Всеки, който е отраснал с приказките му, дори и да не знае за тази годишнина, някак инстинктивно се сеща за неговата „Майчина сълза“ в края на лятото.

Всичко е същото – пожълтелите листа, лястовичките по жиците, набъбналите гроздови зърна, уханието на дъжд… Само майката, която отлита, е по-различна. Ще я видите с куфари на летището, заедно с още много като нея. Защото в края на август летните отпуски свършат и хиляди българи поемат към топли и не толкова топли страни в търсене на препитание.

Някъде по медиите съобщиха, че над 260 хиляди деца в България растат с т.нар. „скайп родители“ – родители, които са на гурбет. Ако се съберат сълзите на всички български „скайп майки“, ще напълнят цял океан. Щеше да звучи поетично, ако не е толкова реалистично и прозаично. 260 хиляди лястовичета се свиват на дъното с прекършени криле. Едва ли ще ги видите в елитните гимназии, те обикновено бягат от училище, пушат трева по строежи и мазета, може да имат скъп телефон – подарък от мама за Коледа, но ходят с пробити маратонки, защото баба им, която ги гледа, е изхарчила всички пари за ток и лекарства. И винаги, когато някой ги напсува на майка, скачат да се бият до кръв, сякаш това е битката на живота им. Тази дума – майка – отключва в тях невиждана агресия и мъка. Вечер впиват поглед в замъгления образ на монитора, жадно поглъщат търкулналите се по скайп майчини сълзи и обещават да бъдат добри. А на съседния стол плаче баба им – майката, чиито деца са отлетели…

Това е българската есен – тъжна история за лястовици, които отлитат, и такива, които остават със скършени криле тук, на дъното.

Ако познавате някого от тези неприказни герои, стоплете го с приказката на Ангел Каралийчев. Където и да се намира по света, човек има нужда от майчина утеха. И от надежда за пролет.

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Ангел Каралийчев

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.

Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?

Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

Ще бъдат представени 50 творби на изобразителното изкуство, създадени по мотиви от творчеството на известния детски писател. Авторите на картините са деца и младежи от 7 до 18 годишна възраст, наградени на Националния конкурс „Вълшебният свят на Ангел Каралийчев”. Пътуващата изложба и дигиталната презентация са осъществени с финансовата подкрепа на Столична програма „Култура – 2015”.

Културният проект има за цел да запознае и приобщи широката публика – от 5 до 105 години – в столицата и страната към голямото литературно наследство на Ангел Каралийчев, както и да популяризира богатите архивни и книжовни притежания на неговия музей и тези на Столична библиотека. След премиерното им представяне в Столична библиотека, изложбата и презентацията ще гостуват в Перник, Благоевград и в родния град на писателя – Стражица.

Майсторът на лиричната проза Ангел Каралийчев (1902-1972) е един от нашите най-известни и обичани съвременни писатели. Най-популярните му детски книжки – тритомникът „Приказен свят”, повестите „Ането” и „Тошко Африкански” са между най-доброто, създадено в българската литературна класика за деца. Преведен на повече от 50 езика, Ангел Каралийчев отдавна е познат и извън границите на България. Той е носител на престижната Андерсенова награда и е първият български писател, вписан в Почетната книга на Международния съвет за детска литература (1974).

Дом-музей “Ангел Каралийчев” (бул. “Васил Левски” 60) съхранява автентичната обстановка на дома, богатия архивен фонд на писателя и обемната му лична библиотека с над 7000 тома книги и ценна периодика за деца. Последното жилище на писателя, с уникалната си атмосфера и наредба, е било любимо място за срещи и творчески общувания на изтъкнати писатели и художници, на видни представители на нашата художествена култура.

Детско-юношеският отдел на Столична библиотека съхранява Архив на българската детска книга с ценни първи издания на български детски автори, в това число и такива на големия майстор на приказката Ангел Каралийчев.

През настоящата 2015 г. се навършват 90 години от издаването на “Мечо”(1925), първата книжка за деца, написана от Ангел Каралийчев. Кръгли годишнини имат и други негови творби – “Ръж”(1925), “Крали Марко” (1925), “Аз съм книга хубавица – за най-мирните дечица” (1935), както и “Тошко Африкански” (1940).