БДЖ, съвместно с български издателства, стартира кампанията „Чети във влака“, която цели да стимулира четенето на книги по един модерен начин. Пътниците, притежаващи смарт устройства, могат да се докоснат до нови светове по време на пътуването си чрез магията на електронните книги, съобщиха от държавните железници.

В разгара на лятото във всички влакове в страната са разпространени стикери с QR код, водещ към електронни книги за безплатно четене. Инициативата подкрепиха водещи издателства и автори в страната, които предоставиха напълно безплатно първите книги от виртуалната библиотека на „Чети във влака“.

Сборникът с кратки разкази „Антология „Галактики“ на издателство Колибри е сред първите книги във виртуалната библиотека на БДЖ. Авторът Здравка Евтимова и издателство Жанет 45 предоставиха за кампанията разказите „Кръв от къртица“, който влезе в учебниците в САЩ, и „Юли не идва“.

Богат е и изборът за най-малките. Пет детски заглавия предостави Издателство Ина – „Червената шапчица“, „Горската сладкарница“, „Морско вълнение“, „Вълкът и седемте козлета“ и „Халифатът щърк“. А „Кой светна луната?“ и „Колко е часът?“ са заглавията на издателство ТАТ криейтив. „Умно дете си ти, Тино!“ с автор Нели Беширова предложи на българските читатели Communica.  

Виртуалната библиотека на „Чети във влака“ ще остане отворена за нови попълнения целогодишно. Всеки автор и издателство могат да се включат в каузата като се свържат с БДЖ на официалната електронна поща: bdz@bdz.bg.

Реализирането на проекта „Чети във влака“ ще даде възможност на четящите хора да се докоснат до утвърдени и нови български автори, както и да следят актуалните заглавия и събития, организирани от издателствата.

Калин Терзийски

Ромите край Калояновец се завтекли да помагат. Помогнали на пътниците от обърнатите вагони…

След това останали с лошо чувство, защото полицаите и пожарникарите май почнали да ги „третират“…

Ах, България! Ще напиша роман от две хиляди страници за теб! За твоите дерайлирали вагони и за твоите третирани цигани и за твоите добри хора и за твоите лоши хора и за твоите пилета в кълчища и за твоите пилета фрикасета и за Всичко! Ти заслужаваш!
Или може би да е поема?

След такива драматични случки оставам с особено чувство. Странно чувство. И ако то не е именно Особено, аз ще приема себе си за глупак, ще престана да разговарям със себе си и ще отида някъде другаде. Ако чувството ми след такива драматични случки като тази – с дерайлиралия влак – не е особено и странно!

Защото, мили братя и сестрици – да приемеш едностранчиво такава случка, пък и всяка друга страшна и вълнуваща случка – да я приемеш еднозначно и да си извадиш от нея само поредица от изводи-клишета и чувства-клишета – това, братя и сестрици мои, си е жива глупост и загуба!

Журналистите, милите, реагират на такива случаи само с едно и също – цък цък цък с езиците.

Ето сега журналистите с право ще ми се обидят. Защото си позволявам да говоря за Всички Тях с такова обобщение. Та нима аз не съм журналист? Има журналисти Димитри Ивановци и журналисти…ха, да не казвам сега какви…

Така де – журналистите ще са напълно прави да ми се обидят.

Но аз правя такива обобщения с чисто провокативна цел. Тези, които успеят да се изключат от групата, която описвам, ще осъзнаят, че не принадлежат към нея, ще си изградят още по-силна съпротива към тая група – на вечно цъкащите с език и окайващите се и плюещите в пазва и лельосващите.

А пък тия, които наистина само цъкат с език и като чумави бабички само викат леле леле – те и да се обидят от казаното от мен – хак да им е обидата. Да внимават с окайването!

Сложни чувства и многопосочни ражда в мен един дерайлирал влак! Това исках да кажа. И то – не само лоши!

Примерно това: Ромите отишли да помагат!

И на мен ми става мило.

Ще ви кажа едно: Когато си възпитаван още от раждането си да подозираш едни хора в крадливост, мошеничество, безнравственост – когато видиш благородно поведение у тях, ти изпадаш в съвсем противоположни чувства – възхищаваш се, трогваш се и се умиляваш!

Защо е така? Защо сме склонни да харесаме силно в сърцата си тия, които сме били склонни да мразим в предишния миг?

Защото у нас има заложен стремеж към благородство. Поне – у много от нас. Просто казано – на нас ни се Иска да Обичаме

Ближния си. И се срамуваме, когато не го обичаме.

А колкото и да сме се опитвали да изградим толерантно общество, все пак българското еснафско и патриархално възпитание ни е насаждало, че циганите са крадлив народ, диви и опасни. Думата „циганин“ винаги е била обидна дума. Ето – даже сега има проблеми при използването й!

И аз, възпитан в типично еснафска подозрителност, ксенофобия и расизъм (като всеки един българин!), но в същото време – изграждал у себе си винаги едно изискване за собствено благородство – когато видя дори малък повод да реабилитирам в мислите си един човек, когото безпричинно съм мразел или подозирал (в случая – ромите) аз го правя с голяма охота и бързина.

Реабилитирам го.

Трябва да видя съвсем малко добро поведение у ромите, за да се влюбя в тях. Нали разбирате? Защото аз сам, а и нарастващото изискване за толерантност в обществото – ме карат да правя това.

Ако един ром каже добър ден или покаже, че може да чете – аз вече го смятам за чудесен!

И ето – аз наистина още щом прочетох за постъпката им, силно харесах тези добри хора, тези роми, които са помогнали на пострадалите!

Но се замислих и за тези неща, които описах по-горе. Не сме ли привикнали прекалено много на лошото, та сега дори и малка, и съвсем естествена проява на добрина да ни хвърля във възторг?

Но…

Но все пак – всяко добро си е добро и винаги съм казвал, че трябва да предизвиква възторг у нас!

А после се замислих и за „третирането“. Сещате се – ромите останали с лошо чувство, че пожарникарите и полицаите нещо ги „третират“.

О, как се научиха да се виктимизират тия роми – казах си! Дъжд да започне да вали – и им се струва, че някой ги третира!

Мал – третира.

Защото просто „третирам“ означава „отнасям се“. „Мал“ означава „лошо“.

Както и да е. Ромите – казвам на себе си –се научиха да заемат позата на жертви. И да се оплакват от третиране. А това…за добро ли е или за лошо?

Определено за добро – отговорих си сам малко по-късно. Така те стават един силно чувствителен лакмус и коректив – за нетолерантност към различните в обществото.

Ромите…Те пък от кого са различни? Може би от вкоренилата се у нас доста фашизоидна представа за „нормалния българин“. Бял, от български произход, със средно или висше образование, православен. Нещо като американското WASP. White-anglo-saxon-protestant.

Та и у нас има една такава представичка, братя мои и сестри – че нормални и правилни българи са само православните, от български произход – тоест- трако-българо-славянски, образованите, хетеросексуалните…Няма ли я тази представа? Който не я открие в себе си – натикана дълбоко от възпитанието, лежаща си на някой рафт на съзнанието ни – нека ми се обади. Всички малко или много сме възпитавани като фашисти.

И затова трябва да сме особено бдителни – към себе си и с предразсъдъчните си представи! Да анализираме привързаностите си и омразите си по-внимателно.

И така. Дерайлиралият влак.

Освен милото чувство, дошло от това, че ромите се хвърлили да помагат, остана ми и едно твърде познато за мен чувство: за безпомощно негодувание срещу типичното ни българско черногледство. Дерайлира влак, чудесно стана така, че само един човек загина, а не стотици…

Но ние използваме и това чудо, за да направим обобщението, че сме ужасно зле.

Журналистите да помислят, все пак, каква тенденци налагат – отново и отново ще ги моля за това! Каква тенденция в самочувствието и самосъзнанието ни налагат. Да се мисли!

Мислейки и преживявайки мислите си за дерайлиралия влак, натъжен от поредната порция окайване и черногледство, аз се сещам за друго. Някак – изглежда несвързано. Но асоциациите в главите ни идват сами – знаете това.

Аз се сещам неволно за Рангел Вълчанов. Бяхме приятели в последните години от живота му. Той вече не можеше да говори. Ракът беше изял гласните му връзки. Но си говорехме – той със знаци и шепнене, аз с кимане и възхищение.

Той в края на живота си беше…нещо като дерайлиралия влак. Тялото му, не той. Не той, Бога ми, а само тленното му тяло. Беше се хлъзнало по посока на болестта и смъртта. Но душата – нагоре.

И когато му отидех на гости, той отиваше пред огледалото и си слагаше канюлата на шията, имитирайки френски бонвиван, който си слага папионката. Правеше го с такъв игрив и дяволит имитаторски ентусиазъм, че на мен ми се прищяваше да закрещя от възторг! Тоя човек се шегуваше и в най-страшната драма на живота! Той правеше даже от ужасията на извадения си гръклян малка и забавна сценка!

А какво да ви кажа за момента, в който той започваше да пие като японски самурай на чайна церемония чая си, но със спринцовка – през сондата в носа? Какво да кажа за това? За тоя страховит дух на невъзмутимост – пред теглата и страхотиите в живота! Какво да кажа?!

И така – мисля си за дерайлиралия влак, за всичките ни дерайлирали влакове…

И ми се ще да имам сензитивност, да запазя тази остра чувствителност – като ромите – към всяка обида, към всяка нередност и лоша тенденция…

Но в същото време – да имам и свещената, гиганстка, самоуверена невъзмутимост на гиганта Рангел – пред бедите и ужасиите в живота.

Защото без смелост тоя живот, братчета мои и сестри, е просто една купчина тор от страх и самоокайване.