По книгата през 1991 г. е създаден едноименен филм, режисиран от Анри Кулев.

Написан преди три десетилетия, романът „Бащата на яйцето“ е посрещнат от читателите с множество тълкувания:
„Роман с разтърсващи болезнени видения.“
„Модерна приказка, митологична притча или нов вид фантастика?“
„Произведение, отвъд жанровете, което стъписва с размаха на въображението…“
„Търсения, които побират най-актуалните болки и проблеми на човека, заел се да открие нова спасителна етика…“

Роден от изстраданата вяра на един поет в хуманното, днес, във време на войни и конфликти, които изглеждат фантастни, „Бащата на яйцето“ провокира отново със своята актуалност. Тревожен присмех над нашите представи за мир и законност – „притчата“ се е превърнала в „роман-действителност“.

Церемонията по връчването на Първите литературни награди “Перото” се състоя на 6 ноември в НДК.

Наградата за детска литература получи Юлия Спиридонова-Юлка за книгата си “Бъди ми приятел”. В категорията “поезия” отличие взе Ани Илков за “Подготовка за напускане на сърцето”. За чудесните си преводи на английски на “Физика на тъгата” от Георги Господинов приз получи българистката Анджела Родел, а Катерина Хапсали заслужено грабна наградата за романа на годината с книгата си “Гръцко кафе”.

Призовете в различните категории бяха връчени от световната писателка Маргарет Мацантини, заместник-изпълнителния директор на Федерацията на европейските издатели Енрико Турин, автора на наградата проф. Емил Попов и от директора на Национален център за книгата (НЦК) Светлозар Желев.

Наградите „Перото“ се връчват за първи път и са за постижения в българската литература в периода от 1 юли на предходната година до юли на текущата.

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

МОЛИТВА

Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.

Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;

покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;

дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.

КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ

Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното – вратът му е червен.
Залива ме… И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.

Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт – не може и да има.

Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.

Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.

Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.