Главен герой в събитията е г-жа Кирила Възвъзова-Каратeодорова (1917-2005). Въпреки че няма научни титли, нейното име е запазено в българската историография. От 1947 г. чак до пенсионирането си, а и след това като нещатен консултант, тя е работила в архивния отдел на Народната библиотека. На нея се пада редкият шанс да открие и дешифрира легендарното тефтерче дневник на Васил Левски, а също и да спаси личния архив на княз Александър Батенберг. Участвала е в съставителството на десетки документални сборници и библиографски издания.

През 2002 г. авторът имаше шанса да запише преживяванията на г-жа Възвъзова-Каратеодорова по този повод.

„Беше през 1951 г. Подреждахме архивния отдел в току-що построената сграда на Народната библиотека. Работата наистина бе огромна. През 1943 г., веднага след първата бомбардировка на София, тогавашният директор на библиотеката – Райчев, евакуирал спешно архива в Горна баня. При това пак по български – с връзки. Една от служителките му имала брат, който бил офицер в Министерството на войната. И чрез него Райчев издейства няколко армейски „Опел“-а, с които успява да изнесе навреме по-голямата част от документите. Бил е явно много далновиден човек. Защото сградата на Народната библиотека, тогава на ъгъла на „Раковски“ и „Славянска“, където сега е Министерството на икономиката, е разрушена от бомбите през 1944 г. И така започнахме да пренареждаме всичко. Тогава от една папка с материали на Христо Ботев в ръцете ми изпадна и тефтерчето на Левски“, споделя Възвъзова.

Историята понякога наистина си има своя логика – в папка за Ботев да се крие тефтерчето на Левски. На г-жа Възвъзова възлагат дешифрирането на съдържанието на текстовете. Тя твърди, че почеркът на Левски е много четлив, а използваните съкращения са сравнително малко. Работейки върху записките, г-жа Възвъзова си съставя собствено мнение за Апостола: „Той е преди всичко човек на действието. Бил е постоянно сред хората и е разбирал техните нужди и желания. Това е най-големият пример, който трябва да бъде следван от днешните ни политици. Най-гениалното му прозрение е за това, че всички ще бъдат равни пред законите без разлика от вяра и народност.“ Възвъзова е родена в Айтос, отраснала с деца от турски, еврейски, арменски, гръцки семейства.

„Между нас никога не е имало някаква вражда или отчуждение. Спомням си колко възпитано, направо кавалерски се държаха с нас турчетата“, спомня си жената. За пръв път г-жа Възвъзова почувствала, че е направила нещо наистина значимо за българската история, с откриването на дневника на Апостола през 1987 г., когато по повод 150 година от рождението на Левски се издава луксозно издание на бележника му. На промоцията има километрична опашка от хора, чакащи да си купят изданието. Тя със смях си спомня, че тогава забравила паспорта си и милиционерите не я пускали в салона на Военния клуб, където е представянето. А е трябвало да каже и тя няколко думи. В крайна сметка неин колега я „идентифицирал“, за да може да влезе. От вълнение обаче не успях да кажа почти нищо, спомня си Кирила Възвъзова.

В четвъртък, 18 февруари, вестник „Стандарт“ ще подари на читателите си издание на тефтерчето.

Източник: standartnews.com

В навечерието на 143-та годишнина от обесването на Апостола издателство „Труд” предлага ново издание на бележника му с факсимиле, разчетен текст и подробен археографски коментар.

За първи път са разчетени над 120 думи – една част задраскани от Васил Левски, а друга част – неправилно тълкувани досега. Бележникът за първи път е представен самостоятелно факсимилно почти в автентичния му вид, огромна роля за което имат съставителите Цветолюб Нушев и Тодорка Томова от Народната библиотека, където се съхранява оригиналът на тефтерчето.

Много са крилатите фрази, добили популярност именно от Тефтерчето на Левски: „Аз Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турский и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род“, „Не ща да съм турски и никакъв роб. …Същото искам и за милия си род“, както и прословутото „Народе????” с четири питанки и точка, което и до днес остава без отговор.

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса “кой е най-великият българин” отговаряме подозрително единодушно – Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в ТВ класацията Топ 100(!?) на велики сънародници.

Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури, в Апостола на Свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас.

Но нека си го кажем най-сетне – фигурата на великият Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа. Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, четени от по осемнайсетина души, той не е само занимание за историци – Левски е  разговор, който не трябва да прекъсваме.

Затова, без претенция да казвам нещо ново и сензационно, аз просто искам да поговоря за Апостола. Доколкото тук му е мястото, ще обърна внимание върху разказа около предателството му, приет за емблематичен в нашия колективен наратив. Искам да поразсъждавам “на глас” и за неговия истински враг и предател. Съзнавам, че тази могъща история не може да бъде разказана накратко и в този формат, но въпреки това ще я започна. Източниците ми са Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Унджиев и кореспонденция на Васил Левски.

Ето съвсем накратко фактите около края на Дякона Левски:

На 22-септември, петък, 1872-ра в Арабаконашкия проход (сега Ботевградски) е нападната турската хазна. Обирът е дело на Димитър Общи и Стоян Пандурина с група въоръжени мъже, а идеята идва от един тетевенски “бизнесмен” и член на комитета, Хаджи Станьо, който има добри връзки с местната турска власт и разполага с вътрешна информация за движението на колата с парите.

Идеята е уж да се съберат средства за революционна дейност и въоръжено въстание. Тази идея обаче, Левски – основателя, сърцето и двигателя на Българският Централен Революционен Комитет – е отхвърлил недвусмислено като ненавременна след като се запознал с нея. Въпреки обаче волята му, и без неговото знание, държавното превозно средство е нападнато. Охраната е вяла, грабежа – успешен. “Отрязохме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите.”- казва в показанията си Димитър Общи при следствието.

От тях научаваме, че същия прибрал чантите на повечето участници, а тези, на които не успял изпратил със заръка да си отидели по домовете, да скриели парите, и да не ги пипали. На някои  платил по 500 гроша за добре свършената работа, на ханджията в Правец- 1000, но той му поискал още 200, които и получил. Стоян Пандурина пък още при обира успял да скрие една торбичка със злато. Вече в Тетевен, двама от членовете на комитета, Станьо и Станчо му поискали 1000 гроша, за да си купят вино от Плевен и Общи им дал, защото обещали, че ще ги върнат после на комитетската каса. На някой си Дочо също дал 1000 на заем, а на Анастас п. Хинов дал четири кесии с пари да купи коне и т.н и т.н… Въобще, Димитър Общия е твърде щедър с парите.

Естествено, някой се разпява, наглите обирджии един по един са арестувани, освен Димитър Общи, все още укрит в Тетевен. Местния комитет обаче, изплашен от арестите, не го иска вече в града си и го натирва една нощ, преоблечен с женски дрехи. Заловили го дни след това в обора на един хан, заспал върху два чувала орехи. Откарват го в София. В софийския конак, Димитър Общи извършва най-масовото предателство, на което е способен. Там “…без да се даде да го мъчатъ, обадилъ имъ, че ще казва сичко кое знае. Този Димитъръ оказалъ на много лица, казвалъ, че имали големи планове, чи тiя пари бьiли обрали с целъ да купуватъ …оръжие…”, пише Й. Филаретова на Найден Геров през ноември.

Васил Левски, все още на свобода, също предупреждава в едно свое писмо до Х. Иванов. “Известни да сте, че Д. Общи предава всичко щото знае. От София доде човек нарочно да ми разправя за това който са познава с Д. Общи да стои нащрек в къщата си да не спи, а по приятели.”

Димитър Общи

Можем само да гадаем какви са подбудите на Димитър Общи да издаде всичко и всички. Всеобщото мнение е, че по такъв начин уж бил искал да привлече вниманието на Европа, че бил търсил среща със султана, подкрепа от обществеността и подобни дивотии. Фактът е, че Димитър Общи нарушава Устава на БРЦК, нарушава революционния Закон. Струва ми се, че историята се е отнесла снизходително с това и по славянски сантиментално му е простила. Заловеният Д. Общи от страх пред въжето опитва да прикрие едно неодобрено от Васил Левски своеволие с патриотизъм, опитва да превърне един криминален акт в политически. Успява.

Разпит след разпит, ден след ден турската власт научава имената на всички български революционери, които Д. Общи познава и не познава. Нещо повече – той не спира само със своите предателства, а подтиква всички задържани около себе си да правят това. Софийският затвор за дни става буквално тесен за всички идващи българи, налага се да пращат затворници във Видин.

Разследванията са неочаквани за турската власт, която не е подозирала мащаба на национално-освободителната дейност. Назначава се смесена комисия съставена от мюсюлмани и християни, които участват в разпитите на постъпващите в конака нови комитетски членове, издава се султански указ от Цариград, за да се сформира орган с качествата на извънреден съд, в който влиза и висшия държавен чиновник, българинът Хаджи Иванчо Пенчович. По всичко изглежда, че в София вече е прибрана голяма част от вътрешната революционна организация. Този, който определено е липсвал в кауша обаче бил Апостола.

И последните си седмици свобода, Левски е зает да работи по делото, обикаля комитетите, събира архива, пощата, революционната каса, но бесилото е вече около врата му. Въпрос на време е било, той да увисне на него. Нека веднъж завинаги стане ясно, че това бесило е издигнато не от някой друг, а от Димитър Общи.

Всяка велика за епохата си история се развива по правилата на една добре написана драма. В тази драма, героят е Дякона Левски. Неговият антипод обаче не е общоприетия до днес поп Кръстю, който може да е бил, а вероятно и да не е бил предател. Тъмния герой и истинския Анти-Левски е Димитър Общи.  Това, което се знае за него не е много:

Роден в село Дяково (сега в Косово), израстнал в Сърбия, където казва “Слугувах при големи хора и прекарвах както можех…”,  преместил се във Влашко, после пак в Сърбия в легията на Раковски,(където се е запознал и с Левски), после се върнал в Гюргево, през 66-та отива в Италия като доброволец при Гарибалди, после се озовава в Атина, участва в Критските събития, после пак в Сърбия, пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други стари воеводи.(Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1871 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си за това, но вече е късно – Д. Общи е при него.

Левски е подозрителен към новия си помощник от самото начало – навярно е имал впечатления от общото им минало на легионери в Сърбия – и не му се доверява много. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана и не го запознава с членовете. Не се държи така Апостола с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло. За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен – налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може: “ Извадиха един устав и го прочетоха… Попитаха ме: Разбра ли устава, който се прочете? Понеже беше много дълъг, не можах да го запомня всичкия, та ми го обясниха повторно.”- четем в признанията му.

Въобще, Левски държи Димитър Общи настрани от много неща. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му не го удовлетворява, да обикаля села и паланки не е за него – той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: “Д. Общи ще го извадим из службата му… той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил…”

Димитър Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1872 година Левски свиква всички упълномощени дейци на комитета на събрание, за да разгледат и одобрят новия устав. Между тях не е поканен Д. Общи. Предполагам, че раздиран от наранено честолюбие и ревност по това време, той започва да вижда Апостола като свой личен враг. “Бях сърдит, че не ме взеха със себе си…” казва той.

В започналата вече активна работа, Апостола очертава в едно писмо какви трябва да са качествата на народния водач: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е.”

Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво тогава търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора – това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак, Димитър Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона – Анастас Хинов. Вторият е поне грамотен, та имаме писма, които доказват опитите да се почерни името на великия българин и дори заплахи за саморазправа. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара и бил “привилегист”.

Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но нито за миг не пада на нивото на хулителите си. Той борави с факти и цифри и призовава към демократично решение на възникналия проблем. В духа на устава, Левски призовава към събиране на “документите” против него и отиване на съд пред Централния комитет, това е “интрига, която спира ходатъ на народната работа.” – пише  Левски, оставайки високо над личните обиди. “Ако Вий мен не сте познали, който са таркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани…” И. Унджиев пише “Това бе борба, в която лекомислието и… безредието воюваха със съзнанието за отговорност пред делото на народа, със здравия разум и дисциплината на организацията.”

Ето и Левски, в писмо до ЦК. “Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона(според който неподчинението на Устава се наказва със смърт, б.а.) Бай Димитър не е предател, но неразбран – горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят…”

И тук, мисля Левски прави грешка и не прилага Устава, в чието написване участва и по чиято буква сам живее. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, както знаем, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотане из Българско, Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.

В деня след Коледа, Апостолът е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг(има достатъчно заподозряни в това), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено.  Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в Софийския затвор и принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?

Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог-визионер, Общи е мутра-рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи- темерут. Левски е великодушен, Общи- отмъстителен. Левски е честен, Общи- лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи- припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий аворитет. Левски е всеотдаденост, Общи- егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия. Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.

Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на национална ни идентичност – конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото. Фигурата на поп Кръстю в случая е нерелевантна и не добавя нищо към образа на Левски. Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.

П.с. От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: ‘Ах, излъгаха ме’. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. “Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки.” – публикува И. Унджиев спомена на един старец. Има няколко версии – в една е полумъртъв, в друга декламира, в трета достойно мълчи, а в четвърта пее. Няма как да знаем коя от тях е вярна. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.

Зададе ли се годишнина от смъртта или рождението на Левски това е най-споделяното стихотворение в социалните мрежи. „Писмо до Левски“ е написано през 2002 г. Негов автор е поетесата Златина Великова.

ПИСМО ДО ЛЕВСКИ

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти… От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките,които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи…
Край просяка минава БееМВе.

На „пътя към Европа“ се продават
в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват.
Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си, разпънати на кръст.

Проф. Иван Стоянов представи новата си книга „Каравелов и Левски – истинският прочит” по време на литературния салон по повод 177 години от честванията на Васил Левски в Карлово.

Проф. Стоянов е преподавател по история във Великотърновския университет и председател на Фондация „Васил Левски”.

Книгата му е посветена на няколко годишнини – 180 години от рождението на Любен Каравелов, 135 години от неговата смърт, 145 години от излизането на вестник „Свобода” и 145 години от създаването на БРЦК в Букурещ.

Васил Левски

Чрез изданието историкът се опитва да сближи образите на Левски и Каравелов. „Много дълго време в българската историческа наука двамата се противопоставяха. Единият бил буржоазен либерал, колеблив, нерешителен, получаващ въздействие от Сърбия и от Русия, а другият бил истински революционер – демократ. Сещате се кой е определен по този начин и кой по другия начин. Всъщност, когато се проследи живота на двамата големи на българското Възраждане, се вижда, че отношенията между тях са еталон, който ако се приеме днес от хората, които се занимават с бъднините на България, сигурно няма да достигнем до тези ужасяващи ситуации, в които се намира днес държавата ни”, каза проф. Стоянов, цитиран от „Фокус“. По думите му двамата са се допълвали взаимно и са възприемали идеите си един от друг.

Преди две години проф. Стоянов издаде книгата „Нови щрихи към идейните възгледи и дейността на Васил Левски”. Според него обаче днес малко се знае и малко се пише за Апостола на свободата.

„За съжаление той е непознат. Сега в последно време вървят пак едни такива книжки за предателството на Васил Левски, защото на нас българите ни се искат на всяка цена той да е предаден. Започват едни проучвания с помощта на геодезисти и в тези книжки пишат, че историята е държавна наука и трябва от най-високо място да ни кажат какво да пишем. Аз мисля, че когато се появяват такива книги и хората ги четат, тези книги формират мнение, но съм категоричен, че държавна наука няма. Чудя се как е възможно през 2014 година да се пише, че историята е държавна наука. Тогава къде отиват призивите на Добри Чинтулов „стани, стани юнак, Балкански, от сън дълбок се събуди”, къде отиват призивите на Левски, къде отиват призивите на Ботев, на Каравелов, на Раковски, т.е. ние сме в собствената си държава, но продължаваме да спим, защото държавата не ни е наредила да се събудим. Според тези автори, които пишат по този начин, че историята е държавна наука, докато държавата не ни каже, че трябва да се събудим, ние трябва да спим. Може би е прав, защото като виждаме в какво състояние е българския народ, той наистина спи все още, макар и в собствената си държава”, посочи проф. Стоянов пред „Фокус“.