Коментари

„В един по-добър свят първата дама на Франция щеше да получи превод на Дебелянов, Лилиев, Далчев или Пенчо Славейков, а не на „Време разделно“, написа във фейсбук скандалният образователен експерт и учител по история Емил Джасим.

„И двете (б.р. – романът и филмът) са част от пропагандата на Възродителния процес. Срамна страница в новата история на България. Далчев например е европейски, световен автор. Не само според мен…въпрос на цивилизационен избор е с какво искаш да се представиш“, влезе в тона на Джасим известният журналист Георги Тошев. А литературният гид Светлозар Желев попита: „Дали Еманюел Макрон, президент на Франция, подарява на официалните си гости „Подчинение“ на Мишел Уелбек?“. И постна във фейсбук репортаж на Даниела Гарчева от представянето на холандското издание на „Време разделно“ в Хага през 2008 г., който оплюва романа и неговия автор.

„Защо и как преводът на тази книга е финансиран 33 пъти от държавата? По коя програма? Лицето на българската литература? Фанатизъм и литературни хиперболизации омешаха в главата на простия българин литература с исторически факт. Една поръчкова книга от 1963 г., написана, за да оправдае насилственото покръстване на българите мохамедани в Родопите, отказана от други автори, и приета, за да го забележи Партията, от младия и неизвестен тогава бъдещ академик. Както често казвам, българинът най-много се гордее с турското робство, посегнеш ли на него, все едно най-ценното му вземаш. Защото друго няма“, коментира Светлозар Желев.

Тези и други реакции срещу романа провокираха истинско опълчение, бранещо достойнствата както на книгата на Антон Дончев, така и на филма на режисьора Людмил Стайков от 1988 г.

Музикантът Румен Бояджиев написа: „Филмът е един от най-добрите български, а Стайков е единственият, успял поне с малко да доближи наш филм до западното кино. Не може заради политически убеждения да бъде отричан нито романът, още по-малко филмът… Ако ще заклеймяваме по този начин, значи да заклеймим и Бондарчук с „Война и Мир“, което ако посмее някой да направи, ще изглежда смешно на фона на това как той отдавна е респектирал света, въпреки че е финансиран от съветската власт. Изкуството не може да се политизира така, пропагандата не може да го побеждава, защото тя е като глиста, умира бързо и бързо бива забравена. Изкуството обаче не.“

„Дали по-добрият свят се състои в това да бъдем безродници? Няма как да виждаш в настоящето, ако се правиш, че не съществува миналото. С всичките исторически поуки от това. Филми като „Смело сърце“ за шотландците и войните между севера и юга за Америка са повод за националната им гордост и достойнство, но никога не съм чул някой да ги плюе, независимо че и там има неолиберали, феминистки и джасимовци“, коментира дизайнерът Жоро Пентаграма, опълчвайки се на жлъчните реплики на ексцентричката Татяна Кристи, подвизаваща се като журналист, блогър, пиар и медиен експерт.

Мненията продължават все в тоя дух. Кой е прав и кой е крив всеки сам може да прецени.

Романът

Романът „Време разделно“ е издаден през 1964 г. Самият Антон Дончев твърди, че го е създал само за 43 дни. Първи положителни отзиви за творбата дава писателят Николай Хайтов, който хвали автентичността й.

Описаните събития би трябвало да са се случили през 1668 г. в Кръстогорската област в Родопите. За основен исторически източник Дончев използва записките на поп Методий Драгинов от с.Корова, чийто текст на места е използван дословно.

В годините на т.нар. преход обаче достоверността на източниците, на които се базира романът, е подложена на сериозни съмнения. Многократно са отправяни критики, че целта на творбата е да оправдае Възродителния процес. На обвиненията, че е писал по поръчка, Антон Дончев отговаря: „На мен не са ми давали поръчка! Аз реших да я напиша тази книга, след като и Стефан Дичев, и Андрей Гуляшки отказаха. Тогава бях още неизвестен автор. И ми дадоха само 75 лева командировъчни и аз обиколих Родопите с тия пари за 15 дни. Никога преди не бях ходил там.“

През 1988 г. излиза филмът „Време разделно“. Двете му части – „Заплахата“ и „Насилието“, предизвикват невиждан фурор в кината тогава. Хората, живели по онова време, помнят дългите опашки, които се извиваха пред касите за билети. През 2015 г. зрителите на БНТ избраха „Време разделно“ за любим филм на българите.

Паулу Коелю е най-известният съвременен чужд писател у нас. Това показва изследване на читателските практики в България през 2014 г., направено от екип на проф.Александър Кьосев и агенция „Алфа рисърч“.

При проучванията през 2009 и 2006 г. номер едно по популярност у нас е бил Дан Браун, който сега остава на второ място. Прави впечатление, че към първите двама тази година се доближава Хорхе Букай. Останалите по-известни чужди автори у нас са Нора Робъртс, Сандра Браун, Стивън Кинг и др.

Сред съвременните български автори най-известен продължава да бъде Стефан Цанев, следван от Валери Петров. През 2014 г. Иво Сиромахов е изпреварил по популярност Недялко Йорданов. В първата десетка попадат също Антон Дончев, Иван Вазов, Георги Господинов, Людмила Филипова, Алек Попов, Христо Ботев. Интересното е, че въпросът към участниците в анкетата е „Можете ли да назовете трима съвременни български автори (поети или писатели)?“, а част от тях са посочили Вазов, Ботев и Йовков.

За период от осем години интересът към четенето на български автори на книги остава почти непроменен. Прочелите през последната година поне един български автор са 37% – стойност, приблизително равна с тази от проучването през 2009 г. (36%). Над половината българи признават, че не са чели нищо от наш писател повече от една година.

Още от изследването:

Всеки трети не е отварял книга през 2014 г.

Харчим до 10 лв. за книги на месец

Наградата се връчва за изключителния принос на акад. Антон Дончев за развитието на националната културна идентичност и духовните ценности, както и за ярката му гражданска доблест, каза по време на церемонията министър-председателят.

„Тук ни събира името на един велик българин, на един светия – Паисий Хилендарски. Той е най-ярката звезда от хората, които ние наричаме български будители. Той е българският „Буда“. За много народи на Земята името Буда е просто набор от звуци, но за славянските народи народи това значи „Буден“, „Разбуден“. Хората, които ние наричаме будители, са тези, които ни зоват да се събудим и ние“, каза след церемонията писателят.

Годишната държавна награда „Св. Паисий Хилендарски“ е учредена с ПМС 149 от 2000 г. Тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции.

Нейни носители до момента са:

2000 г. – проф. Вера Мутафчиева

2001 г. – акад. Светлин Русев

2002 г. – проф. Стефан Данаилов

2003 г. – Йордан Радичков

2004 г. – проф. Христо Христов

2005 г. – арх. Богдан Томалевски

2006 г. – Богомил Райнов;

2007 г. – Валери Петров

2008 г. – Рангел Вълчанов

2009 г. – проф. Крум Дамянов

2010 г. – Наум Шопов

2011 г. – Христо Ганев

2012 г. – чл.-кор. проф.Елка Бакалова

2013 г. – Анжел Вагенщайн