Излизането на романа на Уилям Текери „Бари Линдън“ за първи път на български език в поредицата „Световна класика“ на издателска къща „Персей“ стана повод във фондация „Европа и светът“ да се съберат съмишленици, почитатели на литературата, за да поговорят за този класически и толкова съвременно звучащ автор. Преводът на романа е дело на Емил Минчев, който, макар и млад, вече е сред най-добрите преводачи от английски: 30-годишен и вече с 30 преведени книги, което е една впечатляваща равносметка. Редактор на изданието е Теменуга Пенчева. Издателят Пламен Тотев остава верен на стремежа си да представя на българските читатели малко известни произведения от световноизвестни автори – както е в серията “Новите литературни гласове и културното наследство на творческа Европа“.

Романът „Бари Линдън“ е написан 4 години преди „Панаир на суетата“, чиято емблематична героиня Беки Шарп има своя предшественик в образа на Бари – той е нейният мъжки вариант. В тези два романа откриваме как писателя се усъвършенства в описанието на хора, които се стремят да заемат място във висшето общество чрез невинаги почтени средства. Пламен Тотев намира доста сходства между Беки Шарп и друга световноизвестна литературна героиня – Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичъл. Така Текери създава модел на персонаж, който, обективно погледнато, е отрицателен, но не отблъсква с недостатъците си, а противно на логиката, често буди симпатия.

Пламен Тотев, Теменуга Пенчева и Емил Минчев

Доколко писателят е вложил автобиографични моменти в образа на Бари? На това се спря при представянето на книгата във фондация „Европа и светът“ Владимир Дворецки, специалист по английски език и литература: „В сюжета има някои елементи от живота на Текери, но той описва един реално съществувал ирландски мошеник, който се е опитвал да се издигне и е успял – оженил се е за една графиня, която, впрочем, е роднина на сегашната британска кралица. Иначе това си е истински приключенски роман. Навремето гледах и екранизацията на Стенли Кубрик, но филмът е съвсем различен – той е по-скоро трагичен. А ако се върнем към средата на ХIX в., има нещо, което може да се стори странно на днешния читател, че тогава Текери е бил много по-популярен от Дикенс, бил е признат от кралския двор, докато Дикенс е бил смятан за по-сантиментален.“

„Беше истинско удоволствие да преведа „Бари Линдън“ – сподели Емил Минчев. – Много ми допадна стилът на автора, тънкото чувство за хумор. Направи ми впечатление, че той използва един похват, който се нарича „ненадежден разказвач“, когато не си сигурен доколко можеш да вярваш на този, който разказва историята – това е изключително модерно в момента в световната литература, особено в американската и английската. Такова нещо в XIX в., сигурно е било стряскащо за читателите. Това е още една причина книгата да е толкова модерна и днес и толкова актуална. И хуморът, и сарказмът са много изтънчени, типично по английски. И само ще добавя, че книгата е много по-добра от екранизацията на Кубрик. Той успява да пренесе зрителя в епохата, но е направил само това. Не е успял да пренесе на екрана най-същественото в романа, на първо място хумора!“

Теменуга Пенчева, Пламен Тотев, Емил Минчев и Гергана Дворецка

„Наистина, стилът е много грабващ – каза редакторката на изданието Теменуга Пенчева. – Книгата много ми хареса. Толкова е завладяваща, че на моменти се увличах от самия текст, вместо да чета превода с критично око и ми са налагаше да се връщам и да препрочитам отново. Но беше удоволствие да работя с превода на Емил, който беше свършил голямата част от работата по текста.“

Стана дума и за транскрипцията на името Текери, което е по-правилно да се изписва Такъри, но това би озадачило българския читател.

„Издателството е постъпило правилно, като е предпочело да запази транскрипцията Текери, която отдавна е придобила гражданственост у нас“ – категорична беше преводачката Анета Данчева-Манолова.

Според председателката на фондация „Европа и светът“ Гергина Дворецка е радостно, че литературните критици днес не поставят творбите на такива автори като Текери върху Прокрустовото ложе на някакви догматични изисквания.

В хода на разговора се стигна отново до личността на Текери. Не е блестял с красива външност, но не е страдал от суетност. Бил е едър, но е обичал да язди на кон. Силен отпечатък върху него поставя трагичната съдба на жена му. Тя получава следродилна депресия след раждането на третата им дъщеря и Текери е принуден да я даде в психиатрично заведение край Париж. Живеейки без съпругата си, той има доста любовни афери. Какво от живота му се отразява в неговите книги? Със сигурност, това, че по стечение на обстоятелствата е бил в различни страни по света – роден е в Калкута, познава добре Франция, Германия, Ирландия и неслучайно героите му посещават тези страни. Вероятно на самия него не му е било чуждо самохвалството, стигащо до откровени измислици, присъщо на някои от героите му. Така например, той твърди, че когато майка му го изпраща от Индия за Англия, корабът, с който е пътувал, се е отбил на остров Света Елена и там малкият Текери вижда самия Наполеон! Безспорно е, обаче, че когато е бил във Ваймар, се е срещал с Гьоте и дори е нарисувал негов портрет.

Има и още нещо безспорно: че Текери, който е живял преди век и половина, е създал проза, която съвременният читател с интерес преоткрива. Защото истинският талант винаги звучи съвременно.

Харизматичен красавец се изкачва високо по стълбата на успеха, като минава през леглата на високопоставени жени, мами на карти и шпионира високопоставени особи. Това се случва в романа „Бари Линдън“, който е нещо като „Панаир на суетата“, но с главен герой мъж, съперничещ по очарование на знаменитата Беки Шарп. Авторът и на двата романа всъщност е един и същ – Уилям Текери, един от най-големите английски писатели.

По своята литературна стойност „Бари Линдън“ е съизмерим с вечнозелени класики като „Джейн Еър“, „Гордост и предразсъдъци“, „Брулени хълмове“, „Север и Юг“, „Величие и падение на куртизанките“… А знаменитият режисьор Стенли Кубрик стои зад киноекранизацията на романа, получила 4 награди „Оскар“.
Този непознат досега на българския читател шедьовър излезе в библиотека „Световна класика“ на „Персей“ и включва предговор от проф. Симеон Хаджикосев.

Сюжетът: Редмънд Бари е темпераментен, красив, обаятелен и харизматичен млад човек, устремил се да спечели много женски сърца и да си завоюва високо положение в обществото. Потомък на обеднял благороден род, той се втурва стремглаво по социалната стълбица, извлича си дивиденти от благородни каузи, шпионира и мами, усвоява до съвършенство изкуството да съблазнява и да прави кариера.

Когато среща ослепително богатата и красива графиня Хонория Линдън, около която се тълпят поклонници и обожатели, той решава, че това ще е неговата бъдеща съпруга. Тя има още едно качество – стар и болнав съпруг, което прави апетита на пробивния младеж още по-голям…

Завладяващ, остроумен, невероятно четивен и изключително актуален роман, какъвто никой съвременен автор не би успял да напише. Той е и забавно практическо ръководство как да се успява в живота, но едновременно с това не ни спестява и уроци какъв не трябва да бъде човек.

Книгата е част от поредицата „Нови литературни гласове и културното наследство на творческа Европа“ (с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на ЕС). А ако искате едновременно и да познавате образците на световната литературна класика, и да изпитате удоволствие от четенето, препоръчваме и други шедьоври в библиотека „Световна класика“ на изд. „Персей“: „De Profundis“ и „Портретът на Дориан Грей“ – Оскар Уайлд, „Великият Гетсби“ – Ф. Скот Фицджералд, „Четиримата конници на Апокалипсиса“ – В. Бласко Ибанес, „Предсказанието“ – Александър Дюма, „Наопаки“ – Жорис-Карл Юисманс, „Дракула“ – Брам Стокър, „Госпожа Мари Грубе“ – Йенс Петер Якобсен, „Мелницата“ – Карл Гелеруп, „Марианела. Мияу“ – Б. Перес Галдос, „Север и Юг“ – Елизабет Гаскел, „Джон Шърман. Доя“ – Уилям Бътлър Йейтс…

Уилям Мейкпийс Текери (1811 – 1863) е един от най-значимите английски класици, наред със сестрите Бронте, Джейн Остин, Елизабет Гаскел и Чарлс Дикенс. Романите му са удивително актуални и съвременни, защото той е успял да създаде човешки типове, в които всеки може да разпознае себе си или хора, които познава. Двата му шедьовъра са „Панаир на суетата“ и „Бари Линдън“, които са екранизирани многократно. Филмът на режисьора Стенли Кубрик „Бари Линдън“ печели 4 награди „Оскар“.

В предговора към книгата проф. Симеон Хаджикосев, най-авторитетният специалист у нас по западноевропейска литература, пише за Текери:

Докато Чарлс Дикенс в много по-голяма степен е отговарял на манталитета и вкуса на средностатистическия англичанин от викторианската епоха, Уилям Текери е бил предпочитан от интелигенцията. Дикенс много внимателно е следял реакциите на читателите и се е съобразявал с масовия вкус – в нито един свой роман той не се е отклонил от сякаш неизбежния хепиенд, за да не му обърнат гръб читателите. Докато Текери не държал толкова много да се харесва на читателите си и оставал по-верен на гражданската си съвест, бил много по-отворен към бъдещето.

И двамата минават през суровата школа на журналистиката, която подостря перата им и ги подготвя за голямата литература. Птичето на славата кацва твърде рано върху рамото на амбициозния Дикенс, докато младият Текери се увличал повече по живописта и действително притежавал талант на график. Първата среща между двамата се състояла през 1836 г., когато Дикенс търсел илюстратор за сериите на „Клубът „Пикуик“ след самоубийството на предишния художник. Текери му представил свои скици и рисунки. Дикенс обаче не приел сътрудничеството му. Ако Текери бе станал илюстратор на Дикенс, щял e да стане изключително популярен график, но литературата щеше да се лиши от автора на „Бари Линдън“ и „Панаир на суетата“.

Сложните отношения между двамата са обикната тема. Текери доверил на един от американските си приятели: „Дикенс не ме обича. Той знае, че книгите ми са протест срещу неговите книги.“ Факт е, че Дикенс е бил склонен да разкрасява действителността, докато Текери е безпощаден сатирик и реалист.