Анимацията по романа „Физика на тъгата“ на писателя Георги Господинов ще бъде представена през септември на кинофестивала в Торонто. Новината обяви във Фейсбук авторът на филма Теодор Ушев.

В „Ютюб“ вече е качен и откъс от 27-минутната продукция. Тя има английска и френска версия, като английската е озвучена от актьора Доналд Съдърланд и сина му Росиф.

На сайта на фестивала се припомня, че Ушев беше номиниран за „Оскар“ за анимацията си „Сляпата Вайша“, създадена отново в сътрудничество между него и Господинов. В анотацията се посочва, че „Физика на тъгата“ е първият напълно анимиран филм, който използва енкаустика – восъчна живопис.

Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература ги има. В нашата, струва ми се, това е Вазов. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като лично преживяване онова, което, оказва се, сме прочели в книгите му. Защото ние не просто мислим в границите на един език, ние помним и сънуваме през този език. А Вазов отдавна е част от него, от всекидневния език, на който разговаряме. Ние дори не подозираме кога изричаме нещо свое и кога цитираме. „Образ невъзможен”, казвахме някога на юношеския си жаргон от 80-те, без да си даваме ясна сметка, че цитираме „Епопея на забравените”. Рада Госпожина беше прякор на наша съученичка, Мунчо викахме на градския луд.

Най-хубавите ми спомени за събиране на цялото ни семейство отвън под асмата в дълбоките вечери на детството ми са всъщност силно повлияни от първата глава на „Под игото”. В личния ми спомен винаги е „прохладна майска вечер”, а масата е „сложена както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата… и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида…”. Спомням си и онова „Пийте бре, маскари”, на което ние само топвахме пръст във виното и го облизвахме. Никога няма да разбера докъде се простира личният ми спомен и откъде диктува Вазов. Сега дори не съм сигурен имахме ли бара и чемшир. Какво повече би могъл да мечтае един писател, освен да се измъкне измежду кориците на книгите си и да стане част от живота на своите читатели. Някои наричат това безсмъртие. Вазов си го знае приживе, „и мойте песни все ще се четат”.

След като прочетох в детството си „Под игото”, и особено след главата „Пиянството на един народ”, никоя череша вече не беше невинна, не беше просто дърво. В нея винаги дремеше едно бъдещо черешово топче.

Вазов е част от азбуката на българската литература, но и на българското живеене.

Ако нациите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Българската литература е била честита да има и от мрачините на Яворовата „Нощ”, и от светлите Вазови „Поля и гори”. Яворов е дълбокото, пропастта, бездната, каньонът на този канон. Вазов е планините и долините, и великата рилска пустиня, и един кът от стара планина, но огрени от слънцето на една класическа хармония.

Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?

Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.

Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на българския език. Често го изричаме, но дали можем да си представим наистина какво означава да работиш във всички жанрове на една прохождаща литература, да поставяш основи, да си ковач на образцови форми, без да имаш готови образци пред очите си. В работилницата на българския език и на българската литература всички сме чираци на Вазов.

Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени. В заглавия като „Тъгите на България”, „Епопея на забравените”, в стонове като „разгром на моя свят дочаках…” е онзи Вазов, който също ми се ще да честваме. Вазов, който има сълза за всеки. При когото можеш да отидеш, като охладнее вярата ти тук и сега, „под нашето небе”. Защото той е познал и разочарованието, и разгрома, макар юбилейно ние винаги да го рисуваме като вечно пиян от българско щастие. Само да спомена, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани някога – „Отечество любезно, как хубаво си ти…” , та последният ред гласи: „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” В скоби, като говорим за Вазов, нека признаем правото му на тъга. Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга.

Това обяснява и онази тъжна процесия пред дома му след подписването на Ньойския договор, за която всички знаем. Всъщност, едно от най-големите признания, отдавани от българи на българин.

Рядко, да не кажа почти никога, български писател се е радвал още приживе на толкова топло и дълго признание в собственото си отечество. Много е трудно да продължиш да живееш с товара на такова признание и любов. Вазов го е направил достойно. Успял е да запази онази тънка дистанция, която по тези места обичаме да прекрачваме, границата между интимността и фамилиарността. Няма как да си фамилиарен с Вазов.

Истинското честване е, като се приберем сега вкъщи, да отворим „Чичовци” или „Под игото” и да препрочетем няколко страници… Да почетем от Вазов. Да почетем Вазов.

Анимационната версия на “Физика на тъгата” на английски език ще звучи с гласовете на канадския актьор Доналд Съдърланд и сина му Росиф Съдърланд. Това съобщиха във Фейсбук авторът на романа Георги Господинов и аниматорът Теодор Ушев. „Всичко е възможно, когато има добра воля и отдаденост! Гласовете на английската версия на „Физика на тъгата“ бяха записани и завършени след серия от сесии в Ню Йорк и Монреал.

Благодарение на тези невероятни хора, актьори и вече съмишленици в Тъгата – Росиф Съдърланд и Доналд Съдърланд (в ролите на сина и бащата) , които доказаха, че колкото по-голям артист си, толкова си по-човечен и скромен. И на екипа зад този луд проект, които превъзмогнаха болести, трафик инциденти, закъснения на самолети, и т. н. за да се случи всичко така, както е било замислено“, написа Ушев.

От сборника „Всичките наши тела“

Свръхкратките истории на Господинов са едновременно смешни и абсурдни, меланхолни и иронични – стил, който разпознаваме безпогрешно от Естествен роман, Физика на тъгата, Сляпата Вайша…

„Тук, където концентрацията е най-важна, нещата са доведени до изключително майсторство…”, пише за книгата Иван Теофилов.

Избрани автобиографии, Преброяване на нощната стража, Трите пъти в които Х.Х. беше щастлив, Страхът на коректорката от грешка, Петел в Пирогов, Гинко Билоба в Ню Йорк, Ангелът на непрочетените книги… Това са само част от заглавията в книгата, които вече носят историите в себе си.

Във време на битката за роман Господинов отново изненадва с рязка смяна на жанра, провокира читатели и писатели в нови посоки. Послесловът на книгата е защита на краткостта в бъбриви времена.

„Днес, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута. Щè ми се да е така.” (Георги Господинов)

Ето още едно описание на кратката история според Господинов:

„Като деца се надпреварвахме кой ще издържи повече под вода без въздух. Потапяш главата си, при липса на море – в цинкова кофа, бучене в ушите, клаустрофобия в гръдния кош, не дишаш половин минута, минута, някои минута и половина, горе-долу колкото трае една кратка история, и бързо вдигаш глава, връщаш се в живота. Първото вдишване е рязко и припомнящо. Нещо такова трябва да е с кратките истории. Няма да се удавиш, но след всяко потапяне вдишваш като за първи път.”

Оформлението е дело на Люба Халева, издателството – „Жанет 45“.

Премиерата на книгата ще бъде през месец юни.

„Наградата е още по-ценна, защото е получена в конкуренция с игрални и документални филми. Стипендията и менторството ще отидат директно в следващия ми филм“, посочи Теодор Ушев.

Късометражният анимационен филм беше номиниран за „Оскар“, но на церемонията през февруари 2017 г. се размина с наградата в конкуренция с още 4 заглавия.

„Сляпата Вайша“ разказва за момиче, което нe може да живее в настоящето, защото с едното си око гледа в миналото, а с другото в бъдещето,

Филмът направи премиерата си на „Берлинале“ през миналата година и вече има над 20 награди – включително на възрастното и детското жури на международния фестивал за анимация в Анеси, „Сребърен Пегас“ от фестивала „Аниматор“ в полския град Познан, и голямата награда за анимация на най-стария щатски фестивал в Чикаго.

„Сляпата Вайша“ е базиран на разказ на Георги Господинов, а Теодор Ушев ще продължи сътрудничеството си с писателя, включително по пълнометражна анимация по романа „Физика на тъгата“.

Източник: webcafe.bg

Георги Господинов

„Тези складове не се рушат от вчера, не ги рушат от вчера, нашите писъци винаги идват посмъртно“. Това коментира във Фейсбук писателят Георги Господинов по повод опожаряването на емблематичните за Пловдив тютюневи складове. Ето какво още написа творецът:

докато още мирише на изгоряло, това е миризмата на късния август, складове и стърнища, спомням си при редките ми идвания някога в пловдив дългата миризма на тютюн по протежение на цялата улица (кирил златков ми спомни), от гарата до центъра, опиваща миризма на тютюн и мед, не знам защо. споменът ми е за октомври, есен, паднали листа, все покрай складовете, цветът, разбира се, е прегоряло оранжев, опикана охра. след пожарите на този август, не само буквалните, си мисля поне за три неща.

Първо, за безчовешкия начин, по който тук горим всичко, без жал, без милост – там, където е имало живот, мостове, миризми, там, където са дишали хора – огън и край. радикални в изгарянето, сякаш имаме друг живот, този е чернова, а онова, което сме подпалили – нищо. малки нещастни нерони. (виждал съм отблизо горящи стърнища, опепелени костенурки и опърлени яребици. но тук тези неща кой ти гледа.) Второ, покрай пожарите, за тежкото тяло на нашия айляк, тази градска мантра, за бездушието и апатията на взрените в собственото си его граждани и поети. тези складове не се рушат от вчера, не ги рушат от вчера, нашите писъци винаги идват посмъртно.

и трето – няма трето. нас ни няма. август на омерзението.

Емблематични за Пловдив тютюневи складове, обявени за паметници на културата, изгоряха на 20 август.

Cкъпи ученици от Випуск 2016,

Вие сте в центъра на този ден, а тайно ще кажа – и в центъра на този век.

Благодаря ви за вълнението, че съм с вас. Вълнувам се, а надявам се, че и вие, въздухът между нас е пълен с вълнение и това е прекрасно. Преди да е изчезнало, нека ви кажа на ухо: запомнете това вълнение, крийте го в джобовете си, хванете го в шепа и никога не се разделяйте с него през всичките години, които следват отсега нататък. Ако един ден усетите, че не се вълнувате, веднага си спомнете този следобед. Спомнете си го спешно, като Бърза помощ. Човек не бива и не може да живее без вълнение.

Поканен съм тук да кажа няколко думи само защото съм малко по-голям и съм написал няколко книги, които, кой знае как, са развълнували известен брой хора. Предполага се, че всички, които говорят от това място, знаят повече за света и живота и могат да споделят това знание с лекота, така както някой продава марули и краставици на пазара.

Нека кажа още в началото – не знам повече за живота от вас. И с времето разбирам, че онова, което съм знаел като малък и вече съм забравил, е било същинско знание, знание през сърцето. Цял живот после, през книгите и опита с другите хора, ние всъщност се мъчим да стигнем до изгубеното знание на детството.

И все пак ще се опитам да изброя няколко важни според мен, крехки и неуловими неща, които през годините съм отсявал като песъчинки. Ако ви свършат работа на първо време, ще бъда щастлив. За вълнението – вече казахме. Разгаряйте го, грижете се за него, вземайте си по малко винаги когато ви стане студено.

Любопитството към света и към другия до нас е също от тези златни песъчинки, които лесно се губят, а са толкова важни. И също са свързани с вълнението. Казано просто – не спирайте да се учудвате. Неслучайно думите “чудо” и “учудване” на български имат общ корен. Спрем ли да се учудваме на света – чудото изчезва.

Има още нещо, трето, което на мен ми се струва важно – емпатия към другия, съпреживяване, съчувствие. Толкова е просто и толкова важно. Сигурен съм, че някои от вас тук ще се насълзят, ако видят плачещ човек, ще изпитат болка, ако узнаят за болката на приятел, ще погалят уплашено дете. Това е една особена грамотност на сърцето.

Днес вие ще получите своите дипломи за завършване. Вътре ще пише колко сте добри или не сте добри по литература, математика, физика, история, химия… Но има и едни други, невидими дипломи. За тях вълнението, любопитството и съчувствието към другия, тази грамотност на сърцето, ще бъдат важни. Никой няма да ви изпитва, никой няма да ви ги преподава специално. Никой освен живота. Искам да кажа, че истинското учене започва сега. И нямам предвид университетите, където ще отидете от есента.

Много от нещата, които научих за света, научих от книгите. Преди време писах, че четящият човек е красив. Дори когато имаш сенки под очите от четене, това е още по-красиво. Става дума, разбира се, за онова възвишено разбиране на красотата, която е не само естетика, а и етика, смисъл. Ще кажа пак – четете, минете красиво и смислено през целия си живот.

Четях безразборно като по-млад и в това има известно очарование. Човек не знае коя книга ще се окаже в точния момент лична за него. Може би ще останат 10-15 книги, които ще са важни за нас, но докато ги открием, ще трябва да преровим много библиотеки. Четете – подредено или безразборно. Четете, когато сте уплашени или спокойни. Когатo са ви изоставили или вие изоставяте някого – и в двата случая болката е голяма. Думите могат да утешават. Могат и да нараняват, разбира се. Не се страхувайте да бъдете разколебани, несигурни, да опитате вкуса на тъгата понякога. Човек е направен и от такива неща.

Потопени сме в култура на успеха, която ни кара непрекъснато да показваме сила, увереност, да бързаме и да печелим.

Ще призная, че едни от най-важните събития в моя живот са онези, които така и не са се случили. Неслучилите се неща, както неслучилите се любови, понякога траят по-дълго и са извор на друго знание.

Провалял съм се много пъти и сега си давам сметка колко истински нормален съм бил точно в тези моменти. Човек има право на провал. Особено когато е млад и нещата са поправими. Това е част от капитала на младостта, ползвайте го добре. Искам да кажа – опитвайте, опитвайте сега. Томас Елиът, един от най-любимите ми поети, казва: “За нас е само да направим опит, останалото не е наша работа…”

Имам няколко любими автори, които обичам да си препрочитам все едно вземам лъжица ягодово сладко от скрито бурканче. Няма да ги изброявам, вие ще си ги откриете. Но ето един от тях, когото от сърце препоръчвам, казва се Хорхе Луис Борхес, сигурен съм, че го знаете. Той разказва как веднъж бил в пустинята с приятели. Хрумнало му нещо, навел се, взел шепа пясък, направил няколко крачки по-нататък, отворил шепата и пуснал пясъка. Когато го попитали какво прави, отвърнал просто: променям пустинята. Защо разказвам тук тази история? Защото ще ви се налага да променяте пустини. И защото промяната на пустини може да започне с една шепа пясък и няколко крачки.

И ето как човек се изкушава – като казах пустиня, още една кратка притча. За бедуините, които, като пресичали пустинята, спирали често не защото камилите били уморени (камилите са издръжливи същества, както знаем). Бедуините правели чести почивки, за да дадат възможност на душите си да ги настигнат. Те знаели, че душата има своя скорост, малко по-бавна е и човек трябва да я изчаква, за да не се изгубят един друг. Това искам да ви кажа накрая – когато пътувате и променяте пустинята, дайте си време понякога да спрете, да отворите книга или просто да стоите в един следобед и да съзерцавате нещо, да си мислите нещо или просто да се отнесете, както казваме тук. Дайте време на душата си да ви настигне.

Скъпи зрелостници, какво друго мога да ви кажа в този късен следобед, освен да пожелая на всички нас тук наистина да запазим вълнението си от този кратък момент, в който сме заедно. Вълнуващите моменти не са безкрайно много в живота. Да запомним облаците в тази минута, небето, светлината на следобеда и тишината между думите. Да, тази тишина.

Казаха ми, че словото трябва да трае между 7 и 10 минути. Обещах да е 8 минути и 19 секунди. Знаете ли какво се случва за 8 минути и 19 секунди? Това е времето, в което пътува светлината, за да стигне от Слънцето до Земята. И ако един ден, не дай боже, слънцето спре, ние ще имаме отпуснати цели 8 минути и 19 секунди, в които светлината още пътува. Цели 8 минути и 19 секунди за най-важните неща. И е добре да знаем кои са те.

Благодаря ви, че за 8 минути от живота си бяхме заедно!

Източник: 24 часа

Ако си представим една къща, ние сякаш винаги сме в коридора. Багажът ни е винаги приготвен. Когато човек не живее със съзнанието, че ще бъде тук и неговите деца ще бъдат тук, тогава нещата не се получават, живеем много временно.

Това каза писателят Георги Господинов в предаването „Тази сутрин” по bTV. „Още нямаме усещането за общност, това е основният проблем. Това, което правим, го правим за тези, които идват след нас. Много малко помним онези преди нас и не си даваме сметка за тези след нас”, допълни той.

По думите му имаме дефицит на авторитети, които защитават ценностите. „Разделението между управляващи и управлявани може да мине за естествено, но разпадът вътре в самото общество е нещо, което е по-страшно”, подчерта Георги Господинов.

Агресията и бездарието, хванати за ръце, натъжават писателя най-много. „Това падане на граници и тежка агресивност, понякога свързана с бездарие, е най-лошото, което може да се случи тук и сега”, заяви Господинов.
Според него е необходимо да възродим чувствителността си към другия.

Това е петата стихосбирка на писателя след „Лапидариум“, „Черешата на един народ“, „Писма до Гаустин“ (2003) и общото им издание в антологията „Балади и разпади“ (2007).

Според автора „Там, където не сме“ е книга не за пътуването, а за чезненето, за тягата към едно мечтано и винаги убягващо другаде. Според проф. Хенрике Шмид това вече не е просто черешата на един народ, а черешата на света.

Ето как съобщи новината за книгата си самият Георги Господинов на страницата си във Фейсбук:

„Днес е хубав ден за съобщаване. За тези, които чакаха, и за онези, които не – книгата със стихове „Там, където не сме“ е турена под печат. На 18 април, в понеделник, ще си тръгне по пътя, първо в добрите книжарници, както се казва. Стана така, че излиза точно 20 години след Черешата на един народ и почти 10 след Балади и разпади, така че поне не съм досаждал много. Прилагам това мълчание като алиби за стотината страници тук, работи писани и мълчани в последните десет и повече години. Корицата е на Яна Левиева, шосе или шапка, снимката вътре е на Яна Лозева, издателството, разбира се, е Жанет 45. А за останалото си поемам вината:) Благодаря на Н.Р., М.Б., Д.К. и Е.Й., които четоха с добро око. Ще съобщя имената им на премиерата, да не бъдат хейтнати отсега.“