На 22 април 1920 г. е роден Валери Петров – поет, сценарист, драматург и преводач. Наричан „мъдрецът с детско сърце“…

ПЕСНИЧКА ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА

На островче малко, което
стърчало далече в морето,
живял едно време един стар
пазач на фар.
Той бил пътувал по всички паралели
и меридиани,
на всички „Катерини“, „Нели“, „Мери“ и „Диани“
и решил, че като стар морски вълк
да изживее сетните си дни
сред зелените морски вълни.
И живял тъй на острова там
сам
със своята важна задача
фаропазача.

И ПОДРЪНКВАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЕЛ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но да пееш не може безкрайно,
заскучал той в душата си тайно
и играел на шах и на дама,
ала те се играят от двама,
и небето било бледо и празно,
а морето направо омразно
и нямало нищичко разнообразно
освен кораба рейсов от Ливерпул
за Константинополис – Истанбул…
И тогаз му дошла идея
и той уловил се за нея:

„…Във връзка с разделянето на света на два
лагера и разширяването на задачите по
опазването себестойността на фара,
моля да бъде открито място за щатен
помощник-фаропазач с основна заплата…“

И понеже в този момент
един референт
в Министерството на параходството
имал един братовчед,
незает
в производството,
не било трудност голяма
да станат на острова двама,
всеки със свойта задача:
пазачът на фара
и помощник-фаропазача.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

Но помощникът бил млад
и поглеждал все назад,
и не му се играело шах,
а имал ищах
за „ох!“ и „ах!“,
и не щял двама да играят на дама,
а искал с дама да играят двама
и тогаз му дошла идея
и той се заловил за нея:

„… Пред вид зачестяването на трафика
и увеличаването с 32% на подводните скали,
моля да бъде назначена за машинописка
при фара…“

А въпросната девойка
на изпита имала двойка
и била прочута
с туй, че пишела три букви в минута
и на всяка дума
триела с гума,
но бидейки милолика
и позната на кадровика,
след няколко дена
била назначена
и почнала даже заплата да взима.
Тъй че на острова станали трима,
поемащи смело за фара риска:
пазач на фар,
помпазач,
машинописка.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

А след тази машинописка
дошло някому на ум да поиска:

„… метеоролог, който е крайно
необходим за правилното функциониране
на фара, тъй като атмосферните влияния…“

И потръгнал по-весел живота
край морето,
тъй като направили за белота
карето,
но понеже всеки
търсел пътеки
да не поема отговорности преки
и понеже защото
е добре във бюрото,
когато си тръгваш и държат ти палтото,
растяло, растяло, растяло
и набъбвало щатното тяло,
и където преди един играел на дама,
се простряла панорама голяма
от бюра,
номера,
телефони,

от звънци,
и писци,
и тампони
и чудел се всеки, млад и стар,
щом минел край техния фар,
на гората
от писалки,
на планината
от закачалки,
на реката
от карфички
и подшиватели…
А краката
всички
си клатели:

пазач на фар,
помпазач,
машинописка,
метеоролог,
документатор,
архивар-регистратор,
завеждащ сирените,
завеждащ антените,
завеждащ сигналите
(червените
и зелените),
завеждащ възторга,
два профорга,
контрольор,
шофьор,
броител на чайките и албатросите,
специалист по въпросите.

И ТЕ ДРЪНКАЙКИ С КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ПЕЛИ ПЕСНИЧКАТА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА.

И прииждали все нови и нови,
да обслужват фара готови,
със свойте деца, роднини, съпруги
и се катерили едни върху други,
и с лакти остри
се бодели без жал,
тъй че бедният остров
да изтрай не можал
и с грохот и трясък,
сред пяна и плясък,
разпукан в средата,
в миг се скрил под водата!

И тъй се издавили всичките хора,
от първия пазач до шофьора,
защото скалата,
на която бил фарът дотогава,
по чудо останала над водата
здрава
и от брега, в свойте грижи заети,
видели го хората,
че престанал да свети
чак след сто и една година,
когато му се свършил бензина,
понеже той бил фар отличен,
автоматичен
и, значи,
въобще нямал нужда от пазачи,
и – честно казано – даже първият стар
пазач на фар
също нямал никакъв стар морски дълг
и не бил никакъв стар морски вълк,
а бил завършил ветеринарна медицина,
но поискал да почине някоя и друга година.

КАТО ПЕЕ СЪС КИТАРА,
ТРАМ-ТАРАРА, ТРАМ-ТАРАРА.
ТАЗИ ПЕСЕНЧИЦА СТАРА
ЗА ПАЗАЧИТЕ НА ФАРА!

„В тази среща, надяваме се, ще оживее  нежният човек и лирик Валери Петров, умислен, съзерцаващ живота и страдащ, надяващ се и вярващ“, допълват организаторите.

Паулу Коелю е най-известният съвременен чужд писател у нас. Това показва изследване на читателските практики в България през 2014 г., направено от екип на проф.Александър Кьосев и агенция „Алфа рисърч“.

При проучванията през 2009 и 2006 г. номер едно по популярност у нас е бил Дан Браун, който сега остава на второ място. Прави впечатление, че към първите двама тази година се доближава Хорхе Букай. Останалите по-известни чужди автори у нас са Нора Робъртс, Сандра Браун, Стивън Кинг и др.

Сред съвременните български автори най-известен продължава да бъде Стефан Цанев, следван от Валери Петров. През 2014 г. Иво Сиромахов е изпреварил по популярност Недялко Йорданов. В първата десетка попадат също Антон Дончев, Иван Вазов, Георги Господинов, Людмила Филипова, Алек Попов, Христо Ботев. Интересното е, че въпросът към участниците в анкетата е „Можете ли да назовете трима съвременни български автори (поети или писатели)?“, а част от тях са посочили Вазов, Ботев и Йовков.

За период от осем години интересът към четенето на български автори на книги остава почти непроменен. Прочелите през последната година поне един български автор са 37% – стойност, приблизително равна с тази от проучването през 2009 г. (36%). Над половината българи признават, че не са чели нищо от наш писател повече от една година.

Още от изследването:

Всеки трети не е отварял книга през 2014 г.

Харчим до 10 лв. за книги на месец

„Драги Недялко, не се уплашвай от обема на пратката! Изпращам ти много повече неща, отколкото ти искаше и отколкото аз си представях, че имам. Оказа се, като почнах да се ровя в старите си работи, че успоредно с другите, уж по-важни, неща съм написал сума ти текстове и текстчета за песни (покрай някой филм, някой спектакъл и т.н.), доста от които дори са останали неизползувани, докато други са минали бързо с филма, пиесата, спектакъла. Толкова много са, че дори почвам да си мисля дали не би могло да се направи от тях една самостоятелна книжка…”, пише Валери Петров в писмо до Йорданов.

За тези свои текстове поетът, прочут със своята непретенциозност, отново е скромен. Той би искал те да се отпечатат с по-дребен шрифт, за да си личи, че „става дума за отваряне на старо чекмедже, а не са нова проява”.

Текстовете в книгата са създадени за игралните филми „Летящият човек” на режисьора Янко Янков, „На чисто” на Леон Даниел, „Откъде се знаем” на Никола Русев, „С любов и нежност” на Рангел Вълчанов, от документалния „Жената у нас” на Янко Янков, за пиесите „Честна мускетарска”, „Сняг”, „Когато розите танцуват”, за шекспировите представления „Крал Лир”, „Напразните усилия на любовта”, „Веселите уиндзорки”, за спектаклите на в. „Стършел”, „Приказките на Киплинг”, „Театър – любов моя!”, за детската пиеса „Мехурчета-смехурчета” и други, които така и не са били изпяти или рецитирани пред публика.

Предговорът е от поета Недялко Йорданов. Той разказва за своята първа среща с Валери Петров – първо с негова апокрифна любовна поема, а години по-късно и с него самия в дома му на столичната ул. „Елин Пелин”. Напомня как след като Петров е бил уволнен и изключен от партията яростно се захваща да превежда Шекспир.

Прекрасната корица е на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски.

Опашката се извиваше повече от километър, а тленните останки на твореца бяха поставени в затворен кафяв ковчег, до който бяха застанали близките му. По стар обичай представители на еврейската общност затрупаха с камъни ковчега на своя събрат по произход. На поклонения евреите не носят цветя, а именно камъни, които полагат на гроба на своите близки.

„Тази традиция датира още отпреди много, много години, когато камъни са се поставяли на гробовете на евреите в пустинята, за да не отнесе вятърът тленните им останки. Със сигурност обаче никой вятър не може да отнесе спомена за Валери Петров. Това е огромна загуба, и то двойна – веднъж, че губим велик българин, втори, че губим велик евреин“, казаха представители на „Шалом“ в България, цитирани от в.“Телеграф“.

Един от най-близките приятели на Валери Петров – Анжел Вагенщайн, също каза няколко думи. „Още един от хвърчащите хора отлетя. Без него ние станахме още по-уязвими и още по-безсилни пред агресията на шумната посредственост“, каза един от най-близките приятели на Валери Петров – Анжел Вагенщайн.

„Някога, беше толкова отдавна, Валери опита от трибуната на Великото народно събрание да озапти и усмири развилнялата се шумна простащина. Опитът на мъдрия наивник беше засипан от вълна пошли подвиквания. Той смутено млъкна, учудено и безпомощно се огледа и мълчаливо слезе от трибуната. Години и години след това този посланик на доброто продължи да разказва своята приказка. Със своите творби той надвика агресивната простащина. После виждах в очите му все по-нарастваща тревога и безсилие. Видях как в шумотевицата великият поет все по-объркано се оглежда и после внезапно слезе от трибуната на живота, този път завинаги“, продължи Вагенщайн.

На ковчега на Валери Петров блеснаха и няколко еднакви букети от полски цветя. Оказа се, че това са четирима почитатели на поета, които рано сутринта са се качили на Витоша и са набрали от любимите му сини тинтяви, каквито бе възпял в прочутото си стихотворение. Съболезнования приемаха дъщеря му Бояна – преводач, издател и управител на книжарница, зет му Иво Хаджимишев – известен фотограф, внукът Огнян. Внучката му Ани е бременна и чака второто си дете – ще бъде момиченце, което дядо й не доживя да види. А той така обичаше своите 4 прекрасни девойки. Има 3 внучки от Оги и една – засега, от Ани. В траур беше и сестрата на поета д-р Ева Меворах, с която той споделяше дома си в кв. „Лозенец“. Бояна, която видяла баща си малко преди кончината му, разказа: „Видях лицето му спокойно, умиротворено. Знам, че си отиваше, но не се мъчи. Просто отлетя…“

Сред дошлите да се простят с Петров имаше много политици, популярни личности, академици от БАН, кметът на София Йорданка Фандъкова с букет от бели хризантеми, бившият ректор на СУ проф. Боян Биолчев, писателят акад. Антон Дончев, както и граждани, които, без да го познават лично, просто искаха да отдадат почит на „рицаря без броня“. Сред множеството можеха да бъдат забелязани актьорите Татяна Лолова, Илка Зафирова, Славчо Пеев, Юлиан Вергов и други. Да се поклони пред властелина на Шекспировото слово, дойде и служебният премиер проф. Георги Близнашки.

За да отдаде последна почит на Валери Петров, на поклонението дойде и голяма част от БСП. С цветя в ръце един до друг застанаха досегашният и новият председател на левицата – Сергей Станишев и Михаил Миков, придружавани от евродепутата Илияна Йотова, председателя на софийската структура на левицата Калоян Паргов, както и други познати социалисти като Янаки Стоилов, Атанас Мерджанов, Георги Пирински. Станишев сподели, че приспива децата си с приказките на Валери Петров.

„На мен Валери Петров ми подари невероятния текст на „Ромео и Жулиета“ преди повече от 25 години, първата ми роля в „Зад канала“, аз направих моя Ромео по неговия превод“, призна председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев. „Не сме загубили, спечелили сме, че го имаме“, сподели Татяна Лолова. Антон Дончев пък пресметна, че двамата с Валери Петров са прекарали година и половина от живота си заедно. „Повече от 20 години всяко лято сме почивали за по две седмици в станцията на писателите. Никога не сме се скарали. Ако сме се събрали сега да изпратим тялото му, то душата му остана при нас, след като ни я раздаде приживе“, разказа авторът на „Време разделно“.

Лео Богдановски, в.“Телеграф“

Поклонението ще бъде на 29 август от 11.00 ч. в Народния театър в столицата. През последните години Валери Петров не даваше много интервюта.

„Не е вече толкова важно какво мога да кажа аз“, учтиво и с присъщата си скромност отклоняваше любопитството на журналистите творецът.

Ето какво е казал през 1993 г. в интервю пред журналиста поет Иван Матанов и в.“24 часа“:

Поезията покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра

– Г-н Петров, давали сте не едно и две интервюта в медиите — всеки иска да надзърне в душата на поета…

– Наистина, напоследък доста „се отворих“ на интервюта. А уж бягах от подобни изяви, които винаги са ми се стрували нескромни. Но обещавам: след настоящото интервю (и още няколко), вече няма!

– Чувствате ли се ограбен след подобни интервенции, както и след публикуването на едно стихотворение?

– Не, не се чувствам. Кой се съгласява доброволно да го грабят? Това се отнася за интервютата. А колкото до стихотворенията, нали те се пишат, за да бъдат публи- кувани! За мен всяко стихотворение е опит за контакт с читателя, при който и двамата печелим, когато то е добро, разбира се! Човек сякаш слага ръка на рамото на другия и му казва: „Аз така мисля, така чувствам. А ти? Съгласен ли си?“; и е щастлив, ако усети, че другият казва: „Да.“ Така че за какво ограбване може да става дума тук?

– Противоречиво се възприемаха изказванията ви във Великото народно събрание. Защо според вас толкова литератори се захванаха с политика?

– Че какви изказвания съм правил, та да бъдат възприемани противоречиво? Веднъж се опитах да кажа нещо и бях възпрепятстван още в началото. А в това че мнозина литератори – моя милост, включително — взеха участие в политическите акции през първия период на промяната у нас, няма нищо чудно. Чудното е, че някои от нас така се вживяха в новите си роли, че забравиха и за литературата, и за литературния език. Тъжна работа. Изглежда, че не пишещата машинка им е била истинското призвание…

– Убеден социалист сте, но никога не са ви наричала „партиен поет. Поставяте ли личното творчество над идеологията?

– Прав сте, „партиен поет“ никога не съм бивал наричан. Квалификациите са били по-често в обратното направление. Но в действителност съществени противоречия между творчество и идеи при мен не е имало и няма, макар тези неща да са сложни. Виж, различия между цялата ми душевна същина и тясното виждане за „партийността“ в изкуството са съществували винаги. Обикновено същината ми е надделявала, но зная и доста случаи, когато съм давал вяра на една или друга догма. И в тези случаи резултатът е бивал винаги спад на художественото равнище.

– Споделяли сте, че сега не е време за поезия. Не се ли абсолютизира днес този стих на Вапцаров?

– Навярно съм казвал такива думи в мигове на огорчение от днешната ни атмосфера. Но времена „за поезия“ и „не за поезия“ няма. Историята на литературата отсъжда по-късно, обръщайки се назад, кое време е било благоприятно за поетическото творчество, и кое не е било такова. И нещо повече: това странно растение, поезията, май покълва и цъфти по-буйно в студа и вятъра — творчеството на самия Вапцаров е потвърждение на това.

– Впрочем, познавахте ли се с Вапцаров, и — ако да — какви са впечатленията ви от него?

– Не, не сме се познавали с Вапцаров. Пътищата ни безспорно са се кръстосвали (например в известното кафене „Средец“), но някак си сме се разминавали. И аз много съжалявам за това.

– Мнението ви за процеса па дегероизация у нас…

– Вие на тази развихрила се вандалщина (била тя с чук или с перо) „дегероизация“ ли й викате?… Не се обиждайте, не към вас е отправено възмущението ми. Но каквото и да кажа, „скръб ще бъде, майко моя!“ Според мен може да си дълбоко несъгласен с мислите на този от бронзовия бюст, но нали той е умрял не в преследване на користни цели, а за нещо високо? Тогава? Ще ми се да цитирам финала на едно прочуто стихотворение на американския поет Робърт Лоуъл. То много подхожда за случая, защото разказва за туй, как един бронзов барелеф в памет на загиналите във войната между Севера и Юга се тресе под ударите на екскаваторите, строящи нов подземен гараж. Този финал, набързо преведен, гласи:

„…Разперили плавници, дълги коли
се плъзгат, подобни на риби. 
Дива сервилност, отлично гресирана, 
лети по асфалта.“

Но ние тези стихове и тези поети, свидетелстващи за една друга Америка, не искаме да ги знаем. На нас дай ни тв сериали, Стивън-Кинговци и тем подобни!

– Но сонетите на Шекспир, преведени от вас, се изкупиха мигновено. А се говори, че бездуховността е взела невероятни размери…

– Това за бездуховността, уви, не е лъжа. Някакъв нов човек — груб и некултурен печалбар — се среща все по-често у нас и сърцето ме боли от това ново явление. Кой е виновен за него? Миналото ли? Или настоящето? Или и едното, и другото? А бързото разпродаване на „Сонетите“ не ме успокоява: хиляди верни привърженици на красивото се намират и при най-страшната духовна криза. Макар че все пак успехът на книгата ме радва, то се знае.

– Салваторе Куазимодо твърди, че „поетът е сам върху лицето на земята, прободен от едничък слънчев лъч?“

– Да, понякога поетът се усеща самотен, неразбран. Това с особена сила важи за поетите на Запада, едни от които е цитираният от вас Куазимодо — те наистина пишат на един трудно разбираем език и, естествено, страдат от вакуума, който се е образувал около тях. Аз ги виждам подобни на музикални кутийки, захлупени под стъклената камбана с изпомпан въздух: звънтят, а пък мелодийката им не се чува. При нас пък днес е обратното: мелодийката ни — доколкото я има — се заглушава от политическата шумотевица. Но що се отнася до разбираемостта, моят език е по начало ясен и контактът ми с читателя — лек. И, не се усещам самотен.

– И традиционният въпрос: над какво работите тези дни?

– Току-що завърших превода на едно либрето за нашия Музикален театър. Много ми хареса известният мюзикъл „Цигулар на покрива“ по повестта на Шалом Алейхем „Млекарят Тевие“. Приех да преведа текста му и се надявам, че спектакълът ще има успех. А утре какво ще правя, сам не зная. Навярно каквото съм правил цял живот.

Два инсулта покосиха големият български поет, сценарист, драматург и преводач акад.Валери Петров.

Първият го е съборил на 22 август във Варна. Линейка го е транспортирала до Военно-медицинска академия в София, където 94-годишният Петров е получил втори мозъчен удар. Състоянието му е много тежко, лекарите от ВМА се борят за живота му, съобщи дъщерята на писателя Бояна.

Макар и на преклонна възраст, доскоро писателят се радваше на добро здраве. Сам признаваше, че продължава да работи и чете.

Роден е на 22 април 1920 година. Майка му Мария Петрова е преподавателка по френски език в столични гимназии, а баща му д-р Нисим Меворах е професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат — посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. По-късно те приемат протестанството в Евангелската църква на столичната ул.„Солунска“ и решават името на сина им Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.

На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка — поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.

През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар. През есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.

След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945—1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.

От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.

По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“ и в издателство „Български писател“. Известен с преводите си на Уилям Шекспир на български език.

Става народен представител в Седмото ВНС (1990-1991). От 2003 г. е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради Пет приказки, номиниран е за Нобелова награда.