бил е много огорчен и гневен заради загубата на България в Първата световна война и изключително острите вътрешнополитически борби. Хората се връщат от фронтовете гневни, с чувството за загуба: загубили са войната, години от живота си, някои са загубили здравето си и дори части от тялото си. И за какво? За нищо! Всичко е свършило с провал.
Когато тези хора се връщат в България и се заемат отново с мирния живот, те няма къде да насочат натрупаната агресия и гняв. Разрушителната енергия се обръща навътре и води до гражданска война. Това са сурови години, с много огорчени хора, част от които са станали напълно безскрупулни заради войната: там са видели, че човешкият живот няма никакво значение. Ожесточението – това е основната характеристика на онова време.

– Как бай Славе, вашият главен герой, шофьорът на такси през 20-те, ще се справи с конкуренцията на Гичо и Асенчо, чийто език, мъдрости и глупости са вече пословично известни след „Възвишение“?
– Бае Славе е най-добрият герой, който съм създавал. Като жив е – имаш чувството, че ще стане от страниците и ще тръгне. Сравненията с „Възвишение“ не ме плашат. Сигурен съм, че съм написал хубава книга, и това ми е достатъчно. Ще има хора, които ще кажат, че „Възвишение“ е по-добра, а други – че „Чамкория“ е по-хубава. Впрочем едната наистина е малко по-добра от другата. Но аз не зная коя.

– Бяхте разказали за надписа „Помогни ми да те возвися“ в Котленското училище, който се е явил като знак за предишната ви книга. Имаше ли подобна история сега?
 – Да. Моят герой Славе го видях на една снимка на сайта lostbulgaria.com. Тя стана и корица на книгата. Става дума за шофьора на омнибуса София – Самоков – Чамкория. Много ми хареса излъчването на този шофьор, и си го представих с необикновена яснота.
В главата ми текна един негов монолог и аз го записах веднага. Изведнъж във въображението ми изникна нравствения облик и социалното битие на този човек, сякаш ми дойде свише, тъй да се каже. Впрочем всички лица от снимката на омнибуса се превърнаха в герои от романа.
Имаше още едно интересно знамение. Първия път, когато съм говорил за тази книга, беше в едно интервю за националното радио, на 9-ти юни, когато става Деветоюнският преврат и Военният съюз сваля Александър Стамболийски и го убива. А после завърших „Чамкория“ на 19-ти май миналата година: датата на Деветнадесетомайския преврат, организиран от същите хора – Кимон Георгиев и Дамян Велчев.

– Романът излиза в два тома, защо се наложи да се раздели?
 – Книгата е общо 630 страници. Първият том е 400, а вторият – 230. Неравни са, понеже разделянето не е механично, а следва вътрешната логика на книгата, тя по начало е замислена в две части. Та тези 630 страници щяха да са малко неудобни, ако бяха събрани в една голяма книга и поради това е по-добре да се разделят на две. Впрочем аз исках да съкратя страниците с 25%, но успях да го направя само с 10%. Понеже в един момент установих, че печеля обем, но губя качество, а това е кон за кокошка.

– Как говорят героите в романа ви?
– На софийския жаргон, съобразен с особеностите на 20-те години. Той е подобен на днешния, но много по-„екав“, понеже ятовата гласна тогава преминава навсякъде в „е“. Извиневайте. Моле ви се. Хлеб. Требва. Бегам. Бел. Дори вестниците, които използват опростения правопис, пишат всичко на „е“, което ме кара да мисля, че така са говорели и обикновените хора.

– Появяват ли се най-важните фигури на епохата в романа ви? Гео Милев например?
 – Да, Гео специално се появява за кратко и задочно. В един момент бае Славе вози майка му, която го търси из затворите в България. Повечето важни действащи лица от онова време са споменати и обговорени по някакъв начин.

– Кое е най-важното за вас самия в книгите ви?
– Преди си мислех, че стилът е най-важното. Затова първата ми книга, „Джобната енциклопедия на мистериите“, е пълна със стилистична еквилибристика, тя е стилистично виртуозна книга. Но аз много лесно се подлъзвах в чисти упражнения по виртуозност, игра със словото. Това го правят всички, които вярват, че стилът е най-важното нещо в литературата. И затова в книгите на „стилистите“ има едно увличане по самоцелна виртуозност. Това го преодолях с втората си книга, „Захвърлен в природата“. От тогава досега смятам, че най-важното в една книга са героите.

– Промениха ли се по някакъв начин навиците ви на писател за тези четири романа и повече от 10 години време?
– Да. Като започнах с „Джобната енциклопедия“, планирах всичко – всяка глава, всеки момент…Това беше грешка. Ако планираш всичко, не си оставяш възможност да се изненадаш сам. Не можеш да разчиташ на вдъхновението, а то е най-важното. Сега пиша по обратния начин. Имам един период, дълъг около година, в който записвам всичко, което ми хрумне и ми харесва. Без да се интересувам къде ще влезе, как и защо, трупам пасажи, които са ми дошли наум. Вече не пиша последователно. Знам само началото и края, а края понякога го променям. Натрупвам голям брой откъси, писани по вдъхновение и без оглед на реда им в книгата. После ги напасвам в реда на сюжета, намирам им място, подреждам, свързвам, разширявам. Моето писане вече е комбинация на план и импровизация. Но на второто разчитам повече.

– Четете ли художествена литература, докато пишете?
– Не. С изключение на тази, която е свързана с историята, за която пиша.

– Не сте чели въобще романи в последните четири години?
– Да. Когато пиша, аз съм толкова погълнат от темата си, че всичко друго ми изглежда скучно. Вниманието ми се насочва към определени неща, а за всичко друго имам чувството, че ме разсейва и ми е досадно.
При мен писането е като навлизането в къртичина: колкото по-дълбоко навлизаш, толкова повече неща изскачат. Неочаквани подробности, обстоятелства… Аз например съм сравнявал по стари снимки цялата „Мария Луиза“ от „Света Неделя“ до Лъвов мост, какво има адрес по адрес. Имам три юбилейни сборника на София със снимки от магазини – в единия сборник са заснети „Мария Луиза“ 21, 23 и 27, да речем, защото има три магазина там, които общината е решила да включи, а в другия е включен номер 25. Или пък той ми изскача от някоя снимка от сайта stara-sofia или lostbulgaria. Така си ги нареждах нещата и знаех какво има почти по цялата улица, и решително по целия „Цар Освободител“. Тези неща ги научих от стихиен инат, тъй да се каже, стана ми любопитно да видя какво има адрес по адрес, не че това за нещо ми трябваше. Друг е въпросът, че после по най-неочакван начин някои от тези неща ми послужиха. Писането за мен е опознаване на друг свят, който се разкрива пред очите ти като непознат континент. Това ме държа четири години. А впрочем то може да е интересно и за много по-дълго време.

– Кои са авторите, които са ви повлияли най-много като писател?

Авторитетът на Орхан Памук е неоспорим. Само слабо подготвени и всъщност незапознати с творчеството му хора са склонни да припишат Нобеловата му награда на политически причини. Истанбулският писател е един от най-трудолюбивите и талантливи съвременни писатели, които пишат така, както се е правело през 19-ти век от Толстой и Балзак: от сутрин до вечер, години наред и усилие, което, както самият той казва – е като да копаеш с игла кладенец. В столичен вестник наскоро се появи текст, който твърдеше, че Умберто Еко заслужавал „Нобела“ повече от Памук. Разликата между двамата обаче е значителна: и тя е че при първия културологията надделяваше над литературата, докато турският писател успя много по-фино да преобразува огромните си познания в чиста белетристика – така както прави големият Томас Ман, негов любимец впрочем.

Преди дни у нас излезе последният роман на Памук – „Странност на ума“. Историята проследява 40 години от живота на продавача на боза Мевлют в Истанбул, но който е чел внимателно Памук, знае, че с едно изречение трудно би могло да се опише богатството на книгите му. Турският писател преди време бе споделил, че Нобеловата награда, която получи през 2006 година, не е повлияла на писането му изобщо. А напротив, първото нещо, което направил веднага след церемонията, било да седне на бюрото и спокойно да продължи работата си върху „Музей на невинността“. След публикуването на книгата той направи и реален такъв музей, в който събра вещи със сантиментална стойност за Истанбул, пазещи историята и духа на града.

Орхан Памук говори пред няколко важни медии след публикуването на последния му роман. Тук ще съберем най-важните моменти от разговорите му с „Ел Паис“, „Тайм“ и литературната платформа „Гуудрийдс“. Ето какво разказа големият писател за „Странност на ума“, публикуван на български от изд. „Еднорог“.

– Господин Памук, накратко можем да опишем вашия нов роман като разказ за любовни писма, писани към грешния човек…

– Би звучало преувеличено. Моят герой – Мевлют, пише писма на жена, чиито очи е видял само за няколко секунди – типична ситуация в едно консервативно селско общество, в което неженените момчета и момичета се засичат рядко, предимно на сватби. Ако искаш да се ожениш в такова общество, трябва да имаш талант за романтична реторика, какъвто Мевлют – както си личи от писмата, които пише – притежава.

Наскоро четох проучване на турския статистически институт, според което 52% от браковете в Турция са договорени. А аз мисля, че дори това число не е точно. Понеже никой не иска да приеме, че неговият брак е бил уреден от родителите, освен ако не е изключително консервативен и горд от това. Предполагам, че 80 процента от хората, които имат такъв уреден брак, биха отрекли – ще разказват, че първо са отишли да пият лимонада, или пък на кино, само и само да съобщят на децата си – „Не, ние се срещахме преди да се оженим“. Тази ситуация е създала, извинявам се за фройдистката терминология, условия за сублимация в турското общество.

– Защо решихте няколко героя да разказват историята?

– Започнах историята като старомоден 19-и веков роман. Винаги се получава така – тръгвам да пиша консервативно, а после се опитвам да направя нещо различно от начина на разказване на Балзак или Зола. В „Странност на ума“ историята се разказва от уличен продавач на боза и в началото книгата вървеше добре. По-късно обаче ми се прищя да прибавя още гласове. И в един момент в този стил на 19-и век, Балзаковият, в който историята се води в трето лице, започнаха да се намесват гласове, разказващи в „аз“ форма. Беше интересна идея и проработи. Понеже шестстотин страници, видени само през идеите на Мевлют, щяха да бъдат скучни. Исках да разкъсам наратива, да вкарам още истории, които да оспорят и предизвикат неговата гледна точка, както и гледната точка на разказвача. Четох, че вече пишат как съм спрял да бъда постмодерен. Но аз направих толкова много неща с постмодернизма, че е нормално да опитам нещо различно.

– В историята се движете постоянно напред-назад във времето и вътрешния свят на Мевлют. Това придава богатство на неговия свят…

– Методът е откритие на Флобер. Той въведе този недиректен стил, който позволява на писателя да се приближава по-близо до съзнанието на героите. Правя следния трик: читателят не забелязва факта, че разказвачът говори, а не Мевлют. Преходът не е маркиран по никакъв начин. Когато Флобер въвежда този метод, той освобождава изкуството на романа, правейки го много по-еластичен. А разказът може също да бяга в дистанция, както показва Толстой, когато ни разказва за Наполеоновите армии, наближаващи Москва.

– Този път на фокус в романа ви е бедната класа…

– Рядко се пише за нея напоследък. Британският ми редактор ме попита дали ще включвам хора от средната класа. Отвърнах му: Не. Моята новела се случва само сред бедните, които са дошли в модерния град. И не могат да свикнат с индивидуализма, егоизма и икономическата рационализация на града. Тези, които са бързи, са успешни. А тези, които са объркани, не успяват.

В моите часове по литература често говоря за една идея на Дьорд Лукач. Той казва, че най-добрите исторически романисти измислят герои, които са колебливи и могат да принадлежат към която и да е от класите на техните общества. Това е възможно само ако нямат строги политически, идеологически и морални залитания. Техните идеи трябва да са „меки“. Мевлют е написан по този модел.

– В един момент историята си играе с възможността да разкаже за възхода на исляма – вашият Мевлют за кратко му се поддава. Но все пак след време се отказва.

– Следвах модела на Стендал, който държи огледало към обществото. Мевлют слуша религиозни фанатици, марксисти и изобщо всякакви… Той обаче е по средата, никога не става радикален.

– Героят ви произвежда и продава боза. Какво означава тази напитка за турския народ?

– Бозата е популярна по тези места от времето на Османската империя, защото е с леко алкохолно съдържание. Така хем може да опиташ алкохол, хем не правиш нищо в разрез с канона на исляма. Тя се свързва и с романтичното османско минало и добрите времена, когато бяхме част от дълга традиция.

– Вие самият пиете ли боза?

– Пих я, докато пишех романа. Но мога да призная, че не ми е много вкусна.

– Какво е мнението ви за турския президент Ердоган?

– Той става все по-тоталитарен и авторитарен. Не уважава демокрацията.

– Често казвате, че трябва да вярвате в книгата, която пишете. Защо?

– Защото литературата, независимо дали е фантастична или реалистична, работи по начин, който Самуел Колридж нарича „отстраняване на невериeто“. Ако си циничен човек, ако не си искрено вярващ в силата на литературата, трябва да избягваш книгите. В края на краищата четенето е вече много старомодно в нашата епоха на блогове, интернет, социални мрежи. Защо четем романи? Защото вярваме в силата на литературата. Защото не сме цинични, саркастични или подозрителни към нея.

– Вие сте известен и като авторът, описвал най-много Истанбул. Самиха, една от героините ви в „Странност на ума“, казва: „Истанбул няма край“.

– Нека ви разкажа нещо. Когато съм се родил, Истанбул е имало 1 милион жители. А сега са 17 милиона. Живял съм тук 63 години. И промяната през последните 10 е по-голяма от тази в първите 53. До 2000 г. градът е бил много или малко същия. Но сега е излязъл извън контрол. Това има предвид и Самиха, когато го казва. Понякога отнема 3-4 часа да отидеш от единия край до другия.

– Изглежда сякаш любовта и времето са големите теми на романа ви…

– Най-вече това как любовта се развива с времето. Мевлют не получава тази, която иска. И се жени за друго момиче – това е в началото на книгата, затова го разказвам. Но с времето, което прекарват заедно, борейки се да оцелеят, отглеждайки децата си, те осъзнават, че това време е по-важно от идеята за любовта. Мевлют пише романтични писма към друга, но в края на краищата не те, а преживяното време с човека до теб е по-важно.
Тази книга не идеализира романтичната чувство, а разказва за споделянето, приятелството и водене на общите битки от мъж и жена, рамо до рамо. Вижте, любовта е една голяма идеология. Всички поп песни, традиционната и романтичната литература, поезията, музиката – ние сме заобиколени от тази идеология. Невинаги обаче тя е реалистична.

– Не е ли щастието именно в тази реалистична любов?

– Да. Въпреки че аз се считам за постмодерен писател, се подписвам и отдавам чест на романа на 19-и век – този на Толстой, Стендал, Балзак, където важният въпрос е: Какво е животът? И какво да правим със себе си? Щастието ли е най-важно, славата ли, успехът ли? Или пък приятелството, семейството, приключението или романтичното бягство? Трябва ли да останеш в същата къща, в която си роден, на същата улица, или трябва да се променяш? И трябва ли да си с много жени и да си Казанова, или пък е добре да се въздържиш? Социалният живот по-важен ли е от вътрешния? Това са вечни дилеми. Великото нещо при романите на 19-и век е, че Толстой и Стендал винаги адресират до нас тези проблеми и се опитват да ги разберат и проумеят. Аз също правя това днес.

– Какво е тогава за вас щастието?

– Добър въпрос. Може би щастието е нещо, което идва с времето. На моята възраст мисля, че щастието е да не се тревожиш прекалено много. Но аз съм амбициозен човек. И имам много тревоги, които сам си причинявам! Ето, сега се тревожа дали например преводът ми на английски е достатъчно добър…

И въпреки че съм преведен на 62 езика, аз си оставам същият провинциален човек като Мевлют.

– Кои са любимите ви писатели?

– Аз имам четирима големи учители – Толстой, Достоевски, Пруст и Томас Ман. Харесвам също Борхес, Набоков и Итало Калвино.

– Какво е за вас да сте писател?

– Писателят е някой, който прекарва години в това търпеливо да открива второто същество в себе си и света, който го обгръща. Писането – това е човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и започва да действа. Да пишеш значи да обърнеш поглед към думите, да изучаваш света им и да го правиш с търпение и радост. И аз седя на моята маса, с дни, месеци, години, бавно добавяйки нови думи към всяка нова празна страница и чувствам, че създавам нов свят. Тайната на писателя не е вдъхновението, а в неговия инат и търпение. Има една прекрасна турска поговорка – „Да копаеш кладенец с игла“, това мисля, че прави писателят.

Аз съм работохолик, обсесивен при това, и знам, че производителността расте експоненционално в зависимост с времето, което прекарваш зад бюрото. Ако пишеш 3 часа, ще напишеш 3 страници, но ако пишеш 10 часа, ще напишеш 30 страници! Кафето и чаят са ми били приятели през целия живот. Пиша, после редактирам, редактирам, редактирам. Владея дисциплината.

– Коя е най-великата книга според вас?

– „Ана Каренина“. А най-големият политически роман е „Бесове“ на Достоевски.

– През 2006 г. спечелихте Нобеловата награда за литература. Помните ли как се чувствахте тогава?

– Не бях изненадан. Предната вечер вечерях с един сънародник и той ми подхвърли: „Знаеш ли, утре е гласуването“. На другата сутрин телефонът ми звънна в 7 ч и знаех кой е, защото никой не ми звъни по това време

– Как се отрази бежанската криза на Турция?

– Аз живея близо до площад „Таксим“ и всеки ден виждам как сирийските бежанци се молят. Щастлив съм, че Германия подслони 800 000 бежанци за една година и им даде документи, сигурност и бъдеще, което не могат да получат в Турция.

Източник: standartnews.com

На 20 май е екстрадиран от страната. От 1997 до 2002 г. управлява издателство „Народна култура“. Оттам е уволнен от правителството на Симеон Сакскобургготски.

В това последно свое интервю преди 3 години Петър Манолов разкритикува масонските символи на паметника „Седмият хълм“, който бе открит по идея на художника Атанас Хранов в Пловдив. Възропта и против това, че българските букви са поставени на земята, така че хората да ги тъпчат. И видя връзка с гоненията на първите християни, които така са били карани да слагат кръстове на долната страна на подметките си, та да унижават вярата си.

– Вие първи обърнахте внимание, че има нещо странно и нередно в символиката на паметника за българската литература „Седмият хълм“ на Джумаята. И го нарекохте поругаване на българското слово. Какво имате предвид?

– Като се върнах през есента на 2011 г., детската площадка „Котешки нужник“ зад Джумаята беше закрита и на нейно място чернееха букви, които стъписваха ходилата на някои минувачи. Това ме подсети за христовия знак. Напомни ми за прослойка от племе, недоброжелателна към човечеството, съставила религиозна басня, пред чиито идоли да се кади тамян, палят свещи и правят дълбоки поклони.

Те започнали гонение на идолопротивниците, което продължило повече от 1000 години. И карали християните да си слагат кръстче на подметката, та така да тъпчат вярата си. И дори кундурджийските фабрики се надпреварвали да произвеждат обувки с кръстче под петите, за да е тъпкана молитвената воля на вярващите.

Чудя се на културните съветници на предишната кметска управа на Пловдив (администрацията на Славчо Атанасов), при която е замислено и осъществено преобразуването на „Котешки нужник“. Какво точно са се стремили да изразят с ръждивите букви?! Вярно е, след вестник „Отечествен глас“ от 11 февруари 1989-а мълчаливите гонения за силното слово се засилиха, но това ставаше почти незабелязано – докато не облещиха кирилски знаци под нозете на минувачите. И то знаци, които се съчетават със словата: Бог, България, Дух, Иван Вазов, Захари Стоянов, Генчо Стоев.

В проекта има дори своеобразен принос (като за „неголям световен град“) – за пръв път и всевиждащото масонско око е поставено на земята, т.е. на равна нога със словото българско – за поругание! В инсталацията, за която става дума, има и още една подробност. Спазена е геометричната фигура на българското масонство – пирамида без връх. Само дето в „Седмият хълм“ е прерязан конус.

Символиката за мен е ясна. Понеже са невежи, поръчителите са сложили и окото на земята за тъпкане. Поне аз на земя, за тъпкане, не съм го виждал. Когато бях в Багдад, видях на пода образа на Джордж Буш-старши. Беше във фоайето на хотел „Риц“ и пазвантинът на вожда Саддам, по чиято покана бях, ме гледаше от входа дали ще се подвоумя да го стъпча.

– Как Саддам Хюсеин ви покани в Багдад?

– Беше през 1994 г. То е дълга история. Не се срещнах обаче със Саддам. От Париж се намесих с публикация против задаващата се нова война в Залива. Това стана достояние. Набелязали ме и ме викат в посолството на Ирак и питат: „Искате ли да отидете в древния Вавилон?“. Не познавам човек, който би отказал това. Там настина живях известно време във Вавилон.

Бях само аз с шофьора, двама преводачи и едно ченге. Веднъж поисках да вляза навътре в открития от археолозите град, но те ме спряха, защото навътре бе дворецът на Вожда (Саддам Хюсеин). Аз им казвам: Един вожд, който ме е поканил на гости, не може да стреля по мен! Не ме е поканил като дивеч, нали? Описал съм това в моята поема „Здравей, Америко“.

Бяха ме настанили в президентския апартамент на хотел „Риц“. Беше толкова голям, че се загубих в него. И една нощ там се случи нещо невероятно. По водосточните тръби на хотела при мен влезе един техен, дето бе учил в България. И ме покани на литературно четене в Басра.

– Виждате ли да има някакви чужди интереси зад истерията по връщането на паметника на Филип Македонски (по времето на това интервю темата за връщането на паметника бе актуална)? Откривате ли някаква балканска комплексарщина?

– Не е изключено, особено в контекста на онова, което се вменява на Скопие! Някаква организирана интернационална сила не е давала и не дава на българските имигранти да се гордеят с народностното си име. В Париж заварих българи, които са се виждали принудени да си съчиняват македонски произход! Помня, че като видях френската столица в края на 80-те години, я възприех като един град, който отдавна е загубил значението си.

– Нашите във Франция се оплакват, че на африканците и арабите много по-лесно се дава да навлязат в обществото, отколкото на нас?

– Вярно е. Като се нареждах на опашка за работа, демонстративно за мен нямаше работа, а за черния човек имаше. Не става въпрос, че съм търсил някаква специална работа. Просто за него има, а за мен – не. А наистина много българи се правеха на други. Там, като чуят, че си българин, и се отдръпват.

Спомням си как бяхме на гости за Нова година у една българка, която е от доста време там. На партито присъстваше и жената на бившия кмет на Париж – онзи, преди Жак Ширак (може би има предвид районен кмет, защото преди Жак Ширак длъжността кмет на Париж не съществува цели 106 години – б. р.). И в разгара на новогодишното тържество чух, че някой нарече домакинята българка „кушон“ – свиня. Казаха го зад гърба й. Усмихнах се на моите хора и ги забрах да си ходим: Хайде, ще празнуваме другаде! Французите скочиха да ни разубеждават и да се извиняват.

Разбрах, че не е било случайно това нещо. А странното е, че против албанци и сърби нямат нищо против. Това е голяма чест за един народ. Да нямаш отношения към някого, е донякъде обида. А онези те мразят и сами не знаят защо. Това е велико! Винаги съм считал за голяма чест за народа ми да бъде мразен. Това не е безразличие. С появата си веднага вдигаш адреналина.

– Защо след 20 години преход художниците и артистите сякаш си останаха все така материално обезпечени, а хората на словото затъват все повече? Това за липса на качествена продукция ли говори, или за нещо друго?

– Изпълнителите винаги ще са добре платени. Днешните идеолози на Новия световен ред се боят някой да не очовечи касапските им идеи. Не случайно в диалога от древността между Помандрес и Тот, за поета, белетриста, журналиста – изобщо за човека на силното слово, е отредено почетно и опасно място – той да води процесията. Хората на словото са най-опасни за идеолозите на световното господство. А те имат ясни параметри какво трябва да представлява то. Един художник, колкото и изчанчено и изкривено да рисува, един музикант, колкото и странна музика да прави, той не може да застраши онова, което е замислил Бащицата.

– А кой е Бащицата?

– Някой. И словото е единственото нещо, което съзнателно внася определителен член. А назоваването на нещата е своебразно законодателство, установяване. Не е опасно, но не е онова, което може да се тълкува в картините и музиката.

– Не случайно един прост памфлет, озаглавен „Здравият разум“, на Томас Пейн прогони англичаните от Америка. Преди това те са били непоклатими там.

– Мирабо също е есеист. Той всъщност облича в думи намеренията на революцията. Може те да са измамни, но той долу-горе не се отклонява от идеите. Затова и почитта към Мирабо не е избледнявала.

– Да, но той е и масон – обществото, което вие твърдите, че недолюбвате?

– В текстовете ми в сборника „Глаголически азбучник“ обяснявам, че всяко нещо, включително и масонството, деградира. Сега търпим последствията на тази деградация. Да не се разпростирам и за христянството. Аз го считам за идеология на това световно господство, което сега ни натрапват. И това подпъхване на Стария завет в една религиозна дипляна – това е всъщност подпъхване на историята, така че да се поставиш в центъра на света.

Словото е определителен член за народностна принадлежност – оттам и враждата към него от комунистите интернационалисти. След 1989 г. жандармите на словото се дегизираха като спонсори и разпространители. Стигал съм дотам, да разнасям из Пловдив и София книгата „Световният ред – провалът, съучастие българско“, все едно е етикиран пакет със ”Сибирска язва”.

Обаче свободата на словото превзе Джон-Атанасовото пространство и го направи свое измерение. Сега стотици блогъри и респонденти държат на нокти шестаците над клавиатурите.

– Защо Ахмед Доган не ви обърна внимание, когото се срещнахте преди години в Париж?

– Беше по някаква покана там и го бяха настанили в една стая с Кошлуков. Точно той ме извика в хотела, за да ни срещне. Влязохме в стаята, а Доган стоеше прав пред огледалото и дори не погледна към нас. Рекох на Кошлуков: Остави го, сигурно се моли на своя Бог!

– Странно, е че дори Солженицин през последните си години сякаш се отказа от дисидентството. Не гъкна против Путин и дори прие награда от него.

– Връзката ми със Солженицин е писателят Дмитрий Панин. Той е дисидент, руски благородник, изгонен преди него, но не така шумно. Жени се за една еврейка и с нея се изнася. Като пристигнах в Париж, той беше вече починал, но жена му ме повика. Панин имаше неблагоразумието да ругае половин час по френската телевизия Запада, че си затваря очите към опасността от комунизма. А французите са си левичари и сигурно веднага са му дръпнали шалтера. У жена му беше останал само записът това предаване.

После Солженицин му помогнал финансово да си купи жилище в Париж. Там се запознах с издателя на руска литература във Франция -Пьотр Струве. Солженицин бе написал едно голямо есе „Как нам обостроит России“. И Струве ми се обади и поиска да го прочета и да си кажа мнението. След това издателят ми каза, че есето е предизвикало много негативни отзиви във Франция.

Така ми стана ясно, че самият Солженицин не е долюбван от Новия световен ред. На Запад е живеел охраняван и в изолация. ГУЛаг заменен с по-голямо пространство. И като се върна в Русия, пак бе обграден и изолиран. Той е човек, който е разбрал, че е попаднал в договорености, които не могат вече да се променят.

– На вас предлагали ли са ви да членувате в тайно общество?

– Да. Стана, когато бях в Париж. Предложиха ми да се присъединя към фримасоните. Дойде един българин, поет. Беше педерюга, тръскаше *ъза си и все повтаряше: „Аз съм масон, аз съм масон!“ Е, хубаво де – аз пък няма да съм! После ми казаха, че човек, който не е член на тайно общество, не може да се занимава с политика. Казах им: Ами, ще съм коректив тогава!

„Ама, и това не може!“ Ааа, може, може! Вие не сте цялото човечество. В човечеството има и много профани като мен. Вчера ми попадна един блог, в който пишеше как масоните от Хасково се степенуват: Велик зидар, Велик библиотекар, Велик секретар… Обърнах се към един приятел психиатър и го попитах как може да се тълкува това.

И той каза: „Като в чакалнята на лудницата.“ Беше лаконичен и точен като смъртта. Само че в чакалнята на лудницата са министърът на икономиката, банкери, финасисти… Тогава става опасно.

Деян Енев

Политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията, казва писателят.

– От вашите разкази, есета, импресии струи доброта. Кажете, защо в голямата доброта има нещо тъжно? Защо просълзява тя, докато злото може и да разсмива? Ето, Йовковите герои са такива…

– Добротата дава, а злото отнема, взема, лишава. Добротата е доброволен акт, а злото – насилствен акт, акт на агресия. Дава се обаче на кого – на онези, които нямат. Именно съзнанието за нямането, за липсата, за дефицита у нуждаещите се предизвиква тази тъга, която обвива добротата. И тук е големият урок на Йовков – даването във видимия свят ти се връща като съкровище от друг порядък в невидимия свят, превръща те, образно казано, в принадлежащ към небесните чинове, в серафим. Може да се даде нещо материално – например пари, както е в разказа на Йовков „Серафим”. Но колко по-скъпоценен е жестът на даването, съчувствието, простият акт на милост към другия човек. Именно това е печалбата на даващия. Има и друго – високите състояния на човешката емоция – радостта и тъгата, смехът и сълзите – често се допират в крайните си прояви, парадоксално се сливат. Човек може да се просълзи от смях или да започне ненадейно да се хили в шока от най-голямата си болка. Всъщност гамата на човешките емоции, белязана в единия край от радостта, а в другия от тъгата, е твърде богата, с безброй оттенъци. Понякога смехът прилича на ридание, на хлипане, друг път плачът прилича на разтърсващите синкопи на превиващ се от смях човек. Ако сте в другата стая, може и да не разберете дали човекът плаче, или се смее. И затова ние во веки веков ще четем разказа „Серафим” – който ни изяснява тези неща, но не по научен път, а по художествен. А знанието, което добиваме по художествен път, влиза направо в генетичната ни памет.

– За новоизлязлата ви книга “Гризли” (изд. ”Рива”) казвате, че съдържа много добри разкази, добри и не дотам добри. И че изпитание за читателя ще е да ги отграничи. Какво целите с това?

– Първо, държа да съм честен към моите читатели. Второ – да дам сигнал към колегите: творецът винаги знае какво е написал, има съзнание за качествата му. И когато някой критик с ореол хвали посредствена книга, дълг на самия автор е да стане и да каже: посмали, манго.

– В портал “Култура” следя вашата поредица интервюта “Старите писатели”. Това утешително внимание към тях ли е, своего рода реквием приживе, или?

– Това е чувство за дълг към тези хора, мои по-възрастни колеги, Димитър Коруджиев, Любен Петков, Георги Величков, Никола Радев, Валентин Караманчев, Марко Ганчев, ще има и други, чийто живот е преминал в служба на литературата. Моят несръчен поклон към тях. Въпреки напредналата си възраст те продължават да работят – Никола Радев преиздаде обогатената си с над двеста нови страници „култова”, както казваме сега, книга, „Когато Господ ходеше по земята”; Марко Ганчев издаде мемоари и стихове, Георги Величков почти е завършил литературните си мемоари, Валентин Караманчев – също; току-що излезе допълненото преиздание на блестящата книга с фрагменти на Любен Петков „Огън и мъгла”. А книгата на Коруджиев „Градината с косовете” и досега си остава за мен ненадминат връх в нашата литература.

– Защо според вас обществото се отнася с такава варварска немара към възрастните си творци, към възрастните поколения изобщо?

– Защото обществото е пирамида. И когато е прояден и окраден най-долният слой, основата, икономическата база, от това страда и върхът на пирамидата, нравствените устои.

– В есето “Народ от исихасти” обобщавате, че “набожните бабички са направили повече в историята на нашето отрадно българско огнище, за да се опази то и да остане човешко в своя вид. Без широката земя на набожните бабички нямаше да има род, памет…” Къде ги тези бабички? И накъде без тях?

– Още ги има, те са последните жители на селата ни. Седят като питанки пред праговете на рухващите си къщи, един последен акорд от великата и печална съдба на българското село, което удържа и опази народността ни и я въздигна, защото животът в него беше подчинен на прости и ясни като изгрева и залеза правила. Където времето за жътва беше време за жътва, където силата на младостта и мъдростта на старостта вървяха ръка за ръка. Естественият и основан на природните правила живот на българското село и неговият космически вик – фолклора, след време ще бъдат признати като важен влог в световната цивилизация, уви, вече само като музеен експонат.

– Описвате спомени от детството си в поповските села. По случайност и моето мина там. Помня незлобливия хумор на възрастните, ведрата устойчивост, с която посрещаха несгодите в живота. Боя се, че тези добродетели мъчно се предават напред извън своята среда. Така ли е?

– Генетичната памет е велико, страшно нещо. Тя може да избие след поколения, тя никога не изчезва напълно. Но, разбира се, фундаментът вече няма да го има. Нека тук да използвам повода да поздравя от страниците на вестник „Труд” твоя баща – писателя Борислав Бойчев. Веднъж, при една среща той ми каза: Деяне, аз и ти сме сред малцината, които още могат да пишат с разбиране за българското село. Не останаха много такива писатели. Тайно си нося този комплимент на Борислав Бойчев като орден на ревера.

– В разказа “Казанът за ракия, вехтият” внушавате, че казанът не е съоръжение за алкохол, а е утвар на магически ритуал, източник на вълшебна аура… Защо, по-дяволите, този казан е дразнител на всячески власти и все търсят колай да му видят сметката?

– Все заради същото, заради което ставаше дума дотук – заради разрушената пирамида на ценностите. Нещо повече, политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията. Казаните за ракия са последните котви на изчезващото село и аз мисля, че Ирина Бокова трябва да ги обяви за културна ценност, наместо чиновниците у нас да търсят как да ги удушат.

– Пишете стихотворения в проза. Класикът на жанра И. С.Тургенев има едно със заглавие “Жал ми е”. “Жал ми е за убиеца и за неговата жертва, жал ми е за лъжеца и за излъгания, жал ми е за щастливите и за нещастните… За щастливите повече, отколкото за нещастните.” Как бихте го тълкували, съотнесено към нашето съвремие?

– Не може да има щастие в един нещастен свят. И може би затова щастливите са повече за окайване, защото нещастните поне са прегорели, поне са свикнали. Писателят не съди, ако съди, той ще е публицист, не писател, писателят разбира и се мъчи да проумее. И наистина жалостта е основният двигател на писателския труд. Защото да жалиш, значи да разбираш. Впрочем Василий Шукшин има великолепно есе на тази тема. Гледам, че сега преиздават Андрей Платонов, хайде, кога ще преиздадат и Шукшин, великия певец на жалостта към човешката несрета, към тъжната човешка участ да сме родени с божествена искра в себе си, а да завършваме живота си като тъжни алаши, въртящи се до побъркване около все по-пресъхващия кладенец на времената, в които живеем.

​Румен Леонидов

Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува, казва поетът

– Родители от Пловдив се обявиха срещу празника  Хелоуин с мотива, че няма връзка с родната традиция. На фона на масовото  опростачване  крият ли опасност за обезличаване подобни привнесени празници?

– Кои родители? Къде бяха вчера, онзи ден, или чакаха чедата им да дръпнат на ръст и тогава се сетиха да се обявяват срещу нещо, което не е бъдеща опасност, а е вече тук. То е факт, кукувичето на глобализма.

Можеше ли да се спре този прилив на масовата бесовщина, безвкусица и безбожие? Едва ли, особено в нашето изостанало, недоразвито в доста отношения общество.  Аз така си възпитах децата, че нито шарки  по телата, нито припадъци по простотиите при тях са възможни. Да му мислят онези, които джапат в чалга и чиито рожби ще са празноглави като тях, търчащи по привлекателните празноти, без личен вкус и мнение, без критерии не за висока, а за естествена естетика.

– На кого да се сърдим за тази пошла мода?

– Та на кого, на вятъра на безветрието? Нали знаем, че както в природата, така и в кухите откъм съдържание общества празните пространства мигновено се запълват. И най-вече с готови заготовки.  Новите развлекателни бизнес начинания намериха веднага благодатна почва в бедното ни откъм демократични навици общество.  Тази напаст на ликуващата плът не може с нищо да се спре, трябва да се изчака да  премине като чумна епидемия, като холера, като СПИН ураган през заразеното с цинизъм човечество. Ще идат физически зян мнозина, ще оцелеят малцина одухотворени същности, но в тях е семката на бъдещите люде.  Дотогава бездуховността  ще опоска като скакалци всичко недъгаво като дух, като душевност, като духовност…

И още дълго „тъпакът ще роди тъпак, който ще роди тъпак и правнукът на тъпака ще ни се надсмее“. Писах го преди  сто години, ставаше дума за соцтъпака,  но се оказа, че на негово място дойде човекът-черво, човекът-уста, човекът-пихтия, който се самозадоволява с купища предмети,  с излишни вещи, с евтин лукс. Това е  малкият човек с малките възможности, но с големи ламтежи…

Защо да се сърдим на тъпите празнувания, след като убихме нашите? След като нашата инак славна православна църква БПЦ я няма в училище, няма я в детската градина, в казармата… Дори в църквите невинаги я има.  Обществото ни е атеистично, а в повечето случаи  атеист е равносилно на комунист, сталинист или  нещо като атакист… Затова харесват онова, което идва отвън, защото отвътре няма кой да  даде…

–  Защо кукерите, които  също имат зрелищни елементи, не се радват на популярността на Хелоуин?  

– Защото традицията да си кукер се предава само на село. За да имаш костюм, звънци и маска, трябва някой преди теб да ги е  носил, ти да си гледал ритуала, та  да влезеш в кожата на езическото християнство. И да станеш част от пулса на магията, на магнетизма, на докосването до висшите сили, чрез ритъм, чрез танц. И чрез внезапен екстаз –  природен, малце примитивен, дивашки дори, но обладаващ и осеменяващ древната ти традиция…

В градовете това  нито се  практикува, нито лудува – там една цигара с трева и две бири вършат същата работа. Довеждат те до кеф, защото друга дума за това състояние ние нямаме. Е, много по-лесно е да се навъртиш по време на някакъв бал с маски, да празнуваш с хероин Хелоуинчето, отколкото да влезеш във вмирисаните дрипи на тейко ти и да рипаш из селските улици…

–   Защо бедният българин толкова охотно пръска пари от оскъдния си бюджет за маскарад с чужди корени?

–  Не знам. Знам, че духовно бедният човечец е за повече съжаление от сиромасите, които знаят що  е чест, чистота и човечност. Те са читави и кандилото у тях не се гаси. Те не искат нищо от този мръсен свят, освен да бъдат оставени да бъдат такива, каквито са. Те се раждат читави и умират читави. Тяхната нравствена българщина не позволява на децата им и на внуците да се правят дълго време на маймуни. Защото всяко недяволско дете, което живее и учи между малките дяволета и маймунета, ще не ще, почва да им подражава. Инак ще бъде изяден от себеподобните уж безопасни тревопасни. Но когато думаш на детето с любов, с нежност, бащински или майчински, то вдява и постепенно, бавно като кехлибарена капка мед се отделя от лъжичката, която е полетяла към отворената паст на устата…

–  Не стават ли твърде много маските и маскарадите в живота ни?  

–   Може би. И в живота, и в политиката, която почти не ме  интересува. Почти, защото аз съм стопроцентово политическо говедо, което е преяло с политическа детелина и сега е време или да повърне или да се саморазпръсне. От известно време в цялост съм над политиката, гледам на нея като на опасна игра на неодухотворени лица и безличия. Да, това е вид маскарад, вид театър на сенките, който се разиграва за масите срещу други части на масите. След години ще има колабиране, катастрофа, сътресение и сетне последните ще станат първи. Но не тези от утайката, те ще си остават в тинята.

–   Всъщност не е ли добре българинът да има повече поводи да празнува?

–  Днешният българин мре да хленчи и да се оплаква, но му дай да празнува – две кила пържоли и три дамаджанки с вино. Празнуващо месо. Духовният му екстаз е вън от чадъра.  По време на празниците настъпва такова търчане по магазините, такова презапасяване за пред себе си, сякаш второто пришествие идва и маршрута му са го обявили по държавната телевизия. Празникът за нас е пълна трапеза, за да не ни одумат хората. Не съм против това, ала в държава, в която 50 години са били забранени да се честват скромно и съвестно дни като Деня на народните будители, Деня на Съединението, Деня на войската, Деня на независимостта, Рождество и Възкресение Христово, какво да искаме от този беден откъм общ  дух народ, който по инерция продължава да чака повод да се освини…

– А умеем ли  да празнуваме?

– Умеем. Когато Проданов изкатери без кислородна маска Еверест и малко след това издъхна, то тогаз лицето на народа ни ликуваше, а сетне по него се отрони една обща национална  сълза. Празнувахме,  когато нашите момчета станаха четвърти на Световното по футбол в САЩ. Тогава видях, че умираме за обща радост, умираме за такъв празничен миг, да се прегръщаме по улиците и да пеем химна на родината… Трябват ни още такива общи тръпки, надпартийни, поднебесни, национални. Душичката ни е жадна за общение, но за да се превърнем в осъзната нация, мнозинството в нея трябва да е наясно със себе си, а не да имаме болшинство от тъпанари и комплексари. Но и това ще стане – най-хубавото ни предстои.

–  Възможен  ли е балансът между това да сме в крак със западната традиция, но и да поддържаме живи вековните си обичаи?    

–  Възможен е. От Запада не трябва да взимаме техните празници, а само същността на техните делници. И  най-вече онова, което ни липсва – дисциплина и точност на работното място. Да оставим  всякакъв гяволък и тарикатлък, които у нас са остатъци от робската ни психика – да измамим началник, шефа, чорбаджията, бирника,  собственика на фирмата, в която бачкаме.

Хич не се радвам, но и не изпадам в драма, че някои днешни хлапета възприемат тези чужди празници като попивателни и залитат по празнувания, за които нашите бащи и деди не са чували. Не става дума за упрек от позицията на битова консервативност или за забраната им – опазил ме Господ, но който е улав, нека си ги празнува.

Ала защо е тази масова истерия по духове,  а самите празнуващи са бездуховни, защо се плашат един друг  с призраци, а са суеверни? При това, без да обичат нито Бога у себе си, нито Бога извън тях. Каквато каша е в душата им, такава е и в главата им.

Но вярвам, че тази пъпчива психоза ще отмине у всеки, който един ден порасне и почне да мисли не само през нагоните си, а и за роденото си чедо, за неговата прехрана и неговата бъдещност. Нали е казано: на Запад умеят да работят, но не умеят, според  нас, да празнуват. Ние обаче умеем да се веселим, но според онези от Запад не ставаме да гоним високото качество, високата конкуренция… Е,  няма как да си празноглав и да успееш –  нито тук, нито оттатък. Защото най-големият празник е преодоляване на трудностите, а още по-големият – в съзиданието, в творчеството, в универсалното удовлетворение. И в празничния труд – облагородяващ, а не затъпяващ.

Ървин Ялом е практикуващ психотерапевт, заслужил професор по психиатрия от Станфордския университет. За повече от 50 години практика той е предал своята мъдрост на хиляди пациенти, написал е 10 книги, превърнали се в класика в жанра, и няколко учебника по психотерапия, които се ползват и до ден днешен.

„Да се взреш в слънцето“ е дълбоко обнадеждаващ поглед към универсалната тема за смъртта. Съдбата ни като човешки същества е нашата тленност, но понякога ужасът от смъртта ни завладява до такава степен, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и неосъзнат, страхът от смъртта често е в основата на редица психични разстройства: необяснима тревожност, депресия, фобии, страх от остаряване… Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие от пробуждащо преживяване: съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.

Въпреки че смъртта ни погубва, съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни, твърди Ялом. Да го спаси от какво? От пропиляване.

Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си. Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване.

Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта. За да стигнем до прозрението: Колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.

40% ОТ ХОРАТА ПОМЪДРЯВАТ ПРЕДИ КРАЯ

(Интервю с Ървин Ялом)

Новата ви книга се казва „Да се взреш в слънцето“. Това някаква метафора ли е?

Заглавието насочва към максимата на Ларошфуко, че „Слънцето и смъртта не могат да се гледат в лицето“. Не можеш да се взираш в слънцето. Не можеш да се взираш и в смъртта. Твърде плашещо е. Целта ми е чрез тази книга да направя темата за смъртта по-приемлива. Вярвам, че страхът от смъртта стои в основата на редица неразрешени проблеми и само ако приемем факта, че времето ни е ограничено, ще можем да живеем по-истински и с повече ентусиазъм. Защото в светлината на смъртта редица тревоги изглеждат маловажни: страхът от отхвърляне, притеснението как ни възприемат другите, стремежът към материален просперитет – всичко това вече няма значение. Хората са принудени да преразгледат приоритетите си и да се освободят от всичко излишно.

На повечето от нас всъщност не ни се говори, дори не ни се мисли за смъртта. Вие обаче твърдите, че само чрез осъзнаването на факта на нашата тленност ще можем да водим пълноценен живот. Правилно ли ви разбирам?

Страхът от смъртта е най-големият и най-изконният от всички човешки страхове. Имам доста пациенти, които изпитват не просто тревога от смъртта, която е естествена и е закодирана дълбоко във всеки от нас, а истински ужас. Те до такава степен са обсебени от тази мисъл, че не могат да живеят нормално. Една моя пациентка например, която пътува по няколко часа, за да ме види, споделя, че докато шофира, непрекъснато си мисли: „Тези красиви дървета, тези цветя, тези хора… всички те скоро ще се превърнат в прах“. Погледнат в тази светлина, целият живот изглежда безсмислен, цялата му красота и удоволствие са му отнети. Съществува и друг вид реакция на страха от смъртта и тя се изразява в безумно смели, направо безразсъдни действия, например скачане с парашут, шофиране с висока скорост и други опасни занимания, с които сякаш предизвикваме смъртта. Така се опитваме да си докажем, че не се страхуваме, докато в действителност е точно обратното.

Твърдите, че страхът от смъртта може да е причината за много от психичните ни проблеми, независимо дали го съзнаваме или не.

Точно така. Хората обикновено потискат мисълта за смъртта, но тя е там, в нашето несъзнавано. И страхът се проявява в различни симптоми: повишен стрес, необяснима тревога, панически атаки, депресия, фобии. Често дори не си даваме сметка за истинския виновник за проблемите ни. Друга моя пациентка скоро след загубата на няколко близки за нея хора започна да развива признаци на хипохондрия – страхуваше се да излиза от къщи, да шофира, не можеше повече да кара ски. Всичко, което криеше някакъв риск, стана табу за нея. Ето така, заради страховете си, тя се отказа от живота и това е ясен пример за прикрит страх от смъртта.

Смъртта на обичан близък често ни изправя лице в лице със собствената ни тленност.

Какво мислите за кризата на средната възраст?

Кризата на средната възраст е класически пример за прикрита тревожност. Точно сега работя с няколко мъже, които наближават петдесетте. Те са на върха на успеха и съзнават, че естествената посока е надолу. Вместо обаче да изпитват по-малко стрес, те започват да проявяват странно поведение: започват страстна любовна афера или извънбрачна връзка. Те не могат да си обяснят защо страстта е толкова голяма, че не могат да й устоят. Аз лично смятам, че в основата си тя се подхранва от техните страхове. Тази магия е един вид отклоняване на вниманието от мисълта за остаряването и съответно за смъртта. Така те изпитват прилив на нова жизненост или си създават усещането, че има цял друг живот, който биха могли да изживеят. Че биха могли да започнат отначало. Но това е само илюзия: не можем да спрем хода на времето.

Нееднократно сте подчертавали, че от пациентите си, болни от рак, сте научили най-много за живота. Какво всъщност разбрахте?

Да работиш с хора, които страдат от неизлечимо заболяване, е съвсем различно от работата с обичайните пациенти. Тези хора са принудени да приемат факта, че животът им приближава края си. Изправени пред лицето на смъртта, хората реагират различно. Имаше такива, които бързо се предаваха, изпадаха във вцепенение или се отдаваха на отчаянието. Имаше обаче и една друга група, при това немалка – около 30–40%, на които близката среща със смъртта действаше като катализатор. Те преживяваха промени, които могат да бъдат определени само като личностно израстване, съзряване или помъдряване. Тези хора пренареждаха своите приоритети, преставаха да придават важност на тривиалното и започваха да посвещават времето си на действително значимите за тях неща – обичните хора, сменящите се сезони, музиката и поезията, – които дълго бяха пренебрегвали. Както казваше един от тях: „Ракът лекува неврозите”. Но колко жалко, че трябваше да наближи краят им, когато телата им бяха съсипани от раковите метастази, за да се научат как да живеят.

Но как точно човек се научава как да живее?

Мисля, че ключът е в добрия живот: само така ще успеем да се освободим от съжаленията за нещата, които не сме направили. Това може да стане само ако изпитваме удовлетворение от онова, което вършим. И още нещо: трябва да се опитаме да сме по-мили и състрадателни както към себе си, така и към останалите. В края на краищата всички имаме еднаква съдба – всички сме смъртни.

Значи ли това, че работата ви с терминално болни пациенти е оказала влияние върху терапевтичните ви методи?

Да, в доста голяма степен. Реших, че мога да пренеса наученото и в ежедневната си работа. Казах си, че не е нужно човек да умира, за да разбере красотата на живота и да осъзнае кои са важните неща. Ако успеех да поднеса темата за смъртта на моите пациенти така, че да осъзнаят собствената си преходност, може би щях да ги подтикна да погледнат на живота си по друг начин. Това е причината темата за смъртта да е толкова централна както в терапевтичната ми практика, така и във всичките ми творби. Опитвам се да накарам хората да проумеят колко важна е смъртта в оценката за живота.

Как мислите, защо хората толкова се страхуват от смъртта?

Един от въпросите, който често задавам на своите пациенти, е именно този: „Знам, че може да ви звучи като глупав въпрос, но нека ви запитам – какво точно в мисълта за смъртта ви плаши толкова?“. Удивително е колко много отговори получих. Повечето хора обаче се страхуват, защото се чувстват, сякаш не са живели истински, смятат, че са пропуснали твърде много. Психолозите отдавна са го установили: колкото по-голямо е усещането за неизживян живот, толкова по-силен е страхът от смъртта.

Самият Ялом, изглежда, добре прилага собствените си съвети за изграждане на трайни взаимоотношения и истинска близост. Със съпругата си Мерилин са заедно повече от 60 години, като се радват на неостаряваща любов – докато смъртта ги раздели.

Затова ли пишете, че „макар че смъртта ни унищожава физически, идеята за смъртта ни спасява“?

Идеята, че животът и смъртта са взаимнозависими, не е нова. Още Сократ е казал, че целият ни живот е една подготовка за смъртта. Това ми се стори особено вярно, докато работих с неизлечимо болни пациенти. Това беше много поучително и дори трансформиращо преживяване.

Казват, че близката среща със смъртта би могла да промени целия ни живот.

Това е така, но не е необходимо самите ние да сме се сблъскали със смъртта, за да се пробудим за живота. Смъртта на обичан близък, загубата на работата, краят на брака или дори някое съновидение също биха могли да окажат подобен ефект. Наистина съзнанието, че днес може да е последният ден от живота ни, би могло да окаже огромно влияние върху целия ни мироглед.

Какъв съвет бихте дали на хората, които изпитват силна тревожност при мисълта за смъртта?

Съветът ми е да си намерят добър терапевт. А това, което самите те могат да направят, е да открият различна перспектива към смъртта, а оттам и към живота. Именно това се опитвам да направя чрез книгите си. Ще помогне и ако намерят с кого да споделят страховете си. Хората не обичат да говорят за смъртта. Не искат да изглеждат слаби, а също се страхуват да не притеснят или отблъснат другите. Това в особена степен се отнася за хората, които са тежко болни. Те пазят чувствата си за себе си. Ако си позволите обаче да бъдете по-откровени, вероятно ще откриете, че другите имат сходни страхове, и това близко общуване би могло да се окаже от огромна помощ. В края на краищата всички ще минем по този път и съзнанието за споделената ни човешка участ може да ни донесе истинска утеха.