Алек Попов

Изтече много вода от моето кандидатстване в университета, вече отдавна съм забравил за какво точно съм писал. Обратното всъщност би било странно… Помня обаче, че на изпита по т. нар. БЕЛ получих оценка добър, която на практика ми отвори вратите на СУ. По нова време ги нямаше т. нар. ръководства, “тайното знание” се предаваше устно в тесен кръг на платежоспособни посветени, останалите се лутаха из дебелите томове на талмудистите на социалистическия реализъм. Естествено, в мига когато прескочиш бариерата, всички тези формули и заклинания моментално се изпаряват от главата ти. И това като че ли беше най-утешителното. Здравият разум в крайна сметка възстановяваше баланса. Пораженията не изглеждаха сериозни, като изключим трайното отвращение към българската литература, което се натрупваше от година на година, за да я помете със страшна сила от книжните щандове веднага след промяната.

Литературата е изкуство на интерпретацията, всеки прочит на дадено произведение е уникален и в този смисъл ценен. Може да се каже, че това е предметът, който в най-голяма степен влияе върху формирането на личността и начина на мислене на младия човек. Неслучайно беше и обект на най-силна идеологизация. Когато години наред ти се втълпява, че много по-ценно е да знаеш какво мисли някой друг за книгата, която си прочел, вместо какво мислиш и чувстваш ти самият, в крайна сметка решаваш да скъсиш пътя и изобщо да си спестиш четенето. Започваш да боравиш с един удобен набор от клишета, като си въобразяваш, че си прецакал системата, но истината, както обикновено, е, че системата те е прецакала, и то яко, защото ти е бръкнала в душата и нещо там ти е извадила като невидим крадец на органи. Не знаеш какво точно, но го чувстваш, когато отвориш уста и започнеш да пелтечиш, да мънкаш, да го усукваш. Или пък когато се изправиш пред нещо непознато или трябва да вземеш самостоятелно решение – потиш се, криеш глава в пясъка, бягаш. Оттук тръгват повечето ни нещастия… В известен смисъл качеството на прехода, който преживяхме, съответства и на качеството на знанията, които сме засукали в тези най-важни за личностното ни изграждане години. Защото ние просто го оставихме да се случва, вместо сами да си го направим, така както в училище предпочитахме да четем какво са казали X. и Y. за дадена книга, вместо да си я прочетем сами. А когато друг ти тълкува книгата на историята, все ще я извърти натам, накъдето му изнася.

То не става изведнъж, човек се успокоява, ще минат години, поколенията ще се сменят, ще дойдат хора с ново мислене и нещата ще се оправят. Обаче, пита се, откъде ще дойдат тия хора “с ново мислене”? Някакви атланти ли ще доплуват, от космоса ли ще слязат, или ще излязат от дупката в Царичина? Представяме си ги като някаква озарена, просветена банда, която се втурва в обществото, за да го изнесе към върховете на прогреса. Чакайте ги, ако си нямате друга работа. Защото през всички тези 14 години от т. нар. Промяна много неща се промениха наистина, но едно нещо си остана същото – извратеният начин, по който общуваме с литературата в училище. Склонни сме да си обясняваме упадъка в културата на четенето с какво ли не: телевизия, видео, интернет, компютърни игри, но няма съмнение, че първото зрънце на отчуждението се посява именно в училище. Трагично остарял е образът на българската литература, който се проектира в съзнанието на младите хора. Неизменно, като в кошмарен сън, изниква щърбавият силует на баба Илийца, вкопчила се в митичния кол на брега на придошлия Искър, и не може да го извади този проклет кол вече колко години?… “Титаник” потъва, изобретена е квантовата механика, задимяват и отдимяват пещите на Аушвиц, Джон Атанасов измисля компютъра, Кристо опакова Райхстага, а Илийца продължава да се бори с пустия му кол и той не излиза и не излиза, и тя все не може да преплува реката на модерността, за да стъпи на отсрещния бряг.

Защо трябва да си причиняваме всичко това? Няма ли начин да се отпушат каналите ни за комуникация с българската литература? Можем да започнем с най-простото. Като се научим да четем самите книги, а не ръководствата за четене на книги. Като започнем свободно да дискутираме онова, което сме прочели, и всяко изказано мнение, колкото и необичайно да е, бъде изслушвано. Като включим в програмата повече произведения, свързани със съвременността, повдигащи проблеми, които ни вълнуват. Книги, написани на езика, който говорим ние самите. За целта, естествено, трябва да се променят и критериите, по които се оценяват знанията по литература. Ние упорито се опитваме да накараме учениците да разсъждават правилно. По стара традиция следим какво мислят, а не дали мислят изобщо. Натрапваме им абстрактна система от ценности по начин, който компрометира най-съкровената същност на идеите, заложени в тях. Мисля, че в обществото ни постепенно се натрупва критична маса от недоволство към тази задушаваща хватка. Но системата може да еволюира само ако критериите бъдат променени институционално. Това е призванието на университетите. Те са тези, които могат и трябва да променят правилата на играта. Да дадат оня последен тласък, с който да извадим кола, забит в мозъците на децата ни, и да ги оставим да мислят като свободни люде.

Ден след 9 септември „Сестри Палавееви“ ще щурмуват театралната сцена в Пловдив. Премиерата на постановката по едноименния роман на Алек Попов ще е на 10 септември от 19:00 ч. в Дом на културата „Борис Христов“. С нея ще стартира 19-ото издание на Есенния международен театрален фестивал „Сцена на кръстопът“.

Драматизацията е дело на самия писател и неговата съпруга Деляна Манева, режисурата е на Елена Панайотова, а сценографията – на Петър Митев. За костюмите отговаря Николина Костова-Богданова, музиката е от Асен Аврамов, хореографията – от Татяна Соколова, видеодизайнът – от Петко Танчев.

Младите актриси Боряна Братоева и Мила Люцканова ще се превъплътят в ролята на сестри Палавееви. Зрителите ще видят на сцената още Добрин Досев, Симеон Алексиев, Венелин Методиев, Елена Кабасакалова, Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Димитър Димитров, Красимир Василев, Троян Гогов, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Петър Петров, Тихомир Кутев, Александър Секулов – Младши.

Авторът на романа „Сестри Палавееви” признава, че драматизацията на текста никак не е била лесна, тъй като става въпрос за епична продукция с много действащи лица. „По принцип, когато един роман се адаптира за театър, в повечето случаи участват много лица. Невъзможно е това да се направи с много малко хора”, коментира Алек Попов. Според него това е било едно от основните предизвикателства.

Действието ни връща в разгара на Втората световна война, когато България се раздира от остри граждански конфликти. Две момичета от заможна софийска фамилия, близначките Кара и Яра, избягват от дома си, за да се присъединят към партизанското движение. Те попадат в отряда на Медвед, суров и властен командир, преминал през школата на съветското военно разузнаване. Още с пристигането си красивите близначки внасят смут в сърцата на народните бойци. Само няколко часа по-късно отрядът попада в засада. Оцелелите намират убежище в тайнствения Дадански лес…
История за битки, предателства, смърт и оцеляване, изпълнена с абсурдни и трагикомични ситуации. Стремежът към промяна угасва в сянката на настъпващия тоталитаризъм. Студената война заварва близначките от двете страни на желязната завеса.

Първата радиопиеса на Алек Попов – „Отново заедно“ (1994) – се завръща в ефира на БНР. Тя ще прозвучи във ваканционната програма на Радиотеатъра на 22 август от 15,30 часа.

Режисьор на аудио трилъра е Илия Атаносов.

„Черните“ комедии на пръв поглед изглеждат благодатен жанр за радио, но правенето им е всъщност много деликатен процес заради огромния риск, който грози страшното да се превърне в бутафорно страшно. Крясъците и буквалните неща не работят. Пестеливостта и лаконичността тук може много да помогне. Страшното остава да витае във въздуха и тогава резултатът е много по-убедителен. „Отново заедно“ е чудесен пример на аудио трилър, при това с остроумието и изобретателността на един вещ разказвач. Представянето на произведението на Международния Уъркшоп по радиодрама във Финландия му донесе и много чуждоезични ценители.

В крими постановката участват Рут Рафаилова, Пламен Дончев, Васил Бинев, Стефан Гурин и Лидия Вълкова.

Алек Попов е автор и на радиопиесите „Буба лази“, „Вселенската банка“, „Мисия Лондон“, „Месарят от Червената долина“, „Ковачи“.

Алек Попов отвори „Черната кутия“ в Лондон. Английското издание на романа му бе представено на Панаира на книгата в британската столица от Весна Голдсуърди, литературен критик и преподавател в Kingston University. Преди това книгата имаше премиера в книжарница „Daunt Books“ в Челси.

Романът излезе на английски благодарение на издателство „Peter Owen Publishers“ и фондация „Елизабет Костова“. Преводът е на Даниела и Чарлз Едуард Гил де Майол де Люпе.

„Гогол възкръсна – в България!“ – рекламира книгата писателят Йосип Новакович, един от финалистите на наградата Букър, известен с хапливото си чувство за хумор.

Паулу Коелю е най-известният съвременен чужд писател у нас. Това показва изследване на читателските практики в България през 2014 г., направено от екип на проф.Александър Кьосев и агенция „Алфа рисърч“.

При проучванията през 2009 и 2006 г. номер едно по популярност у нас е бил Дан Браун, който сега остава на второ място. Прави впечатление, че към първите двама тази година се доближава Хорхе Букай. Останалите по-известни чужди автори у нас са Нора Робъртс, Сандра Браун, Стивън Кинг и др.

Сред съвременните български автори най-известен продължава да бъде Стефан Цанев, следван от Валери Петров. През 2014 г. Иво Сиромахов е изпреварил по популярност Недялко Йорданов. В първата десетка попадат също Антон Дончев, Иван Вазов, Георги Господинов, Людмила Филипова, Алек Попов, Христо Ботев. Интересното е, че въпросът към участниците в анкетата е „Можете ли да назовете трима съвременни български автори (поети или писатели)?“, а част от тях са посочили Вазов, Ботев и Йовков.

За период от осем години интересът към четенето на български автори на книги остава почти непроменен. Прочелите през последната година поне един български автор са 37% – стойност, приблизително равна с тази от проучването през 2009 г. (36%). Над половината българи признават, че не са чели нищо от наш писател повече от една година.

Още от изследването:

Всеки трети не е отварял книга през 2014 г.

Харчим до 10 лв. за книги на месец

Финалът на историите, които разказвам, често ме изненадва. Напомня на просветление, признава писателят Алек Попов. Ето какво още казва за писането, за ремонта на „Черната кутия“, за филмирането на книгите му и за явлението Емил Конрад.

Г-н Попов, как се раждат историите от книгите ви?

­Първият импулс идва по-скоро от несъзнаваното. Много често това е някакъв образ, който се е запечатал в съзнанието ми. Някои от най-ярките образи ми идват насън. Но трябва да ги разгадаеш и разчетеш правилно – никога не може да ги използваш буквално.

­ Кога решавате, че една история заслужава да бъде описана?

­Когато не я забравям. Филтърът на паметта е чудесно нещо. Нямам навика да си водя записки. Иначе има опасност да се превърнеш във вехтошар, колекционер на незначителни детайли.

­Споменахте, че имате кашони с непубликувани творби, защо не са видели бял свят?

­Не съм от хората, които публикуват всеки ред. Пазя ги, защото имам известни архиварски наклонности. Известно време съм работил в Националния литературен музей и знам, че за изследователите подобни материали са манна небесна. Не съм сигурен обаче каква е конкретната полза за един писател от подобно ровене в бумагите му. По-добре е да се отървеш от тях овреме.

­Как се раждат добрите истории, каква е тайната?

­Наблюдението. Забелязвам неща, които обикновено не правят впечатление на другите хора.

­Казвате, че има личен момент в историята в „Черната кутия” ­ защо решихте да я напишете и споделите с читателите, какво ви вдъхнови?

­Във всяко произведение има личен момент. Писателят работи преди всичко със себе си, дори когато става дума за исторически събития. Прекарва ги през въображението си и ги пречупва през своята чувствителност. Мисля, че всеки читател ще усети, че тази книга е родена от болката, която минава през чистилището на черния хумор, за да се трансформира в надежда.

­А защо решихте да преработите първия вариант и в каква линия бяха направени промените?

­Имаше неща, които ме дразнеха. Човек не се захваща с подобна неблагодарна работа, ако не смята, че историята е ценна и си струва. Напротив! Аз лично бях убеден, че тази история заслужава да бъде разказана по-добре. Иначе щях да си пиша следващата книга.

­Вероятно не много хора знаят, че образът на един от главните герои в книгата е вдъхновен от баща ви.

­Интересно, че сте останали с такова впечатление. Това е своеобразна илюзия. Главните герои всъщност са двама братя, чийто баща е починал преди 15 години. Фигурата на бащата присъства само индиректно. За него се говори, а в края на книгата наистина се появява за кратко в ничията земя между живота и смъртта, където се озовава единият брат. Твърде символично присъствие.

­Баща ви е бил математик, вие обаче поемате по друг път – как и защо решихте да станете писател? Той повлия ли ви по някакъв начин на избора?

­Никой никога не ми е казвал какъв да стана. Нито ми е пречил да се занимавам с това, което искам. Това не е фамилен знаят, който се предава от поколение на поколение като часовникарството или аптекарството. Нито математиката, нито писането са такива. И двете са трудни, неблагодарни занятия, свързани с риск и напрежение, и никой, който има малко ум в главата, не би тласкал децата си да поемат по този път. Ако поемат, ще бъде по техен избор.

­Двамата герои в „Черната кутия: ниско прелитащи кучета” са българи в Америка и американци в България – това ли е проблемът на повечето емигранти?

­Много хора се чувстват по този начин, всъщност това е донякъде закономерно. Човек изпада в своеобразна дихотомия и вече трудно може да събере тези части от себе си. Запомнил съм една мисъл, цитирана от Цветан Тодоров: „Съвършен е този, който се чувства чужденец навсякъде”. Ако това е някаква утеха…

­Защо включихте в романа и образа на Азис, който слиза от хеликоптер? Какво символизира?

­Какво може да символизира Азис? Нищо не символизира, просто е смешен детайл и стои правдоподобно. На това парти са се събрали едни фини хора, „илитът” тъй да се каже на нацията, няма да извикат Кондю, я… Толкова често ме питат за това, че започвам да съжалявам, че съм го сложил изобщо. Остава и в чалга да ме обвинят. Да не търсим под вола теле.

­Книгата трябва да бъде филмирана, какво се случва с проекта и кога зрителите ще могат да го видят на екрана?

Ако зависеше само от мен – доста скоро. Но филмите се правят от много повече хора за разлика от книгите. Отнема време, докато всички се наканят. Но залогът е висок и не вярвам да се откажем толкова лесно.

­Филмът „Мисия Лондон”, заснет по книгата ви, върна зрителите в залите. Дали сега ще се случи същото и с „Черната кутия”?

­Кой знае. Не всичко може да се предвиди. „Мисия Лондон” е политическа сатира, нещо, което силно импонира на нашата публика. Много беше инвестирано, за да се върнат зрителите в салоните. За съжаление, българското кино не се възползва от тази вълна и сега боксофисът му е плачевен. „Черната кутия”, така както сме я замислили с Димитър Митовски, ще бъде нещо различно. Нещо, което досега не е правено у нас – и като мащаб, и като драматургична техника. Сюжетът е много атрактивен сам по себе си, но под него тече дълбока река, която увлича чувствата и мисълта към бреговете на самопознанието.

­Какво се случва с продължението на „Сестри Палавееви” и дали книгата ще има киновариант, или театрална адаптация?

­Наложи се да отложа издаването на втората чат на „Сестрите” заради редакцията на „Черната кутия”. Междувременно обаче успяхме да придвижим напред проектите за театрална и филмова адаптация на „Сестри Палавееви”. Това са съвсем различни версии на историята. По тях отново работих с Деляна Манева, с която писахме и сценариите на „Мисия Лондон” и „Черната кутия”. Театралният вариант ще излезе първи. Стремим се да направим зрелищен, динамичен спектакъл с доста музика и хореография. Текстът стана много смешен, поне ние се смеехме, докато го писахме, но в него има и моменти, които хващат за гърлото. В проекта за кино и телевизия пък са добавени нови сюжетни линии, развити са някои второстепенни персонажи и като цяло историята е станала много по-богата. Сега се връщам към продължението на романа. Част от него вече е написана. Миналата година дори представих няколко нови глави на фестивала „Аполония”. Толкова се увлякох в представянето, че публиката остана с впечатление, че книгата вече е издадена и я търсеха. Но няма да ги разочаровам. Продължение ще има.

­Писането терапия ли е според вас?

­Аз лично не пиша с лечебна цел и не мога да преценя какъв е ефектът върху здравето. Може и да помага, стига да не се наливаш с кафе и уиски през цялото време и да пушиш като комин. Така са си отишли много хора. Случва се и друго – здрав, прав, нормален човек, решава да стане писател и след някоя и друга година не можеш да го познаеш на улицата. Сам си говори, шепти заклинания в брадата си. Влиза в магазина, а продавачката му казва: „Кашоните вече ги дадохме…”

­Знаете ли какъв ще е финалът на една история, когато започвате да я пишете?

­Имам бегла идея накъде ще отиде историята, но финалът най-често ме изненадва. Той се случва в резултат от натрупването на мотивации и обстоятелства. Не може да се предвиди, нито да се нагласи. И това като че ли е най-вълнуващото. Напомня на просветление.

­Участвате в консултативния съвет към Националния център за подпомагане на българската литература, какви са приоритетите там?

­Подкрепа за превод и промоция на българска литература у нас и в чужбина. Това е нещо, за което винаги съм настоявал. Ще се открие и постоянна литературна сцена. Винаги е имало нужда от тези неща и никога не е късно да се направят. Нашата държава е длъжник на книгите. Добре че се намериха хора да подхванат това дело. Помагам им според силите си. Цялата необходима информация ще бъде обявявана на сайта на НДК.

­Може ли да се печели от книги и един писател да се издържа от писане?

­Някои успяват, повечето – не. По цял свят е така. Въпрос и на късмет. Във всеки случай, когато човек сяда да пише, това не го вълнува особено. Този въпрос започва да го измъчва чак по-късно, когато вече се е набутал между шамарите.

­Влогърът Емил Конрад предизвика сензация, опашки се извиха за книгата му, как ще го коментирате?

­След като се вдигна толкова шум, си направих труда да проверя за какво става дума. Някои от клиповете на Емил наистина са много забавни. Той ми напомня малко на герой от романите на Ерих Кестнер не само заради името, но и като излъчване. Истината е, че когато пазарът се нуждае от нещо, то рано или късно се появява под една или друга форма. Аз съм почитател на stand up комедията като жанр и смятам, че този млад човек прави нещо подобно. Измисля си сам текстовете, играе ги, режисира се… Явно youtube е чудесна платформа за такива пърформанси. Дали ще стане писател? Не всеки, който издава книги, е писател, нито пък е нужно. От друга страна, ако искаш да ставаш писател, кой може да те спре?

­Как да стимулираме младите хора да четат?

­Като им четем от малки и живеем сред книги. Това е задача на семейството. Задача на писателя е да пише интересни книги.

Никой не може да ти продаде нещо насила, но винаги може да те излъже да си го купиш. Средният човек лесно се лъже – така е замислен, за удобство на производителите. Вероятно никой не е предполагал, че един ден ще излезе от магазините и ще се насочи към урните. Не можем да искаме от него да не мисли, когато тегли кредит за нова кола и да мисли, когато избира парламент. Всяко нещо има цена – включително мисленето. Но дали сме готови да я платим?…

Ние не сме нито това, което купуваме, нито това което ядем. Идентичността не се свежда до екзотичните предмети, които продаваме на чужденците или сувенирите, които ние влачим от екзотични места. Платон твърди, че идеите са по-големи и по-съвършени от техните проекции в реалността. Проектът за средния човек обаче ни прави по-малки и по-елементарни отколкото сме в действителност. Защото това… просто не е нашия проект.

Цялата работа е, че човек може да живее с един изгрев или един залив цял живот, докато прахосмукачка му се налага да купува на всеки няколко години. Мисля, че най-голямото предизвикателство, което ни очаква, е да се научим да извличаме щастието от възобновяеми източници като думите, образите, звуците…

***
Не вярвам особено в силата на заклинанията, както впрочем и в директните послания за мир. Не се наемам да лекувам душа, нито да наливам ум и разум на масите. За мен това са загубени каузи. Но ако накарам някого да посегне и към следващата ми история, може би ще отложа нещо, което би било по-добре да не се случва, ще съм дал поне малка глъдка въздух на този запъхтян, изнервен свят. В което на практика съзирам и своя професионален дълг.

Гризе нервно молива, а в стаята му, като във вечна зима, се търкалят смачкани на топка бели листа. Спокойно и вдъхновено подрежда думите със скъпа писалка, качил крака върху масивното бюрото в кабинета си. Съсредоточено трака на лаптоп в стерилен хол, озвучаван единствено от климатика и странните гласове в главата му. Прави се, че пише в изолация, а всъщност пие на спокойствие…

Представата ни за писателите е направена от ей такива клишета. Дори от още по-глупави. Дали да не ги разбием като се опитаме да разберем как точно работят четирима български автори – Милен Русков, Георги Господинов, Алек Попов и Теодора Димова? Как „месят” своите романи, разкази, стихове? Откъде ги подхващат? Колко време ги оформят?

Преровихме старите им интервюта, за да открием технологията на доброто, вкусно писане. Оказа се, че тайните му съставки са малко по-различни от очакваните. Освен вдъхновение, сред тях открихме ежедневен труд, дисциплина, самоизолация и горчиви като препечен сусам страхове.

Милен Русков

„Джобна енциклопедия на мистериите” (2004), „Захвърлен в природата” (2008), „Възвишение” (2011)

Оръдие на труда:

Писалка. Пише единствено на ръка, в тетрадка.

Място на действието:

Вкъщи, седнал на бюрото или на леглото.

Работно време:

Работи по 5-6 часа на ден, следвайки строга рутина. Превърнал е движението на ръката по листа в почти автоматизиран процес, за да намали „разстоянието” между ума и писалката. Всеки от своите романи създава за около шест месеца, с прекъсване от година. Прави тази дълга пауза, защото парите му за издръжка неизменно свършват и се налага да си ги набавя с преводи.

Подготовка:
Проучването на епохата често му отнема повече време от самото писане. Заради „Възвишение” прехвърля томове българска възрожденска литература със съхранен правопис. Поглъща съчиненията на Раковски, произведенията на Петър Берон, Петко Р. Славейков и Стоян Заимов. Докато чете, му хрумват идеи, които натрупва под формата на 131 епизода и бележки.

Доброволно заточение:
Не много общителен, без проблем се откъсва от действителността. В изолация по-лесно създава книгите си, разположени в миналото. Понякога излиза вечер, за да се разсее. Среща се най-вече с приятели от университетските среди.

Език:
Скучно му е да пише на съвременен книжовен език. Намира го за банален. Затова във „Възвишение” Гичо се изразява на „тарикатски” възрожденски, а главният герой в бъдещия му роман ще говори на покъртителен софийски диалект от началото на XX век.

Минало-свършено:
Любимото му време. Предпочита да разказва завършили, очертани истории и да представя герои с изградени характери. „Джобна енциклопедия на мистериите” ни връща в предпросвещенските дни, „Захвърлен в природата” – в XVI век в Севиля, а „Възвишение” – в българското Възраждане.

Сюжетни нишки:
Събира действителни истории от енциклопедиите. Предпочита истинските пред измислените сюжети, защото, според него, първите надвишават възможностите на въображението. Неговата работа е да ги обработи до неузнаваемост, да им добави детайли и да ги превърне в литература.

Страхове:
Притежател на самочувствие с покритие и на щипка очарователна самонадеяност, пише без грам страх.

Защо пише:
„Защото имам нужда да споделя начина, по който съм преживял света. И по още една причина, чисто естетическа. Харесвам красивите неща, а за мен най-добрата възможност да ги създавам е през литературата. Пиша така, че книгата да ми харесва на мен, да се доближава до моя художествен идеал – особена смес между сатириците от Джонатан Суифт до Вонегът. Какво ще кажат хората, в това число и компетентните читатели, ме интересува, но не много.”

Георги Господинов
„Лапидариум“ (1992), „Черешата на един народ“ (1996), „Естествен роман“ (1999), „И други истории“ (2000), „Писма до Гаустин“ (2003), „Физика на тъгата“ (2012), „И всичко стана луна” (2014)

Оръдие на труда:
8-годишен записва първите си истории с лилав химически молив, от който езикът става “като на таласъм“. Пораствайки, придърпва пишещата машина на майка си. По-късно се настанява пред компютъра. През последните години отново е с първата си любов, молива.

Място на действието:
Вкъщи. През младостта му „вкъщи” често означава мизерна квартира. „Естествен роман” създава в стаичка без телефон, тракайки на стар компютър с големи дискети. Около главата му се носи облак цигарен дим.

Работно време:
От сутрин до мрак. Предварително не знае нито началото на романа, нито края му. Не познава и героите си. В процеса на писане развива сюжети, оформя характери, отхвърля съмнения.

Подготовка:
В „Естествен роман” използва бележки и идеи от двайсетина тетрадки, изписани в продължение на 7-8 години. Прекарва дълги дни и в библиотеката. Чете стари, стотина годишни преводи на ботанически списания. Преглежда научните ръкописи на Линей.

Доброволно заточение:
Обича самотата и често обръща гръб на света, превръщайки се в аскет. Последните си разкази създава в швейцарски манастир. Самоопределя се като особен вид хищник, асоциално животно, търсещо тишината като плячка.

Език:
Подслушва езика на читателите си, гледа техните филми, чете книгите им, опитва се да събуди общата емоционална памет с описание на забравени предмети или явления. Нарича поезията къса дистанция с взривен старт и напрежение до края, а прозата – маратон, в който разпределя силите си и задържа ритъма по-дълго.

Минало-свършено:
Привързан е към 90-те. Описва ги в „Естествен роман” през разпада на един брак. Обича онези години заради енергията им, чувството за смисъл, ясните линии на компромиса, промяната на езика. Определя онова десетилетие като „силно, вертикално време”, а днешното като „нулево”.

Сюжетни нишки:
Основните му сюжети са три. Любов, разпад, смърт.

Страхове:
Вместо да намаляват, писателските му страхове растат. Покълват с първата му творба, стихосбирката “Лапидариум“ и избуяват с всяка следваща книга. Предпочита да се чувства на ръба на провала, винаги в началото. Затова постоянно сменя жанровете – стихосбирки, романи, разкази.

Защо пише:
„Защото се опитвам да разбера себе си, страховете си и надеждите, ако са останали. Пиша, за да опитомя страха от тъгата, тревогата, самотата, които предстоят. Пиша срещу ограниченото ми тяло и време, което ми е отпуснато. Пиша, за да съхраня няколко истории. И не на последно място, пиша, за да утеша себе си и няколко човека. Както прави Шехеразада, номерът е стар, всяка вечер разказваш история, за да спечелиш още един ден живот. Още малко смисъл.”

Алек Попов
„Другата смърт“ (1992), „Мръсни сънища“ (1994), „Игра на магии“ (1995), „Зелевият цикъл“ (1997), „Пътят към Сиракуза“ (1998), „Ниво за напреднали“ (2002), „Мисия Лондон” (2001), „Спътник на радикалния мислител“ (2005), „Митология на прехода“ (2006), „Черната кутия“ (2007), „Сестри Палавееви в бурята на историята” (2013).

Оръдие на труда:
Химикалка, компютър.

Място на действието:
Вкъщи. Обича да пише рано сутрин, преди градският шум да нахълта в стаята му. Способен е да превърне в работно място всяко тихо, полупразно помещение. Не държи на красивата гледка, разсейва го.

Работно време:
Не си пада по фиксирани часове, просто следва девиза Nulla dies sine linea („Нито ден без черта”). Предпочита първо да измисли заглавието, а после, като с кука, да издърпа с него сюжета. Често изхвърля вече готови описания, ситуации, портрети, коментари, диалози, дори цели глави, ако не пасват. Първата му книга всъщност е втора – подменя почти целия ръкопис, след като е одобрен за печат.

Подготовка:
Проучванията му по темата вървят паралелно с писането. Подготовката за него е по-сладката, приятна и забавна част от творческия процес.

Доброволно заточение:
За разлика от много писатели, не бяга от действителността. Продължава да я изследваq докато пише. Среща се с колеги, съмишленици, читатели, а най-вече с познавачи на материята, която го вълнува. През разговорите черпи нови идеи и инжектира живот в текста.

Език:
Обича го наситен с парадоксални, абсурдни детайли. Внимателно усвоява речника, специфичния жаргон на героите си, след което любезно ни го сервира.

Минало-свършено:
Въпреки че основната му територия е днешният ден, а героите му са съвременни хора, с последния си роман се връща назад, във времето на партизанското движение. В “Сестри Палавееви” разказва за оспорваното, идеологизирано близко минало с ирония Продължението на книгата ще ни прати в дните на Студената война.

Сюжетни нишки:
Обикновените истории не го вълнуват. Предпочита да върви по ръба на фантастичното, абсурдното, гротеската. За него разказването и измислянето са страни на една и съща монета.

Страхове:
Писането не го плаши. По-скоро го изморява, защото се налага да пренася определено количество думи от собствената му глава във физическото пространство. Според него „страхът от белия лист” е изтъркано писателско клише, а т.нар. борба с празната страница – обикновена поза.

Защо пише:
„Защото искам да отворя място за нови истории. За да разказваш нови истории, трябва първо да се освободиш от старите. Но както се убеждавам с годините, това съвсем не е толкова лесно. Историите идват и си отиват, следвайки собствената си непредсказуема логика. Фактът, че си сложил точка, сам по себе си не е достатъчен. Историите сами решават кога и къде да свършат, а най-често изобщо не желаят да свършват. Колкото и да повтаряш: точка, точка! – най-много да го добуташ до многоточие.”

Теодора Димова
„Емине” (2001), „Майките” (2006), „Адриана” (2007), „Марма, Мариам” (2010), „Влакът за Емаус” (2013)

Оръдие на труда:
Химикал, компютър.

Място на действието:
Вкъщи. Понякога трудно се съсредоточава, защото съпругът и децата й я дърпат от текста.

Работно време:
Работи минимум 5-6 часа дневно, максимум 10-12. Не почива повече от 1-2 дни. „Емине” пише на един дъх. Полага основата на романа за по-малко от месец, но после дълго го редактира. „Влакът за Емаус” пък създава „наопаки” – първо й хрумва последната му част, а от нея изважда цялата повествователна нишка. Случва се също да напише 200 страници и, недоволна, да ги изтрие.

Подготовка:
Преди да започне да пише, чете много. Познава в детайли Библията.

Доброволно заточение:
Докато работи, не понася близко присъствие. Скрива се от приятелите, дори от семейството си. Не чете, не гледа телевизия, доколкото е възможно, не излиза. Затваря се в себе си, за да пести енергия и емоции.

Език:
Пишейки, чува ритъм. Стреми се да нагласи всяко изречение спрямо него, а самата тя постепенно се увлича от мелодията. Естествено, „музиката” не е монотонна. Понякога е насечена, друг път – бавна, лирична.

Минало-свършено:
Праща ни далеч, 2000 години назад. С „Марма Мариам” и „Влакът за Емаус“ ни води в библейските времена и ни прави съпричастни с отчаяните и разочаровани, но едновременно с това съхранили частица надежда герои.

Сюжетни нишки:
Всяка история стига по различен път до нея. Сюжетът за пиесата „Змийско мляко” долита в писмо, написан от треперещата ръка на възрастна жена. А вдъхновението за „Майките” я блъсва от вестникарските страници, описващи жестокостта на две 14-годишни момичета, убили своя съученичка в Пловдив.

Страхове:
Преследва я страхът от провал. Пише с чувството, че не върви по правилния път, че вечно стъпва накриво. Често не харесва нито един свой ред.

Защо пише:
„Защото не мога да си представя да живея другояче. Писането е начин да разбирам света, чрез него си обяснявам какво става. Помага ми, както белият бастун помага на слепеца – държи ме. Ако го няма, сигурно ще пропадна в първата възможна яма. След всеки текст имам чувството, че нищо повече няма да мога да напиша. Това е страшно състояние. Но, ако не мина през него, не мога да изплувам отново и да възприема живота с нови очи.”

– Кои са трите най-съществени проблема в България в момента, г-н Попов?

– Съдебна система, образование, доходи. Горе-долу в такъв ред. Но и откъдето и да започнеш, няма да сбъркаш. Равенството пред закона донякъде компенсира естественото човешко неравенство, което винаги ще съществува. То предлага и най-добрата
защита на обществото срещу самозабравянето и алчността на определени индивиди. Образованието трябва да ни предпазва от лъжите и заблудите на всякакви шарлатани, да развива мисленето ни, да ни учи да различаваме кухото бръщолевене от умната реч и да избираме онова, което е добро и полезно за нас. Нещо, което едва ли би могло да се каже за съвременното българското образование. То продължава да формира зависими, безпомощни индивиди, без елементарни познания за начина, по който функционира икономиката и политическата система, за културните кодове на модерния свят и уроците на историята. Неслучайно и престижът му не е висок – особено сред младите хора. Високопарното говорене възпитава цинизъм. Усещането, че животът е по-добър учител от училището, е атестат за нефункционалност.

Ако правосъдието и образованието са на задоволително равнище, вероятността доходите да ги последват е доста голяма. Хората просто трябва да бъдат оставени да работят, да не им се пречи да печелят от труда и изобретателността си, освен в случаите, разбира се, когато нарушават закона и пречат на другите да правят същото. Българите всъщност са предприемчив народ и са свикнали да разчитат главно на себе си.

– Ако имате идеи за решаване на тези проблеми, какви са?

– Не гледай в паницата на другия, работи, печели и се радвай на живота, както го разбираш – какво повече? Живей и остави и другите да живеят.

– Ако бяхте начело на държавата, какво бихте се опитали да промените?

– Ще ви отговоря с един цитат на Йордан Радичков от „Суматоха“: „Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабана, и ще излезем на първо място в света!“
Няма повече какво да се добави. И докато продължаваме да се питаме как ще се оправим, според мен, никога няма да се оправим „Обговарянето“ на проблемите не допринася за тяхното решение. В днешно време хората се боят да действат, гледат да отложат и да избегнат действието по всякакъв начин, да го заменят с думи, защото е по-безопасно. Това важи както за политиците, така и за писателите. И после се чудим защо ни е тегаво. Човек по-добре да направи нещо и да сгреши, отколкото само да въздиша и да си бърка в носа.

– Скоро излиза ново издание на романа ви „Черната кутия“. Романът спечели няколко награди, сред които и престижната „Елиас Канети“, има редица издания у нас и в чужбина. Защо решихте да направите нова редакция? Какво е новото и по-различното?

– Предстои издаването на романа на английски език и затова реших да го изчета отново. Открих, че много неща не ме удовлетворяват, включително краят. Все пак от първото издание са минали 7 години, това е доста време – човек се развива, в това число и разбиранията му за това как трябва да се разкаже една история. Стилът му еволюира. Да се напише друг край обаче, се оказа невъзможно, без да се мине през цялата книга и да се приведе логиката на действието в съответствие с развитието на характерите. Това беше експеримент: възможно ли е да се редактира една книга на такова дълбоко структурно ниво? Отговора ще дадат читателите. Има такива истории, които човек пише цял живот и към които винаги се връща. Тази очевидно е такава. Може би защото в нея има лични елменти, от които се освобождавам на етапи. В изкуството трябва да има дистанция – тя е едно от най-важните условия за творческа свобода. Има хиляди начини да се разкаже една история и в този смисъл никоя история не е завършена окончателно. Езикът е подвижна материя. В пространството на въображението съществуват едновременно множество варианти, от които авторът може да избира. Задачата е да стигнеш до най-сполучливия или поне до този, който е най-близък до основната идея. Надявам се да не разочаровам читателите. И тези, които са чели предишните издания, и тези, които за пръв път ще се срещнат с романа. Основната част от действието се развива в Ню Йорк. Двама братя минават през най-невероятни перипетии в търсене на истинското си призвание. Единият е типичното юпи, другият – фалирал издател, дошъл в Америка, за да започне нов живот. Започнах да пиша този роман преди 12 години в Ню Йорк. Бях толкова впечатлен от кучешките разводачи в Сентрал парк, че реших единият брат да се занимава именно с това, от което следваха куп неприятности. По стечение на обстоятелствата сега отново съм тук и на място чета последните коректури… Между другото кучешките разводачи са си същите. В новата си версия романът е доста по-смешен, случват се по-различни неща и като цяло е по-стегнат и динамичен.

– Докъде е стигнал проектът за филмова адаптация на книгата?

– Вече има няколко чернови на сценария. Работим върху него отново с Деляна Манева, с която написахме и „Мисия Лондон“. Смятам, че новата редакция на романа ще бъде от полза за този процес. Колкото повече чернови, толкова по-добър сценарий. Не си струва да се снима, преди да сме сигурни, че разполагаме с наистина добър сценарий. В крайна сметка предстои да се изхарчат доста пари, да се вложат много усилия, а на ниво текст много по-лесно се правят промени и може да се провери дали нещо работи, или не. После обикновено е късно. Проектът има вече подкрепата на НФЦ, търсят се копродуценти, но това вече не е точно наша работа. За съжаление, в България нещата се случват доста бавно. Най-важното е, че през тези години и режисьорът Димитър Митовски, и Деляна, и аз извървяхме дълъг път, натрупахме много опит, всеки по своему, и се надявам, че отново ще успеем да направим нещо различно, нещо, което няма да остави публиката равнодушна. Нещо неочаквано и смело.

– Партизанският ви роман “Сестри Палавееви” предизвика полемика в обществото. Кога да очакваме втората му част?

– Със “Сестри Палавееви” поех риска да разкажа една история, която се развива в може би най-оспорваният период от близкото минало. Сега не знам, дали е 100% истина или преувеличение, но са ми разказвали, че в една книжарница някакви възрастни жени наплюли корицата на книгата в пристъп на афект. Не съм целял непременно такъв ефект. Начинът, по който се отнасяме към това минало все още е белязан от идеологиите и родовите травми, които ни правят зависими от него. Не си правя илюзии, че това ще изчезне в обозримо бъдеще, но не трябва да има теми табу. Миналото не принадлежи на никого, а иронията и смеха са за предпочитане пред омразата и ожесточението. Няма други причини да разказвам тази история, освен самата история. Романът спечели много фенове и смятам, че им дължа това продължение, както го дължа и на самите герои. За съжаление редакцията на „Черната кутия“ отложи издаването му за следващата годна. Паралелно с това ще върви адаптацията на романа за кино и за театър, тъй като историята има драматургичен и зрителски потенциал – поне така смятат продуцентите. Вероятно и тези проекти ще станат повод за дискусии, което едва ли ще допринесе за изясняването на историческата истина, но си е добра реклама.

– Днес Би Ти Ви излъчва “Мисия Лондон”. Четири години след излизането му на екран, зрителският интерес към българските филми отново е на незавидно равнище. Имате ли някакво обяснение?

– Точно когато “Мисия Лондон” беше на върха на вълната, сънувах странен сън: група мрачни хора са се събрали и взимат решение – оттук натък ще финансираме само некомерсиални продукции. Тогава не го разказах на никого, но неотдавна го споделих с Митака и Деляна и много се смяхме. Макар че ситуацията не е никак забавна. Оказа се пророчески този сън. Да се върви срещу публиката – това наистина не го разбирам. Че нали тази “презряна” публика е основният ти спонсор? От нейните данъци се заделя и целия бюджет за киното! Това не е популизъм, а елементарна справедливост. Хората имат правото да гледат неща, което ги интересуват и дори – каква ерес само! – да се забавляват. Вероятно сме единствената страна в света, в която опитът за комуникативно изкуство се възприема като заплаха за статуквото и едва ли не революционен акт. Самият аз харесвам експериментите, никога не съм бягал от тях, но те са възможни само в една среда на развити и работещи жанрове. Не случайно авангардът е най-силен там, където има добре развита на масова култура.

– Социологическите агенции бълват данни за нарасналия песимизъм на българина, за недоверието му към политици и институции. Този нихилизъм не е ли рефлекс на хора в заучена роля на безпомощна жертва?

– Мисля, че донякъде и медиите са виновни за създаването на тази нездрава атмосфера. Всичко се представя прекалено крайно – крайни са и очакванията на хората. Няма средно положение между “разпни го” и “оснанна”. Канонизирането няма нищо общо с авторитета. Предпочитаме да се кланяме пред икони, вместо да се вслушваме в гласа на истината. Но истината често е парадоксална, дори цинична. Мъдреците за разлика от светците винаги са иронични. А ние искаме да ни управляват едва ли не светци. Няма нищо по-страшно от светците. Има нещо богомилско и сектантско в този възглед за живота. В разделянето на света на черно и бяло. И това е в основата на нашия нихилизъм, той не приема нюансите. Всичко, което не е идеално бяло, да върви на боклука. Но “идеално бяло” няма никъде в природата! Ерго, цялата е природа е от дявола – така върви мисълта на сектанта. За мен е повече от странно как съжителстват тези две начала у българина: прагматизмът и здравият разум от една старана и този сектантски дух, който му пречи да види нюансите в живота и да направи избора между по-малкото и по-голямота зло. Да, всички са малко или повече маскари, но между това “малко или повече” често лежи залогът ни за по-добър живот. Дали в казана с меда има капка катран или цяла кофа, смятам, че е доста съществено. Сектантите искат да ни внушат да изхвърлим и бебето с мръсната вода. В крайна сметка хората винаги избират по-малкото зло, но не виждам защо първо трябва да минат през по-голямото… Може би защото не могат да си го представят. Ето защо трябва да се чете.

Мила Гешакова, в.“24 часа“

Тогава ще е и премиерата на книгата „Писма до Чочо“ от Иван Попйорданов, в която той „разговаря“ с починалия си син.

Близо 20 са литературните събития на 30-то издание на феста. На 29 август ще бъдат представени „Понякога ангели“ от Емил Тонев и „Малката домашна църква“ от Деян Енев.

Следват:

На 30 август – „Тримата велики български баси“ на Александър Абаджиев и „Апарат“ на Васил Георгиев.

На 1 септември – „Фи“ на Владислав Христов, „Северна тетрадка“ на Марин Бодаков, „Американски поеми“ на Иван Христов, „Таралежово слънце“ на Л.С.Кристенсен (Норвегия).

На 2 септември – „Усмивката на кучето“ на Димана Трънкова и „#НаЖивоОтСофия“ на Александър Шпатов.

На 3 септември – „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова, „Ние според мансардата“ на Иван Ланджев и „Бежанци“ на Весела Ляхова.

На 4 септември – „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова и „Похищението на България“ на Ани Илков.

На 5 септември – „При входа на морето“ на Емилия Дворянова, „25 години по-късно“ – рецитал по Ани Илков, Владимир Левчев, Борис Роканов, А.Ангелов – Джандема.