В приветственото си слово кметът Елиджо Джардина „поздрави великата руска поетеса с щастливото й завръщане в Сицилия“.

Ахматова пристига на острова през 1964 г. за връчването на литературната наградата „Етна-Таормина“. В Сицилия има също бюстове на Борис Пастернак и неговия италиански преводач Петро Цветеремич.

Увличам се и безразборно предавам настроения, които май стават неубедителни. След като не съм докоснал тъканта на книгата. Има ред начини да стане това. Ще избера един от тях – ще анализирам няколко откъса. Между тях и произволно избран, и подбран.

Първият се отнася до 1928-29 г. Стр. 151: „Ахматова все още не се бои за себе си и дори се надява, че поезията й ще бъде публикувана. Тя се среща с болшевишкия поет Демян Бедни, любимец на Сталин, който пише пропагандни стихчета под формата на популярни песни. Демян Бедни всъщност е псевдоним, който авторът е възприел, за да прикрие факта, че е незаконен син на княз. Двамата с Ахматова вечерят в хотел „Московска“, но срещата е безплодна.“ Ще се правим, че не улавяме нюансите и така ще пощадим превода. Но едва ли той е виновен, че Демян Бедни е „любимец на Сталин“. Щото диктаторът също е писал стихове на младини, при това не много по-лоши от тези на Бедни. Което значи, че добре е разбирал какво може поетът и най-вероятно го е презирал. И ако го е държал под крилото си до време, това е било поради политическа целесъобразност. От 1930 г. почват Сталиновите шамари заради фейлетона в стихове „Слизай от печката“, а след либрето на операта „Богатири“ /1936 г/. следват и болезнените удари. В 1938 г. Д. Бедни изключен от партията и от Съюза на съветските писатели. И става бедният Демян. Оцелява, защото продава събираната от детството безценна библиотека от над 30000 тома.

Възможно да е преводна финтифлюшка, но по-вероятно да е авторски бисерът „пише пропагандни стихчета под формата на популярни песни“. Абсурдността му не ще обяснявам. Нонсенс е и, че Бедни е възприел псевдоним, за да прикрие нещо. Псевдонимът се избира за идентификация, а не за прикритие. В случая – за революционна принадлежност. И е възприет доста преди 1917 г., след което се предполага, че не е здравословно да си дворянин. Иначе – незаконният син /впрочем със законни родители/ не носи дворянско име. А от ЧК и като Демян Нищи или Мизерни няма как да скриеш произход.

А и какво значи безплодна среща? Отказана протекция, невъзможност поради слаби властови позиции на Д. Бедни или непробиваем черен списък? Ако книгата е сериозна, така написан биографичен епизод няма място. Но тъй като тя не е, стигаме до една от същностите й – самодокстатъчна поза на демонстрирана информираност. Книжна, ала повече подучута, разбира се, и манипулативна. Клишираща персонажите като много лоши, та чак злодеи, и някои добри жертви. Което не върви да се прилага за личности като Ахматова.

Стр. 281: „По онова време има няколко чуждестранни поети, на които тя се възхищава. През 1963 г. е особено развълнувана от сборника със стихове на Габриел Мистрал – чилийски нобелов лауреат, преведен на руски. Ахматова намира стила му за поразително сходен с този на собствената й ранна поезия, дори открива еднакви фрази. Според Найман е възхитена от това и вероятно учудващо лишена от авторско честолюбие, отбелязва: „Този червенокож ме е надминал.“

Какво нередно тук може да намери взискателният читател? Всичко си е както трябва, с изключение на една буква, която преобръща работите. „Авторът“ се казва Габриела Мистрал и е жена. Популярното име е псевдоним, взет от полуиндианката /смесената кръв поставя под съмнение и „този червенокож“, не само заради пола/ от фамилията на друг бележит поет – французина Фредерик Мистрал, нобелист от 1904 г. Лусила Гадой Алкайяга /нашата Мистрал/ става обект на особеното внимание на Ахматова, защото е велик автор и защото е жена, пишеща поезия. И привличането е неизбежен резултат от женско съперничество, любопитство, съпоставяне и противопоставяне, чувство за близост. Нещо съвсем различно от това да си „лишена от авторско честолюбие“. И ако е вярно признанието-заключение на Ана Всерусийска, то говори за високо благородство.

Оказва се, че и един наглед обикновен информативно-биографичен текст е дълбоко фактологично и аналитично погрешен. Което не е изолиран случай, а симптом за още една характеристика на книгата. Използването на „фактите“ така произволно и непродуктивно не е само за първични намерения за манипулиране, а заради същностното им непознаване. Заради повърхностно и безкритично докосване, при това на нещо, дошло по пътя на чуто, казано, записано. И непроверено. В същността си това е лошо направена журналистическа книга, която е решила, че биография става и от информативно-новинарско изреждане на вторични и често второстепенни факти. А да пишеш книга за голям писател трябва да имаш поне мъничък анализационно-интерпретативен дар, да имаш същностна историческа и народопсихологическа информация, най-малкото усет за използването й.

Една от причините да се заема с книгата бе, че е ми е интересно да науча нещо за ролята на волжско-българския произход у Ана Ахматова. Или да видя как се отнасят към това биографите й. Известно е, че под влияние на баба си – майката на майка й /или заради дълбока привързаност и доверие към нея/, Ана Гориенко приема фамилията на майчиния си род. Бабата е държала неистово на волжско-българския си произход и така е възпитавала внучката. Илейн Фейнстейн вижда в живота на Ана Ахматова съвсем друга етническа забележителност. Като се спира на всяка доказана или подозирана любов, тя стига до заключението, че повечето мъже в живота на поетесата са евреи. Нищо лошо, макар еврейството непрекъснато да се подчертава.

Така научаваме, без това да е кой знае колко необходимо, че големият италиански художник Амедео Модилиани е четвърто дете на евреи-сефаради. Узнаваме, че на най-голямата си любов Борис Анреп: „Тя пъхва в ръката му черния пръстен, за който баба й татарката е вярвала, че ще я пази.“ Те тук вече е скандално. Един просветен човек би трябвало да знае, че татарски етнос няма. Че така наричат в Русия волжските българи. Но толкова ни съобщава авторката по въпроса за етноса на „евреолюбещата“ Ана Ахматова. Която в края на живота си е заобиколена от четирима съвсем млади тогава поети. Единият от тях е Йосиф Бродски, бъдещ нобелист, а с него общо трима от четиримата „естествено“ са евреи.

В замяна на това синът на Ана Ахматова Лев Гумильов е антисемит. При това, без да е чел книгата на Фейнстейн за майка си. Синът е също велика фигура, създател е на науката етногенезис. В неговите съчинения не се среща антисемитизъм. Може да е бил така да се каже битов антисемит. Но много по-важно е да бъде представен с научната си значимост, а не с някакъв чут-недоразбран антисемитизъм и с едва ли не истерично отношение към майка си.

Но в тази книга при толкова много етнонационален интерес нийде не срещаме опит за прочит на българското у Ана Ахматова. /Както и на поезията, където стиховете й единствено се прономероват като посветени на съответния любим./ Ще определя само една от чертите му – стоицизъм. Дума, която при толкова разказани случаи трябваше да се появи на езика на Фейнстейн. Уви, де ти! Великият наш стоицизъм, който ние за себе си подменяме погрешно и глупаво с прекалено, робско търпение, едва ли не овчедушие. Стоицизъм, който у руските автори с пълна сила откриваме у още един волжски българин – Гогол. Стоицизъм, чийто литературен апотеоз в Русия е разказът „Живи мощи“ на друг волжски българин – Тургенев. Толкова!

А книгата приемам като сериозна несполука. А преводът й – като съгласие да ни третират като аборигени, на които подхвърлят мънистено знание. Е, не сме!