„Пълни с толкова хумор, но и с горчивина, написани в искрящ стил и с ерудитски размах (подобно на критическите размисли и афористичните определения на Хайне в „Пътуване по Харц“), колумнистките находки на Андрей Захариев са истинско удоволствие за духа. Игриво-пенливо и някак пътьом, въздушно и леко писани, писани сякаш по ботевски на коляно, писани сякаш в стадното българско пресичане на долината на Глупците (така наричам четвъртвековното мотаене на нещастното ни племе през българската Синайска пустиня!), тези текстове поразяват със своята актуалност, дълбочина и честност“, пише Недялко Славов.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, а вече от почти едно десетилетие работи и като телевизионен журналист в БНТ – дългогодишен водещ и съавтор е на предаването „Библиотеката“, както и водещ на предаванията „Неделя Х 3“ и „История. ВG“. От две години е колумнист на Портал „Култура“. В момента води 6-серийната рубрика по БНТ „Имам да ти казвам нещо“, посветена на Васил Левски. Документалната поредица протича под формата на разговор между баща и син – водещия Андрей Захариев и 10-годишния Андрея.

Целият ми живот е търсене на пътища към другите

Между воденето на предавания, философията и литературата – Андрей Захариев в блицинтервю за многото си занимания, за сборника с есета „Метрополитен“, за смешното и сериозното, за религията…

– Ти си доктор по философия и преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“. Идеите на коя философска школа намираш за най-близки?

– Трябва веднага да кажа, че гледам на себе си като на православен християнин, и то не формално, по традиционна принадлежност, а по вяра. Интересно е, че както е ставало и с много други хора, тъкмо рационално-аналитичните ми занимания на философ ме събраха с Православието. Иначе аз преподавам история на философията и работата ми е да проумявам, да вниквам. Поради това съм длъжен да страня от симпатиите, но в същото време трябва и да симпатизирам, за да мога да разбирам. Възхищавал съм се и продължавам да се възхищавам на много големи фигури на мисълта от всякакви епохи, но мисля, че животът ми ме свърза съдбовно най-вече с Платон и Аристотел.

– Водещ си на културните предавания „Библиотеката“, „Неделя Х 3“, „История. BG“, колумнист си на Портал „Култура“. Как съчетаваш преподаването, воденето, философията и литературата?

– Понякога доста трудно, както се подразбира. Защото не само разпиляването във времето, но и разпиляването на енергията и насочването на интелекта в посоки, които трудно се събират, уморява и изтощава. Трябва да призная, че понякога усещам силна нужда от почивка. Но музиката ме спасява.

– Кой е любимият ти писател?

– Десетки са, ако не и стотици. Аз съм човек, който е отворен за всякакви идиоми на писането. Понякога дори трудно разбирам литературните критици, които говорят за нещо, написано от някого, с такова настървение и агресивност, сякаш че човекът не просто е писал, а е обрал магазин. Пошегувах се малко, разбира се, но наистина не усещам у себе си критическа стръв. Винаги се радвам, когато някой е написал нещо.

– Как се роди идеята за създаването на сборника с есета „Метрополитен“?

– Идеята дойде от издателство „Хермес“ и лично от господин Стойо Вартоломеев, който реши да обособи поредица с текстове на български колумнисти, пишещи за реномирани печатни и електронни издания. Бях поканен да събера текстовете си в книга и тук е мястото да кажа, че с пълна убеденост поверих селекцията и подредбата на друг човек. На Недялко Славов. Мисля, че за мен може да бъде само чест това, че той прие да извърши тази работа с удоволствие и с уважение към моите текстове. Дори с любов към тях. Хареса ги много. Време е вече да кажа, че и аз харесвам много книгата – такава, каквато се получи.

– Кое е любимото ти есе от сборника?

– Честно казано, не обичам да препрочитам самия себе си, плашат ме собствените ми гмурвания в бездната на мисълта и словото. Но се престраших да отворя книгата и да се огледам в самия себе си. Защото, съгласете се, когато става дума за колекция от периодично писани дълго време текстове, зачитането в собствените ти неща е вид ретроспекция и отваря бездната на спомена и на срещата с неща от живота ти, които съзнателно или подсъзнателно си забравил. Това е нещо като дневник, който не е бил създаден като такъв. Но простете нескромността ми, харесвам много от текстовете си. Със сигурност мога да кажа, че „Тя“, „Разказ“ и „Сезонни мисли“ – първият ми текст за Портал „Култура“, както и „Метрополитен“, са много добри.

– Коя от разгледаните теми намираш за най-лична и ти е най-близка по сърце?

– Това са най-вече есета наистина, но странно замесени в едно и с публицистика, и дори чиста белетристика. Читателят, който има сетива за това, ще види, че аз играя активно не само с думите и семантичните им връзки, но и с културни реалии, исторически факти и залагам много на подтекстуалността.

– В сборника разсъждаваш за дълбоки теми, но често по забавен начин. Могат ли сериозността и хуморът да съществуват заедно?

– Разбира се. Даже това е напълно естествено.

– Едно от есетата ти се казва „Библиофилия“. Определяш ли се като библиофил?

– Дори вече не знам. За мен книгата е всекидневие. Нещо като съдовете, в които готвиш и от които се храниш. Вече не е въпрос на любов и привързаност, а на неизбежна реалност. А аз не искам да я избягвам. Може да се каже и така: не става дума за modus vivendi, а за нещо повече.

– В „Метрополитен“ засягаш и редица религиозни теми, включително с препратка към атентата срещу френския хумористичен вестник „Шарли Ебдо“. Какво е отношението ти към религията?

– Аз съм вярващ и източноправославен. Много от текстовете ми в колекцията под заглавие „Метрополитен“ го показват ясно. Сещате се, че това не означава отказ от диалогичността с различните по вяра. Напротив, целият ми живот досега винаги е бил търсене на пътища към другите. Такова за мен е и Православието. Да не забравя да кажа, че посвещавам тази книга на сина си – Андрея.

На 19 март излиза сборникът с есета на Андрей Захариев „Метрополитен“.

За книгата

Пълни с толкова хумор, но и с горчивина, написани в искрящ стил и с ерудитски размах (подобно на критическите размисли и афористичните определения на Хайне в „Пътуване по Харц“), колумнистките находки на Андрей Захариев са истинско удоволствие за духа.

Игриво-пенливо и някак пътьом, въздушно и леко писани, писани сякаш по ботевски на коляно, писани сякаш в стадното българско пресичане на долината на Глупците (така наричам четвъртвековното мотаене на нещастното ни племе през българската Синайска пустиня!), тези текстове поразяват със своята актуалност, дълбочина и честност.

Недялко Славов

За автора

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, а вече от почти едно десетилетие работи и като телевизионен журналист в БНТ – дългогодишен водещ и съавтор е на предаването „Библиотеката“, както и водещ на предаванията „Неделя Х 3“ и „История. ВG“. От две години е колумнист на Портал „Култура“. В момента води 6-серийната рубрика по БНТ „Имам да ти казвам нещо“, посветена на Васил Левски. Документалната поредица протича под формата на разговор между баща и син – водещия Андрей Захариев и 10-годишния Андрея. През май 2015-а Андрей Захариев ще навърши 40 и затова в момента е зает най-вече с равносметки и с преодоляването на психологическите последици от факта, че не е бил в казармата.

С какво съм заслужил всичко това, Господи? Това се пита зрителят, развил инстинктите на скептика или поне на критичния наблюдател. Но и още един логичен въпрос си задава невинно заслужилият: Пред кого са ми заслугите?

По презумпция е ясно, че адресатът на рекламните послания е анонимен член на едно потенциално безкрайно множество. Множество, съставено на свой ред от множества – на домакините и на работещите жени, на тийнейджърите, на ергените, на женените мъже, на мъжете с уголемена простата, на хората с идеи, на тези, които знаят какво искат, както и на онези, които все още не са наясно и се нуждаят от съвет. По никакъв начин не бих дръзнал да навлизам в дълбоките води на теорията на рекламата, а и не ми е работа, затова спирам с изброяването на таргет групите. Но въпросът си стои и тежи: какви може да са заслугите, общи за всички елементи на множеството? Кои са универсално валидните заслуги – достойнства?

Отговорите биха могли да бъдат най-различни, разбира се, но като че ли по-убедителните се свеждат до няколко:

1. Заслужаваме нещата, които са произвели за нас, защото работим здраво и участваме в увеличаването на производителността и следователно на БВП.

2. Защото светът е гадно място, в което те спукват от бачкане и ангария, докато ти заслужаваш друго.

3. Заслужили сме обетованото от телевизора изобилие с факта на самото си съществуване.

4. Заслугите ни са даденост по силата на фундаментални битийни закономерности с трансцендентен произход.

Предвид породата на епохата, в която живеем, предлагам веднага да изключим последния вариант като несъвместим със стандартите за научна рационалност. Направо казвам, че ми се вижда най-умно това със самия факт на нашата екзистенция като основанието и причината за заслугите. Защото, тъй като сме телесни същества, съществувайки, предоставяме пребогат ресурс от телесност – поле за разгръщането на индустрии.

А ние обичаме телата си и се грижим за тях. И то така, както ни е казано да го правим. Казват ни го в рекламите. Има една особено симпатична сред тях, според която тялото понякога си почива, понякога дори си разрешава да се поглези. Но стопанката му (в средата или към края на двайсетте, добре сложена, с усмихнати очи и леко предизвикателен поглед) не се сърди. Напротив, тя го обича („Аз обичам тялото си!“, възкликва още в началото на телевизионния спот жената) и гледа на глезотиите му така, както майката гледа на дребните пакости на своето едва проходило отроче.

Но – забележете! Обикновено тези, които заслужават вещите и услугите, са жени. Ще кажете, нормално е и елементарно за обяснение. Жените са емоционално зависимите от пазаруването, жените се лекуват с шопинг, те са, значи, естествена мишена за рекламистите. Същото пише и в студиите, анализиращи рекламните стратегии.

Не бъдете, моля ви, наивни и не ставайте жертва на непросветената преценка и на допотопните клишета за половите роли. Съвсем не е толкова просто. Дълго време и аз не намирах пътя към разшифроването на загадката, докато не попаднах случайно на декодера. Неоценима помощ ми оказа американската журналистка от „Атлантик“ Хана Роузин. Преглеждах литературния обзор в „Гардиън“ и видях материала за книгата й The End of Men/And The Rise of Women. На официалния сайт на авторката квинтесенцията на произведението е изведена така: Жените не само се приспособяват по-добре към сътресенията и разместването на пластовете в икономиката и културата, но започват и да изпреварват мъжете както у дома, така и на работното място.

Става дума за изоставането на мъжете в условията на днешната динамична действителност и особено за тяхната неадекватност пред лицето на настоящата трайна икономическа криза. Изводът е сурово реалистичен, но целта на госпожа Роузин е и терапевтична. Идеята е не просто да бъде констатирано състоянието на нещата, а да се посочи изходът. Мъжете трябва да приемат „мъжки“ поражението си и да спрат с надпреварата. Това ще помогне както на самите тях, така и на прогреса. Очакваният резултат е ни повече, ни по-малко „довеждането докрай на ерата на тестостерона“, изразено с думите на коментара към книгата, направен от „Венити Феър“.

Съществена работа, вън от съмнение, е „Краят на мъжете“ от Хана Роузин. Не по-малко впечатляващо е и интервюто, дадено от писателката пред „Гардиън“. Покрай приказките за това, че мъжете са напът да се превърнат в изчезващ вид, Хана признава чистосърдечно, че деветгодишният й син се е засегнал и нацупил – като мъж, от истините, изнесени без анестезия в книгата на майка му. После поговорили и той разбрал… И ми просветна. Прозрях внезапно защо и аз, и синът на Хана Роузин не заслужаваме да ни казват по телевизията „Защото го заслужавате!“. Видът, към който принадлежим и двамата, не се справя добре със средата, не съумява да се приспособи към постоянно променящите се условия, понеже е бавен, тромав и недостатъчно адаптивен. Губи необратимо позиции, но вместо да се учи на живот и да еволюира, да става по-гъвкав, не спира да упорства в атавистичното си желание да осигурява прехраната на семейството.

Добре, ще кажете, но нали самото притежаване на телесност беше достатъчно основание за това да заслужаваш. Така е, само че социалното декласиране на мъжете, описано от Хана Роузин, ги лишава от телесността им, от реалност, ако щете, и значи, ги поставя в положението на незаслужаващи, а с това и на незаслужаващи си. С унинието идва и политическата безтегловност. В същността си това е пряк резултат от загубата на социален статус, но не поради изпадането в неплатежоспособност, а заради свиването на тялото и депресивното му затваряне в себе си. Попадналите в капана на историята мъже олекват, спаружват се и телата им вече не си заслужават индустриите.

Този е според мен правилният отговор на въпроса защо жените в наши дни заслужават повече от мъжете вниманието на рекламодателите. Аз съм модерен човек и приемам спокойно, разумно и безстрастно действителността. Само ми става мъничко жал за сина на Хана Роузин.

На 19 март излиза сборникът с есета на Андрей Захариев „Метрополитен“.

За автора

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, а вече от почти едно десетилетие работи и като телевизионен журналист в БНТ – дългогодишен водещ и съавтор е на предаването „Библиотеката“, както и водещ на предаванията „Неделя Х 3“ и „История. ВG“. От две години е колумнист на Портал „Култура“. В момента води 6-серийната рубрика по БНТ „Имам да ти казвам нещо“, посветена на Васил Левски. Документалната поредица протича под формата на разговор между баща и син – водещия Андрей Захариев и 10-годишния Андрея. През май 2015-а Андрей Захариев ще навърши 40 и затова в момента е зает най-вече с равносметки и с преодоляването на психологическите последици от факта, че не е бил в казармата.

За книгата

Пълни с толкова хумор, но и с горчивина, написани в искрящ стил и с ерудитски размах (подобно на критическите размисли и афористичните определения на Хайне в „Пътуване по Харц“), колумнистките находки на Андрей Захариев са истинско удоволствие за духа.

Игриво-пенливо и някак пътьом, въздушно и леко писани, писани сякаш по ботевски на коляно, писани сякаш в стадното българско пресичане на долината на Глупците (така наричам четвъртвековното мотаене на нещастното ни племе през българската Синайска пустиня!), тези текстове поразяват със своята актуалност, дълбочина и честност.

Недялко Славов