Книгата му „Балада за Георг Хених“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция и е преведена на много европейски езици. Романът му „Аутопсия на една любов“ (2005) пък печели наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза.

„Love, Love, Love! Въпреки живота – всичко е любов!“ – из „Германия, мръсна приказка“

„Всички болести са от нерви. Само триперът е от любов.“ – из „Аутопсия на една любов“

„А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение.“ – из „Аутопсия на една любов“

„Шампанското е коварно питие. След втората чаша внезапно се оказваш пред третата бутилка. В мозъка ти пукат мехурчета. Фантазията ти работи като прахосмукачка. Всмуква целия околен боклук, а ти имаш чувството, че ядеш орхидеи.“ – из „Аутопсия на една любов“

„Нещата са временни! Всъщност всичко е временно, затова всеки опит да се запечатa един красив миг, едно талантливо изпълнение, един впечатляващ образ… е единственото нещо, заради което животът си заслужава.“ – из „Аутопсия на една любов“

Виктор Пасков ни остави блестящи белетристични образци „Балада за Гьорг Хених”, „Германия – мръсна приказка”, „Аутопсия на една любов” и др. Естествено за тях става дума в сборника,  който е в няколко части: „Монолог на гарвана” (есета и публицистика), „Животът ми е пълен с въздишки” (интервюта), „Думи за Виктор Пасков” и „Мисирките сияеха над Берн”(поетични експерименти на дуото Маргарита Петкова-Виктор Пасков) и „Ти, който си на небето” (Рost mortem).

Предговорът е написан от  Петър Маринков, който беше и съавтор с Виктор Пасков, а и голям негов приятел. „Виктор пишеше брилянтно, пееше професионално, готвеше вдъхновено, влюбваше се лудо и още по-лудо разлюбваше, боксираше се сърцато и плащаше ту със счупено ребро, ту с изкълчен палец, пиеше като лорд – само уиски и само с вода, имаше чудовищна памет, имаше чувство за хумор, езиците му се лепяха, свиреше на китара, на акордеон и не знам още на какво, четеше със скоростта на светлината, можеше между две примигвания на лампата да прочете цяла страница, беше докачлив като мускетар и безжалостен като гладиатор.

Виктор имаше и други дарби, но за тях ще разказват други.”, пише Петър Маринков. И наистина  за тия  и другите дарби,  такъв какъвто са го видели, него и книгите му, разказват Антон Дончев и Любомир Левчев, Дончо Цончев и  Деян Енев, Иван Гранитски и Панко Анчев, Цветан Тодоров и Захари Карабашлиев, Бойко Ламбовски и Николай Стоянов, Владимир Гаджев и Борислав Гърдев.  Но и сам Виктор показва себе си – с непубликуваните  есета и публицистични статии, които се отличават със страст, социален рефлекс и полемичност, но са и прекрасно живо слово.

Виктор се „разобличава” и чрез интервютата си. Ето някои заглавия, които са характерни за неговото мислене и позицията му: „Мутирахме преди да сме си допели…”, „Скандално е да си честен в България”, „Голямата личност е заплаха за бълхите в България”, „Никой не е спечелил война срещу терора”, „Нямам навика да се крия на завет”, „Който ме нарича жив класик, не ми е приятел”, „България не е нито празна, нито мръсна дума”…