На 6 март 1927 г. е роден колумбийският писател Габриел Гарсия Маркес, известен като Габо в цяла Латинска Америка. Често е сочен за най-известния представител на магическия реализъм. Получава Нобеловата награда за литература през 1982 г.

Аз те обичам не заради това, което си ти, а заради това, което съм аз, когато съм с теб.

В този свят може да си само един човек, но за някого ти си целият свят.

Тайната на добрата старост не е нищо друго освен почтен договор със самотата.

Най-лошият начин да ти липсва някой е да бъдеш с него и да знаеш, че никога няма да е твой.

Може би Бог иска да срещнеш много неподходящи хора, преди да срещнеш подходящия, затова когато това се случи, бъди благодарен.

Не плачи, защото е свършило. Усмихни се, защото е станало.

Не си губи времето с човек, който не цени своето време, прекарано с теб.

Никога не преставай да се усмихваш, дори когато ти е тъжно, някой може да се влюби в усмивката ти.

Няма човек, който да заслужава твоите сълзи, а който ги заслужава, не те кара да плачеш.

Това, че някой не те обича както на тебе ти се иска, съвсем не означава, че не те обича с цялото си същество.

Сърцето има повече стаи и от публичен дом.

На малкото дете бих подарил крила, но бих го оставил само да се научи да лети.

Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!

Mъдростта идва, когато вече не служи за нищо.

Врагът си служи по-добре с нашата интелигентност, отколкото с нашите грешки.

Проблемът на брака е, че рухва всяка нощ след любовта и трябва да го съграждаш наново всяка сутрин преди закуската.

Властите на щата Боливар постигнаха съгласие със семейството на писателя за мястото, на което ще бъде препогребан. Останките на Маркес ще намерят покой в един от манастирите в историческия център на града.

Според британеца Джералд Мартин, който е биограф на Маркес, писателят никога не е бил религиозен, но е уважавал вярванията на другите. „Той нямаше религиозни идеи, а беше по-скоро хуманист“, казва Мартин, цитиран от БГНЕС.

Маркес почина през април 2014 година в Мексико на 87 години. Той е известен не само в Латинска Америка или испаноезичната част на света, но и в много други страни. От родната Колумбия Маркес си тръгва в края на 50-те години на XX век заедно със съпругата си Мерседес Барча и сина Родриго. Три години след това му се ражда втори син – Гонсало.

Маркес има Нобелова награда за литература. Неговите произведения „Сто години самота“, „Есента на патриарха“ и „Няма кой да пише на полковника“ са преведени на много езици и са любими на различни поколения.

За последно изданието е било оценено в САЩ за 60 000 долара, но според експерти сега стойността му е значително по-висока, още повече че Маркес вече не е между живите. Писателят почина на 17 април миналата година.

Властите в Колумбия разследват кражбата, но засега не се съобщават подробности.

Преводът на книгата от испански е на Людмила Петракиева, редактор е Майя Илиева.

В романа се разказва за един много възрастен бивш журналист, някога голям любовник, който сега се издържа от пенсията си и от кратки бележки за вестника, в който е работил. За деветдесетия си рожден ден се обажда на своя стара приятелка, съдържателка на публичен дом, и иска по случай годишнината си да прекара нощта с младо девствено момиче. Тя първо се учудва, но после му го осигурява и той се влюбва в него за първи път през живота си, защото дотогава винаги е правил любов само срещу заплащане.

Книгата ще бъде както предните ни издания на Гарсия Маркес – с твърда корица, обложка и ласе за отбелязване на страниците. За момента цената на дребно, която планираме, е 14.00 лева, съобщиха още от издателството.

По повод дългогодишните проблеми и скандали с издаването на Маркес на български, Лъчезар Минчев увери, че въпросът с авторските права е уреден.

Администрацията на университета дълго време категорично отказваше да оповести колко пари е дала за архива на Нобеловия лауреат по литература. Тя дори настояваше главният прокурор да засекрети тези данни, за да не може да бъдат поискани по Закона за достъп до информацията. Щатският обвинител №1 обаче реши друго и нареди на ръководството да съобщи сумата.

Покупката бе подложена на остра критика от правителствата на Колумбия и Мексико, където писателят е живял през последните си години. Те изразиха недоумение от факта, че архивът на Маркес ще се намира в страна, в която самият той не е живял и често е критикувал. В тази връзка плъзнаха слухове, че американците просто са си купили документите, предлагайки най-голямата сума.

Роднините на писателя в Мексико, които са съхранявали архива, твърдят, че цената не е била определящ фактор за избора на купувач. Главна роля изиграла репутацията на Тексаския университет като един от най-големите пазители на литературни архиви в света.

Местният парламент реши Централната банка да отпечата изображението на автора на „Сто години самота“ и „Любов по време на холера“ върху бъдещи емисии банкноти или монети. Предвижда се и специален план за съхраняване на наследството на Габриел Гарсия Маркес, както и програма за отпускане на стипендии на негово име на студенти по журналистика и кино.

През ноември колумбийското правителство изрази публично съжалението си, че архивите на писателя не могат да останат в Колумбия, след като стана ясно, че семейството на Гарсия Маркес ги е преотстъпило на Тексаския университет.

През октомври 1990 г. Габриел Гарсия Маркес посещава Токио и се среща с Акира Куросава, който в този исторически момент снима предпоследния си филм – „Рапсодия през август”. Преди да напише „Сто години самота” и „Любов по време на холера”, Маркес е работил като филмов критик в Богота, Колумбия. Срещата между писателя и режисьора продължава шест часа. Разговорът протича изключително интересно, като се засягат най-различни теми. За първи път една малка част от дискусията между Куросава и Маркес излиза отпечатана в „Лос Анджелис Таймс”, в брой от 23 юни 1991. Същият текст е поместен и в книгата „Акира Куросава: интервюта”, издадена от Университета на Мисисипи през 2008 г.

Габриел Гарсия Маркес: Не бих искал този приятелски разговор помежду ни да изглежда като интервю за пресата, но същевременно изпитвам огромно любопитство да узная повече неща за вас и работата ви. Нека започнем с това – много ми е интересно как си пишете сценариите. На първо място, защото самият аз съм и сценарист. И на второ – тъй като сте направили изумителни екранни адаптации на големи литературни творби, признавам, че изпитвам много съмнение към екранизации, направени по мои творби, или такива, които биха могли да бъдат създадени от мен самия.

Акира Куросава: Когато ми хрумне някаква оригинална идея, която бих искал да превърна в киносценарий, просто се затварям в един хотел с листове хартия и молив. От този момент нататък имам най-обща представа за сюжета и знам, повече или по-малко, как се развива фабулата до края. Ако не знам с каква сцена започвам, следвам потока на идеите, които естествено се появяват.

Маркес: Идеята или образът – какво първо изплува в съзнанието ви?

Куросава: Не мога да го обясня съвсем добре, но мисля, че започвам с няколко разхвърляни образа. Като контраст – знам, че сценаристите в Япония първо измислят глобалния поглед над сценария, организират сцените, след като окончателно систематизират фабулата, започват да пишат. Аз обаче не мисля, че това е най-правилният начин за работа, тъй като не сме Бог.

Маркес: На тази толкова интуитивна методология ли се опирахте и когато екранизирахте Шекспир или, да речем, Горки и Достоевски?

Куросава: Режисьорите, които повърхностно работят, не си дават ясна представа колко е трудно да превърнеш за публиката литературните образи в кинематографични такива. Например: млад режисьор екранизира епизод от детективски роман, в който нечие тяло е намерено близо до железопътна линия, и настоява, че трябва перфектно достоверно да се придържаме към написаното в текста. „Грешиш! – му казвам. – Проблемът е там, че ти, моето момче, вече си изчел романа и много добре знаеш, че трупът е в близост до релсите. Но за зрителите, които не са чели творбата и нямат никаква идея за мястото, няма нищо специално в релсите.” Ето този млад режисьор е запленен от магическата сила на литературата, без да си дава сметка че кинообразите биха могли да бъдат изразени по съвсем различен път.

Маркес: Можете ли да си спомните образ от реалния живот, за който сте осъзнали, че е невъзможно да бъде филмиран?

Куросава: Да. Той е свързан с едно малко миньорско градче, в което работих съвсем млад като асистент режисьор. Режисьорът предварително бе огласил, че атмосферата там е едновременно великолепна, но и странна и ето защо отиваме на снимки именно в селището. Заснетото показва само посредствеността на градчето, в което липсваше и това, което на нас бе известно: лошите и твърде опасни работни условия, вечният страх, в който живеят жените и децата, породен от несигурността. Когато погледнеш миньорското градче, смесвайки пейзажа с тези чувства, започваш да го възприемаш като още по-странно място, отколкото бе. Но камерата не го съзря със същите очи.

Маркес: Истината е, че познавам твърде малко писатели, които биха останали доволни от екранизациите на собствените им творби. Ще споделите ли опита си с работата по филмовите адаптации?

(Всичките тези въпроси на Маркес около проблемът за превода на литературна творба на езика на киното никак не са случайни. Малко известен факт е, че години наред Акира Куросава е особено въодушевен от възможността да филмира „Есента на Патриарха”, но така и не успява да започне проекта дори на сценарно ниво. Можем само да изпитаме огромно съжаление примесено с безкрайно любопитство – какъв ли би бил прочита на Маркес от Куросава? – коментар от преводача.)

Куросава: Позволете ми първо да попитам: гледали ли сте филма ми „Червената брада”?

Маркес: Гледал съм го шест пъти за 20 години и говорих непрестанно за него на децата ми, докато не отидоха да го видят. Така че „Червената брада” е не само много харесван от мен и семейството ми, но също така един от любимите ми филми в цялата история на киното.

Куросава: „Червената Брада” е отправната точка в развитието ми. Всичките ми предишни филми са различни от този. Неговата поява бе краят на един етап и началото на друг.

Маркес: Това е очевидно. Още повече че в самия филм има две сцени, които осъществяват изключителна връзка с цялостното ви творчество. И двете са незабравими – едната е епизодът с „Богомолката” (прякор на персонаж – б.пр.), а другата – боят в двора на болницата.

Куросава: Да, точно заради това исках да поясня, че авторът на книгата Шюгоро Ямамото винаги се съпротивляваше текстът му да бъде екранизиран. Направи изключение с „Червената брада”, защото настоявах безмилостно и твърдоглаво, докато не го склоних. И така, когато най-накрая Ямамото изгледа готовия филм, се обърна към мен и каза: „Ами това е доста по интересно от собствения ми роман!”.

Маркес: Чудя се – защо го е харесал толкова?

Куросава: Защото той имаше ясно усещане за присъщите характеристики на киното.   Единственото нещо, което той поиска от мен, бе да бъда изключително внимателен с главното действащо лице (д-р Нииде, в ролята е Тоширо Мифуне – б. пр.), особено когато среща мистериозна пациентка с прякор Богомолката (в ролята е Кьоко Кагава – б.пр.). Самият писател я виждаше като пропаднала жела. Но по-любопитното е, че идеята за пропадналата жена изобщо не е изведена в романа.

Маркес: Може би си е мислил, че е такава. Това доста често се случва на романистите.

Куросава: Така е. В действителност, щом видят филмова творба, основана на тяхна книга, някои писатели възкликват: „Тази част от романа е толкова добре представена”. А всъщност става въпрос за интерпретация, нещо, добавено от самия режисьор. Много добре разбирам реакцията и какво точно казват писателите, защото улавят съвсем точно онова, което е изразено на екрана. Интуициите на режисьора са визуализирали онова, което писателите е трябвало да напишат, но не са били в състояние да го направят.

Маркес: Всеизвестно е: „поетите са алхимици и отрови смесват”. Но нека да се върнем към сегашния ви филм („Рапсодия през август”- бел. прев.). Дали тайфунът бе най-трудното нещо за заснемане в него?

Куросава: Не. Най-тежко се работи с животни в този филм. Водни змии, розоядни мравки. Домашните змии са добре привикнали с хора, затова не побягват инстинктивно и се държат повече като змиорки. Така че решихме да хванем една голяма дива змия, която се опитваше с всички сили да избяга и наистина бе доста страшно, но пък си изигра ролята добре. Що се отнася до мравките – беше проблем как да ги накараме да се изкачват по розовия храст в стройна редица и накрая да си достигнат до розата. Дълго време неохотно играха, но накрая направихме пътека от пчелен мед по стъблото и мравките се изкатериха. В действителност имахме доста трудности, но усилията си струваха, защото научих много неща за тях.

Маркес: Да, забелязах. Ама що за филм е това, в който имате проблеми с мравки и тайфуни? Бихте ли ни разказали малко повече за сюжета?

Куросава: Много е трудно да се обобщи с няколко думи.

Маркес: Да не би някой да убива някого?

Куросава: Не. Става въпрос просто за една възрастна жена от Нагасаки, която е оцеляла след атомната бомба, и за нейните внуци, които я посещават през последното й лято. Не съм снимал шокиращи реалистични сцени, които биха били непоносими, с цел да докажа и обясня ужаса и драматизма на събитията. Това, което искам да предам на зрителя, е какви рани остави атомната бомба в сърцата на нашия народ и как постепенно тези рани заздравяват. Спомням си ясно деня на бомбардировката и дори до ден днешен все още не мога да повярвам, че всичко това може да се случи в реалния свят. Но по-лошото е, че японците вече започнаха да изхвърлят случилото се в кошчето на забравата.

Маркес: Какво означава тази историческата амнезия за бъдещето на Япония, за идентичността на японците?

Куросава: Японците изрично не говорят за това. В частност, някои наши политици си мълчат от страх спрямо Щатите. Те може би са приели обяснението на Хари Труман, че прибягването до атомната бомба е било с цел само и само да се ускори краят на Втората световна. Но все още за нас войната продължава. Пълният списък с жертвите от Хирошима и Нагасаки бе публикуван официално: 230 000 души. Актуалните данни са други – повече от половин милион са мъртви. И дори сега има около 2700 пациенти в „Atomic Bomb Hospital”. Хора, които умират от последствията на радиацията след 45 години агония. С други думи – атомната бомба все още убива японците.

Маркес: Значи най-рационалното обяснение изглежда така: Щатите се втурват към края на войната, използвайки бомбата, защото се страхуват, че Съветския съюз ще ги изпревари и ще вземе Япония, преди американците да успеят да направят това.

Куросава: Да, но защо са го направили в един град, населен само от цивилни лица, които нямат нищо общо с войната? Имало е военни зони, които са концентрирали военните действия.

Маркес: Нито пък са пуснали бомбата над императорския дворец, който би трябвало да е доста уязвим с локацията си в сърцето на Токио. И мисля, че всичко това се обяснява с факта, че американците искаха всичко тяхно да си остане непокътнато – да се запази както политическата власт, така и военната им мощ. Тоест – без да се погрижат за реализирането на друг тип бързи преговори, а също така да не се налага деленето на плячката със съюзниците. Това е нещо, което никоя друга страна не е прилагала като опит в цялата човешка история. И друго: щеше ли Япония да капитулира без атомна бомба? Каква щеше да е тогава Япония е днес?

Куросава: Трудно е да се каже. Хората, които са оцелели при Нагасаки, не искат да се помни преживяното, защото по-голямата част от тях, за да оцелеят, е трябвало да изоставят своите родители, децата си, братята и сестрите си. Те все се чувстват виновни и не могат да спрат да се чувстват така.  След това американските сили, които окупират страната за шест години, влияят с всички средства за ускоряването на забравата, а японското правителство си сътрудничи с тях. Бих бил склонен да разбера всичко това като част от неизбежната трагедия, създадена от войната. Но мисля, че страната, която пусна бомбата, трябва да се извини на японския народ. Докато това не се случи, драмата няма да приключи.

Маркес: Чак дотогава, до някога, когато се получи извинението? Не може ли нещастието да бъде компенсирано чрез идването на дълга ера на щастие?

Куросава: Атомната бомба е отправната точка за Студената война и надпреварата във въоръжаването, като поставя и началото на процеса на създаване и използване на ядрената енергия. При такъв произход на нещата щастието никога не ще бъде възможно.

Маркес: Разбирам. Ядрената енергия е родена като прокълната сила. И сила, родена под проклятие, е идеалната тема за Куросава.  Но все пак това, което ме притеснява, е, че вие не осъждате самата ядрена енергия, а начина, по който се злоупотребява с нея от самото начало. Електричеството все още е нещо много добро, независимо от наличието на електрическия стол.

Куросава: Това не е едно и също нещо. Мисля, че ядрената енергия е извън възможностите за контрол, който би бил упражняван от човешки същества. В случай на грешка в управлението на ядрената енергия бедствието ще бъде огромно и радиоактивността ще е активна за стотици поколения напред. От друга страна, щом кипналата вода се охлади, тя вече не е опасна, нали? Трябва да се спре употребата на елементи, които не се „охлаждат”, а „врят и кипят” в продължение на стотици хиляди години.

Маркес: До голяма степен дължа вярата си в човечеството благодарение на филмите на Куросава. Но също така разбирам позицията ви и гледната точна, свързана с ужасната несправедливост за използване на атомната бомба срещу цивилни граждани. Както и заговора за забравата на Япония, сключен между американците и японците. Но някак е еднакво нечестно да приемаме завинаги ядрената енергия като дамгосана сила на проклятието, без да се отчита възможността да служи на човечеството със своето невоенно призвание. Ето тук се поражда това объркване на чувствата и обяснява раздразнението, което усещате: заради забравата над Япония, заради неизказаната вина, заради края, който не идва поради неизреченото дължимо извинение от страна на Америка към японския народ.

Куросава: Човешките същества ще бъдат по-човешки, по-хуманни, когато разберат, че съществуват аспекти от реалността, които не могат да бъдат манипулирани. Не мисля, че ние имаме право да създаваме деца без ректуми и осмокраки коне, така както се случваше в Чернобил. Всъщност този разговор стана твърде сериозен, а това не беше моето намерение.

Маркес: Всичко е както трябва. Когато темата е толкова сериозна, няма как да не я обсъдим сериозно. Дали вече сте в процес на приключване на филма, дали някои от тези ваши разсъждения, които споделихте, са включени в него – можете ли да ни осветлите по този въпрос?
Куросава: Не директно. Бях млад журналист, когато падна бомбата, и тогава исках да напиша статия за това какво се е случило, но темата бе табу, абсолютно забранена до края на окупацията. Сега, за да направя този филм, започнах да изследвам и изучавам в дълбочина проблема и в момента знам много повече, отколкото преди. Но ако бях изразил размишленията си директно във филма, нямаше да бъда показван както в Япония, така и никъде другаде.

Маркес: Мислите ли, че би могло да се публикува запис от този наш диалог?

Куросава: Нямам нищо против. Точно обратното. Това е въпрос, по който много хора в света трябва да дадат своето мнение, без да се поставят ограничения.

Маркес: Много ви благодаря. Като се замисля, след всичко, което обсъдихме, мисля си, че ако бях японец, щях да бъде облъчен точно като вас от проблема. И при всички случаи аз ви разбирам. Нито една война не е добра за никого.
Куросава: Така е. Проблемът е, че когато започне стрелбата, дори Христос и ангелите се превръщат във военоначалници.