Новото издание на романа е дело на ИК „Хермес“.

За книгата

И един въпрос продължава да отеква в тишината: Какво цените най-много в живота?

Преподавателката по марксизъм Бора Найденова прекарва свободното си време в провеждане на едно малко странно социологическо проучване. За да разбере нагласите на съвременното общество, тя задава въпроса „Какво цените най-много в живота?“. Получава различни отговори: някои – шаблонни, други – искрени.

В процеса на работа тя среща Кирил, един от нейните изключени студенти. Двамата си приличат по тревожното им минало, свързано с налагането на комунизма. Но се разминават в позициите си спрямо идеологията му. Техните спорове разнищват теми като свободата, природата на човека, живота, човещината и истината.

Цитати

***

„Човек расте, разцъфтява и увяхва само чрез любов!“

***

„Ако е любов – да е без предел, единствена, първа и последна. Ако е риск – да е смъртен…Ако е вярност – да е до заслепение.“

***

„Който има разруха и бъркотия в живота си, не може да понася безпорядък

в стаята си.“

***

„Ако човек започне да поправя грешките, чуждите и собствените си, цял живот ще пропилее, без да се осъществи.“

***

„И в този миг тя намира онова, което бе търсила през белите и черните листове, през дните и нощите на целия свой живот. Един въпрос: „Какво цениш най-много на този свят?“. И един спонтанен отговор. Каква топла, каква страшна, каква мъчноизречима дума: „човещина“!“

***

„В живота има такива съвпадения, каквито и най-развинтената фантазия

не може да измисли!“

***

„Какво му остава на онзи, който няма вяра в нищо, освен да вярва в бездушните вещи?“

***

 „ – Никой никому не може да забрани да бъде истински!

– Стига да погледнем истината без превръзка на очите!“

***

„Умората е велико благо за човека – тя е в състояние да го застави да се смири поне за кратко, до новата умора.“

***

“Човек може да се смее над патилата си едва след като те са зад гърба му.“

***

За авторката

Блага Димитрова (1922–2003) израства във Велико Търново, но семейството се преселва в София, където тя завършва I девическа гимназия (класически отдел с латински и старогръцки), а след това славянска филология. Докато учи, взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и изпълнява клавирните сонати на Бетовен. Била е редакторка в сп. „Септември“ и ДИ „Народна култура“, на няколко пъти остава без работа. Владее пет езика. Издала е много книги със стихове, романи, есета, спомени, както и два тома документално изследване за българската култура от първата четвърт на XX век (в съавторство с Йордан Василев) въз основа на анкета с Е. Багряна.

Стиховете ѝ са преведени на 23 езика. Първият ѝ роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996).

Романът „Отклонение“ (1967) има досега седем издания. Преведен е на осем езика и особено странна е съдбата на немския превод – той излиза с различни заглавия в тогавашните Западна и Източна Германия.

Блага Димитрова е работила и като преводач от полски, руски, шведски и др. Сред най-внушителните са преводите ѝ на „Пан Тадеуш“ от Мицкевич след 15 години труд, „Илиада“ от Омир (заедно с Ал. Милев) – от старогръцки, стихосбирка от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска (от полски).

Не е членувала в партия, участвала е в дисидентския Клуб за демокрация, преследван от комунистическата власт. Била е вицепрезидент на България (1992–1994), подава оставка.

„Глухарчето“ на Блага Димитрова e роман за недоизказаните истини, за хората, продължаващи да променят и осмислят живота ни, дори след смъртта си. Писателката ни обрисува един режисиран свят на тайни, където младите се опитват да запазят и отстояват себе си, а не да робуват на утвърдените упадъчни норми, превръщайки се във въплъщение на лъжата, фалша и лицемерието.

За книгата

Момиче на име Анастасия се самоубива малко след като завършва училище. Близките й изпадат в шок от новината. Никой не е подозирал, че ученичката ще посегне на живота си. Най-добрата й приятелка – Вангелия, се наема със задачата да открие истината за смъртта на Анастасия. След поредица от странни събития тя се натъква на дневника й. Тогава разбира колко малко е познавала приятелката си…

В стремежа си да открие истината, Вангелия започва все повече да се доближава до образа на мъртвата, да имитира гласа, маниерите, дори походката й. Тя дотолкова се слива с чувствата и възприятията й, че започва искрено да вярва, че Анастасия се е вселила в нея, предавайки й всичките си желания, страсти и дори любовта си към художника Александър.

„Глухарчето“ е изключително завладяваща и тайнствена книга, изпълнена с множество древни вярвания, легенди и любовни заклинания.

За авторката

Блага Димитрова (1922–2003) израства във Велико Търново, но семейството се преселва в София, където тя завършва I девическа гимназия (класически отдел с латински и старогръцки), а след това славянска филология. Докато учи, взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и изпълнява клавирните сонати на Бетовен. Била е редакторка в сп. „Септември“ и ДИ „Народна култура“, на няколко пъти остава без работа. Владее пет езика. Издала е много книги със стихове, романи, есета, спомени, както и два тома документално изследване за българската култура от първата четвърт на XX век (в съавторство с Йордан Василев) въз основа на анкета с Е. Багряна.

Стиховете ѝ са преведени на 23 езика. Първият ѝ роман – „Пътуване към себе си“ (1965), прави впечатление с отказ от тогавашната стилистика. След това се появяват романите „Отклонение“ (1967, по него е заснет и филм с актьори в главните роли Невена Коканова и Иван Андонов), „Лавина“ (1971, също филмиран), „Лице“ (1981), „Урания“ (1993), „Глухарчето“ (1996).

Романът „Отклонение“ (1967) има досега шест издания. Преведен е на осем езика и особено странна е съдбата на немския превод – той излиза с различни заглавия в тогавашните Западна и Източна Германия.
Блага Димитрова е работила и като преводач от полски, руски, шведски и др. Сред най-внушителните са преводите й на „Пан Тадеуш“ от Мицкевич след 15 години труд, „Илиада“ от Омир (заедно с Ал. Милев) – от старогръцки, стихосбирка от лауреатката на Нобелова награда Вислава Шимборска (от полски).

Не е членувала в партия, участвала е в дисидентския Клуб за демокрация, преследван от комунистическата власт. Била е вицепрезидентка на България (1992–1994), подава оставка.

Откъс

КЛЮЧЪТ

Вангелия се сбогува, навела очи, обещавайки пак да намине.
На прага майката й подари за спомен от Сия гердана, който момичето носеше напоследък. Анги го надяна с изтръпнали пръсти и усети около шията си примката.

Влезе в асансьора, спусна се надолу и, когато спря пред изхода, по навик натисна копчето за тавана. Полетя в безтегловност обратно нагоре. Сърцето й дънеше слепите очи с бесни удари. Стори й се, че се качва не на 18-тия етаж, а в стратосферата. Излезе замаяна. Неведнъж бе идвала тук, в този гълъбарник, където Сия си бе стъкмила едно самостоятелно кътче за приятелски веселби и усамотение. В ъгъла до таванското помещение се бе окумил кактусът в саксията, съвсем спаружен, вкакавиден, мъртъв. „Дори на чироз не мяза!“ – би рекла Сия. Анги се озърна. Бе съвсем сама. Приближи се на пръсти, наведе се, разрови сухите буци пръст в саксията. Ноктите й докоснаха студенината на ключа. Изтръпна като от допир до мъртвец. С дървена ръка го виъхна в ключалката. Напрежението на касоразбивач не би могло да се сравни с нейното състояние. Действуваше като под хипноза.

Ключът изщрака. Анги стърчеше вцепенена на прага. Внезапно асансьорът шумно потегли надолу, извикан от някого. Девойката се стресна и светкавично се вмъкна в таванската стая, изплашена, че ще я заварят на местопрестъплението. Озова се в тихата обител на Сия – непроменена, непипната, такава, каквато е била заварена в онази мрачна заран. Това бе пещера. По стените – скални рисунки на гривест лъв, ръка с разперени пет пръста, нейната деликатна ръка, фантастични цветя, елен с рога, разклонени като изг­ряващо слънце. И бели пухкави облачета, прилични на духнати глухарчета.

Анги не дръзна да вдигне поглед към гредата, на която е висяла самоубийцата. За пръв път с прогледнали очи тя обзря таванския пристан на 18-годишната си приятелка.

И откри: това бе тракийска гробница! Из дълбините на паметта й изплува гласът на Сия, озвучил затвореното пространство:
–    Това е моето светилище! Тук идвам да се прибера в себе си. Аз съм от най-древното тракийско племе „беси“, затуй съм така бясна. Тук е моята крепост, на тракийски език „ди-за“. Гостите ги черпя по тракийски обичай с бира, „брютон“, наливам я в кана „зетрайа“, на която, ако имате фантазия, бихте видели гравирана със злато и сребро великата богиня на плодородието Бендида, яхнала лъв. По стените на моята тракийска могила е отпечатана лявата ми ръка, защото лявата е женската ръка, събрала в дланта си божествената родилна сила. Аз съм тази, която излита „зейиетес“, за по-кратко „зейне“. Бих желала да бъда „камолес“ – обичана, любена, но това ще се сбъдне, когато излетя от земята високо в небето и се зарея между звездите, зейне… зазяпана, завеяна. Вангелия без малко да извика:
–    Къде си, Сийо? Накъде излетя?
Огледа стенописите, които носеха отпечатък от ръката на левачката, потомка на тракийското племе беси, според самата нея. Анги не можеше да не се усмихне на тези фрески, уж с мотиви от разкопките из тракийските могили, от известните съкровища, а гротескни, своеволно нахвърляни на смях. Погледът й падна долу в ъгъла. И пулсът й замря. Ето го, убягващият детайл! В розетката бе впъхнат косо картон с рисунка на черна гарга и надпис с туш „ГАГИЛА“.
–    Не помня, Сийо, да си произнесла приживе такава странна дума „гагила“… И тя ли е от тракийския ти речник, или си я измислила, за да си правиш с мене своите непредвидими шеги, както по-рано? Как не съм се сетила досега? Черната гарга в комина! – Посегна да отвинти розетката, но се отдръпна. – Ах, ти, хитрушо! Още една шегичка: саждите ще пръхнат извътре и ще превърнат любопитницата в африканска маска. Мене ли избра за такова шоу?

Вятър засвири в комина, като че й се присмя. Внезапно се смрачи. Облаци забулиха просторния изглед от тавана. Сводът над Витоша се начумери, тъмноморав. Наближаваше буря.

Анги светна лампата, като че ли се свечери. Побърза да изпълни това, за което бе дошла. Пиринчената розетка се отвинтваше трудно, запъната като захлупка на бутилка в морето с послание. През това време бурята се разрази. Дъжд затрополи в комина, сякаш напираше пръв да се добере до тайника.
–    Ах, ти Сийо, дяволицо! – заговори на глас Анги не­волно, защото все по-осезаемо чувстваше присъствието на приятелката си. – Колко съм недосетлива! Ами тук има радиатор за парното, коминът служел за скривалище – „ии-тюе“, както си ми загтвала, без да ми разкриеш къде ти е било това пусто тракийско питюе!
Препъхна ръка в отвора, надълбоко, още по-дълбоко до лакъта. Остропръстият дъжд нервно я изблъскваше с хлопот, без да я достигне и намокри. Най-сетне Анги възкликна тържествуващо:
–    Га-га-га! Черната гагила в комина! Защо не изграка отдалече, да не се лутам къде се криеш, гарго рошава?
Върху постелка от вестник, загъната в тъкана кърпа, се тулеше тънка пратка. Анги я измъкна и разгърна. Черна тетрадка. Това никак не я учуди. Нали тъкмо нея търсеше? Учуди я собственото й успокоение в същия момент. Като че ли Сия досега бе треперила, че някой друг ще открие съкровената й изповед, и най-после си бе отдъхнала, че тетрадката й попадна в сигурни ръце.

Вече без припряност и тревога Анги мушна тетрадката в торбето си при телеграмата до поискване, педантично завинти обратно розетката на мястото й, огледа да не е оставила някакви следи. И тъкмо се канеше да си тръгне, телефонът иззвънтя.

Това внезапно зъртене я зашемети със силата на удар от пневматичен чук. Следващият звън я опомни, като че ли я обля със студен душ и тя започна да зъзне.
–    Къде съм, Господи? На мъртвата ли се обаждат? Или е една от редовните телефонни грешки? – Зъртежъ! продължаваше упорито. – Сийо, какво би сторила ти на мое място? – попита Анги и сама си отговори с хапливостта на приятелката си: – Я се обади от мое име да шашнеш нахалника!
Анги вдигна слушалката плахо като под забрана и същевременно под повеля:
–    Ало? Ало? – запита с несвой глас в глухо, безотзивно пространство.
–    Кой е там? – обади се слисан Александър.
–    Алек, ти ли си? – ахна възрадвана.
Той онемя, сякаш прерязаха не жицата, а езика му.
–    Къде се изгуби, хей? Чуваш ли ме? – разчлени дума по дума Анги. – Ти ли си, Алек?
–    А ти? – произнесе той в ужас. – Ти коя си? Анги се задави в клокочещия кикот на Сия.
–    Не ме ли позна?
–    С призрак ли говоря? – едвам промълви той.
–    Призрачно ли ти звуча?
–    Гласът на Сия! Не е възможно!
–    Алек, бълнуваш ли? – Смехът й се залюля на жицата като сигнал от някакъв свят на шеговити загадки.
–    Съвсем ще откача! Ще кажеш ли най-после коя си?
–    Анги! – възвести с нов прилив на кикотене. – Аз съм Анги, ако не възразяваш!
–    Какво правиш там? Сама ли си?
–    Сама с една черна гарга в комина.
–    Стига ме будалка!
–    Ела, ако не вярваш!
–    Защо си там?
–    Ами… дойдох да полея кактуса.
–    Кактус трае без вода! Измисли друг номер!
–    А ти защо звъниш на този номер?
–    Минавах от там. Без да искам, вдигнах глава.
–    По стар навик?
–    Както и да е…
–    Е, какво видя?
–    Тъмно. Изведнъж прозорецът най-горе светна. Кой може да бъде?
–    Признай, какво си помисли? – Вълни от смеха на Сия заляха думите й.
Ехтяща отвъдна пустота прекъсна връзката. Анги сякаш с чужда ръка окачи слушалката на вилката.

Неусетно бе просветнало. Бурята на облак бързо бе преминала. Дъждът, изтънял и отмалял, се изваляваше.
Вангелия угаси лампата, излезе на пръсти, заключи и зарови ключа в саксията. Но кактусът й се видя толкова жалък, толкова осиротял, че се върна и взе саксията. Измъкна ключа от саксията и го пъхна под изтривалката. Повика асансьора, спусна се надолу и почувства как диафрагмата й се сви, изпомпвайки въздуха от гърдите й. Стори й се, че тъкмо там в тялото й е гнездото на страха. Притисна торбето до това място в стомаха и страхът й придоби гарвановочерна отсянка. Слизайки етаж по етаж, измерваше как се качва градусът на напрежението й. Стигна предела на поносимост при изхода. Дали няма да я срещне някой от обитателите на сградата – да я попита къде отнася тази саксия, добре позната на всички с кактуса на самоубийцата. Никой.

Изскочи навън и си пое дълбоко дъх. Въздухът, току-що изкъпан от летния дъжд, бе замайващо свеж. Мир и сговор със цялата вселена се разля в младото й същество. Тя изпълни посмъртната воля на приятелката си. „Черната гарга“ – гагилата, нямаше да се разграчи и да издаде тайната на мъртвата.

Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

На 6 март излиза дългоочакваното пето издание на един от най-обичаните български романи – „Пътуване към себе си“ от Блага Димитрова, съобщиха от ИК“Хермес“. Това е книга за заминаването, за бягството, за пътя, по който поемаме в търсене на собствената си идентичност. Тук преживяванията са разказани като спомен, а самата история е своеобразен опит за преосмисляне на времето.

Блага Димитрова поставя акцент върху моралните ценности, чувството за вина и отговорността. Помага ни да открием пътя към себе си, най-сложния, истински и стръмен път, криволичещ през житейските проблеми, тревожните мисли и порива на чувствата.

Ето няколко откъса от романа, подбрани от издателство „Хермес“:

Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

Мъжкият поглед се влияе. Сякаш е сляп! Нужни му са чужди очи, за да прогледне. Искаш ли да му се харесаш, трябва да се харесаш първо на другите. И винаги да се харесваш на всички заради един-единствен мъж.

„Ела“ – вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“, „почакай“ – шепне той и това значи буквално „за този миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ – казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам да не би да е „завинаги“.

Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.

Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.

Нищо друго не мислех, не търсех, освен усмивката си. Да мога да продължавам да се усмихвам, сякаш нищо не се е променило, сякаш няма от какво да се плаша.

Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко.
Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без теб не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.
Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей.
Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.
И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.
При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна…

За автора

Блага Димитрова (1922–2003) израства във Велико Търново, но семейството се преселва в София, където тя завършва I девическа гимназия (класически отдел с латински и старогръцки), а след това славянска филология. Докато учи, взема уроци по пиано при проф. Андрей Стоянов и изпълнява клавирните сонати на Бетовен. Владее пет езика. Издала е много книги със стихове, романи, есета, спомени, както и два тома документално изследване за българската култура от първата четвърт на XX век. Превела е от полски „Пан Тадеуш“ от Мицкевич след 15 години труд, от старогръцки „Илиада“ от Омир, както и редица книги от полски, руски, шведски и др. автори. Била е вицепрезидентка на България (1992–1994), подава оставка.

Из послеслова Как се ражда „Пътуване към себе си“

Романът включва и автобиографични елементи. Особено често става дума за музика, тъй като авторката от дете свири на пиано, ученичка е на проф. Андрей Стоянов заедно със световноизвестния пианист Юри Буков. В спомените си главната героиня Райна се връща към детството си и споменава, че детските й дни са преминали по-често в свирене, отколкото в игри. Може би това е заблудило някои критици, които смятат, че Блага Димитрова изобразява себе си в главната героиня, и твърдят, че нейният баща е бил офицер и е разстрелян от така наречения Народен съд през 1945 г. А всъщност баща й е юрист и е починал през 1962 г.
Й. Василев