Докато по площади и медии се леят патетични слова за 24 май, един малък разказ шества из фейсбук, носейки повече тъга, отколкото усмивки на празника.

„Даскал“ от Деян Енев

Подаскалувах малко, колкото да не е без хич. Но поне знам – на тези хора, на учителите, на даскалите, винаги ще правя дълбок поклон, до земята. Това не е работа като работа. Това е тежък египетски труд. Това е все едно да си зърно, паднало между воденичните камъни.

И дядо ми е бил даскал, преди десетилетия. Имам някъде даже негова снимка, докато преподава урока в клас. Ама учениците му мирни, тихи, не смеят да щукнат. Който щукне – и дядо ми: люу-у-ус! – по врата. Снимката черно-бяла, ама сякаш виждам колко са червени, колко са загрети вратовете на учениците му.

Снимката е от старото училище на село. Строено през 1880 г., паметник на културата. Отдавна стои празно. По едно време изпочупиха стъклата и прозорците зейнаха като очи на череп. Сега от дъждовете покривът му се продъни и го бутнали, да не стане беля.

Сега – люу-у-ус по врата не може! Не може и да изгониш ученик. Сега ти си нещо като камикадзе. Влизаш в час и чакаш звънеца бетер учениците.

А децата не са лоши. Децата са същите, каквито са били винаги. Само дето нямат кантар за доброто и лошото. Децата са като железни стружки. Трябва да има магнити, които да им зададат верните силови линии. Но магнити няма.

Я сипни още едно, барманче. То се е видяло. За какво ти говорех. А, да.

И аз бях даскал за кратко. Сварих най-дивите времена, когато всичките шлюзове бяха отворени. Тогава изгряваха мутрите. А аз трябваше да преподавам литература – „Под игото”, „Железният светилник”. От едната страна – трибуквените лепенки. От другата – дебелите книги. Кой мислиш, че спечели състезанието?

На последния чин имаше едно момче, което въртеше чейндж. Идваше в часовете, сядаше на последния чин и почваше да брои пари. Германски марки. Едни дебели бали. Иначе не вдигаше шум, от чина му се чуваше само тихото шумолене на банкнотите.

Ти ми кажи колко трябваше да му пиша?

Писах му тройка.

Имаше две близначки, като куклета. Те пък започнаха да проституират. Един техен съученик, един отворко, с изрусена магарешка грива, им стана сводник. Помня, едната близначка, на едно класно, върху Вазов, си беше написала ситно-ситно върху бедрото цялото стихотворение „Опълченците на Шипка”. И само вдигаше все по-нагоре полата си. Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?

Писах й тройка.

Имаше една манекенка, която ходеше с един футболист. Докато траеше часът, долу я чакаха с един мерцедес последен модел. Надънили музиката и чакат. Дойде време за изпита. Манекенката седна на стола пред катедрата, аз й зададох въпрос. Нищо не знаеше, дума не можеше да обели. Че като ревна. Гримът й се размаза, заприлича на панда, намокри ми дневника. Долу музиката дъни и ония, гавазите на футболиста, чакат.

Ти ми кажи колко трябваше да й пиша?

Погледнах през прозореца, видях гавазите и й писах петица.

И разбрах, че не ставам за даскал.

Я сипни още едно. То се е видяло…

На 24 май винаги се напивам. Откога бях даскал, а на 24 май, като ме стегне душата, и взема, че се напия.

Какво ли не работих оттогава. И дистрибутор на магнитни постелки, и пазач на паркинг, и контрольор в градския транспорт, и охранител в мол. Понякога ми докривее. Мисля си, че можех да бъда добър учител по литература.

Какво казваш? Бил си в моя клас?

Хайде бе!

Честен кръст?

Не те помня. Можеш ли да си спомниш всичките?

Ти черпиш, така ли? Черпиш учителя си? Черпиш стария си учител?

Виж, това може. Така бива.

Хайде, наздраве тогава.

Казваш, че съм ви учил да пишете стихове? Всички от класа сте прописали стихове?

Не помня. Нищо такова не си спомням.

Знам само, че на 24 май винаги си вземам свободен ден. И се напивам. Но преди това обикалям училищата, влизам в училищните дворове, гледам тържествата, където още ги има.

И после се напивам.

Стихове, казваш…

Не си спомням.

„20 години по-късно са останали следи от онези времена, което е непростимо. За две десетилетия Европа се възстанови от Втората световна война, а ние не можем от 90-те“, коментира неотдавна по Bulgaria ON AIR писателят.

За книгата

Тази книга, като никоя друга, отразява безвремието, в което живяхме. Помня колко бях потресен, когато я четох за първи път, през 1997 г. Хората бързо забравиха правителствата, при които добре облечени бизнесмени се стреляха по заведения и инфлацията галопираше, а обикновеният човек изпадаше в отчаяние, в депресия. Чудеше се дали да остане в родината си, или с пламтящи от треска очи да търси начин как да се озове в бленувания Запад – тогава още не бяхме в Европа. Тази реалност сякаш плашеше българския писател. Но не и Деян Енев. Разказите в този сборник нагазваха смело в най-дълбокото на родното; придърпваха читателя в подмолите на тихия ужас, завладял българина. Това са разкази, пълни с предчувствия. Припомних си тази книга с удоволствие и ужас, и болка. И завиждам на читателя, комуто предстои да изживее същото.
Робърт Леви

„…те искат да омилостивят живота (ни), да му принесат такава жертва, че той да се умили, да се смекчи, да се разведри. И заради това са и вътре пародиращите живота разкази от двата цикъла „Екзотични очерци” и „Порнографски балади”: те са карнавални травестирания на жестокия и гаден живот, преобръщане на характеристиките му, засилване на ужасиите му до гротесковост, защото единствено и само с помощта на гротеската и иронията той може да се понесе, да се издържи, да се живее. „Клането на петела” е ритуал, който проси милост; жертвоприношение, което се надява на милост. Едно докосване до светлината в мрака на живеенето, което, ако и без кой знае каква вяра, все пак му се иска да мисли, че ето – още само едно-две усилия, още само мъничко напъване и всичко ще се оправи, всичко ще се уреди. Нужни са единствено търпение и постоянство, другото идва от себе си. Надеждата умира последна, а надеждата на унижените и оскърбените не умира никога.“

Митко Новков

За Деян Енев

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършва английска гимназия, а след това Българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е журналист във вестниците „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“.
Автор е на над 2000 журналистически публикации и седемнадесет книги, сред които няколко сборника с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – за която получава Наградата в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992); „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия (1997); „Клането на петела“ (1997); „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; и „Всички на носа на гемията“ (2005); „Градче на име Мендосино“ (2009) – Национална литературна награда „Милош Зяпков“, номиниран за наградата „Хеликон“; „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); „Внукът на Хемингуей“ (2013); „Малката домашна църква. Съвременни притчи“ (2014), и „Гризли“ (2015).

ОТКЪС

Света Ана

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх. – Това са Роки и хората му – каза важно високият, с окапалите вежди. – Държали са момичетата в хотел „Виктория“. Целият единайсети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по­лоши. – Голяма патаклама е било – каза ниският. Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите. Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опит вал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия – на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо. Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най­сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко – и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четирийсет и пети. Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението ѝ да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи, усмихнатият, сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза: – Хайде да пушим. Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца. – Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? – попитах аз. – За да го дам на майка му – започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето ѝ се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните ѝ рамене неудържимо се затресоха.

„Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота.” (Матей 23:27)

Текстът, който ще прочетете, е писан през месец февруари 2011 година. Оттогава, според мен, нищо не се е променило – нито горе, нито долу. Същите заглавия на вестниците. Същите землисти физиономии на минувачите в края на зимата, същите стени от мартеници по тротоарите, които издават само едно – не красотата на обичая ни и нетърпението да го споделим, а – колко народ разчита да преживее благодарение на жълтите стотинки от продажбата на мартеници.

Даже днес, пет години по-късно, положението като че ли е още по-драматично. Тогава някак вярвахме на думите. Днес и на думите не вярваме.

Вече нищо нямаме. Само тези стени от мартеници и стотиците, хиляди продавачи.

Вижте ги, тези гладиатори на мизерията, тези жрици на спестовността.

И ако можете, макар и мислено, им се поклонете доземи. Те са изхвръкналите от напъване жили на народа.

***

Тролеят не е от най-новите, но и не е съвсем трошка. Даже парното работи. Само мъжът на кормилото май е новобранец. Ту засилва, ту внезапно спира. Както се казва, „сякаш вози картофи”. Но, слава Богу, часът е такъв, два след пладне, че тролеят не е пълен; хората повечето са насядали по седалките, които са прави, се държат здраво и пострадали няма.

На една от спирките се качи бабичка клошарка. Влачеше две големи найлонови торби, натъпкани с някакви боклуци. Седна на една празна седалка, впи кривите си като на граблива птица, сини-посинели замръзнали пръсти в дръжката пред нея и сякаш заспа. Беше облечена в мазна шуба с качулка, под качулката се показваше само триъгълното й лице. Изведнъж отвори очи, едното й око беше с паднал клепач и млечнобяло, сигурно имаше перде. И започна да говори с неочаквано силен глас, който се чуваше от единия край на тролея до другия. А сигурно и навън се чуваше.

– Гора от мартеници. Стени от мартеници. Навред. За какво са ви тея мартеници. За здраве и берекет. Защо лъжете хората, че мартениците ще им донесат здраве и берекет.

Изгоря народът! Пропадна народът! Как ще го спасят мартениците!

Но Бог вижда!

Бабата не викаше, не крещеше. Редеше думите сякаш на себе си, но силният й глас се чуваше от единия край на тролея до другия.

– Изгоря народът! Пропадна народът!

Тогава, когато халът на хората стане непоносим, тогава, когато виждаш все повече хора, доведени до ръба на оцеляването, тогава се появяват юродивите. Винаги е било така.

Хората ги мислят за луди, за превъртели, но тези хора винаги казват това, което е на устата на всички. И по това се познават, по това се различават от кукувците.

На една от спирките бабата сграбчи торбите и слезе. С тази качулка и с триъгълното си полусляпо лице тя по нещо приличаше на схимница, напуснала килията си и дошла в света, за да каже това, което трябва да се каже и да се чуе.

Но и думите ни вече ги няма.

Само тази гора от мартеници. Само тези стени от мартеници. Тези коридори от мартеници. Тези реки от мляко и кръв.

Източник: kultura.bg

„Тези разкази са като една оголена тъкан, като живо месо“, каза Деян Енев пред БНР. „Искам тази книга да се възприема като една малка каменна църква. Имах такова желание, вътре в тази книга, в разказите да се говори за онова, което изчезва, за онова, което с течение на времето се загубва, а не трябва да се изгуби, защото то съдържа сърцето на нашия живот. То е онова, което ни кара да живеем, в крайна сметка. Ако искаме да назовем това сърце с една дума, това е думата истина“, отбеляза писателят.

Тук ви предлагаме да прочетете разказа, дал заглавието на книгата.

ГРИЗЛИ

Превалява. Но дъждът не му пречи. Той сега пак ще излезе и ще седне на счупения стол, поставен на плочника до ъгъла на къщата под стрехата. Ходи все по-трудно, тътри краката си, придвижва се с нещо като подскоци от една-две крачки, спиране, почивка, после пак подскок. Като козлетата. Ако козлето беше стар дядо с тегло сто и двайсет килограма.

Ще седне на счупения стол и ще започне да зове: Пи-сю! Пи-сю! Пи-сю!

И трите малки котенца веднага ще долетят като стрели през двора. Той ще качи едно на коляното си и ще започне да го гали, а другите две ще се отъркват около краката му.

Ще поседи така. Може ненадейно дъждът да спре и да се покаже слънцето. Ще напече веднага. И отнякъде ще изскочат огромни, раирани надлъж като язовци мухи, които ще се налепят на стената да сушат крилата си. Котенцата ще подскачат към мухите и когато мухата изчезне, ще се озъртат смутено.

Но те са малки и веднага забравят несполуките си.

Задачата му е да полее двора, но понеже валя, няма да полива. Ще поседи още малко на стола. Да се погрее на слънцето.

Майката на котенцата, която така и не получи име, е дребничка, кажи-речи малко по-голяма от тях, но ражда всяка година. Както казват старите хора, каталеткиня. Предишната година пак роди три котенца. Но те свикнаха да се мушкат под дворната врата и да излизат на улицата. Колите премазаха две. А третото изчезна. И затова сега майката ги научи да живеят и да играят в задната част на двора. Сякаш някой тегли невидима черта през средата на двора. И тази черта те не престъпват никога.

Отзад също е интересно и весело.

Дай Боже всекиму такова детство, мисля си, докато гледам играта на котенцата през балкона. Час по час излизам да изпуша по една цигара, а после влизам в стаята да чета. Сега чета някаква книга за един стар трапер. През деня той ходи да залага капани, а после също обича да сяда пред дървената си къща, да се грее на сиромашкото слънце или да се навежда и да чеше дълго през кожените гащи глезените си, които страшно го сърбят, откак краката му измръзнаха една зима в ледените води на реката. Лятото там, в Канада, на тази географска ширина е кратко.

Той е може би последният трапер, който живее по този начин, надалеч от пътищата. По тези места живее мечката гризли. Самият той е слушал различни истории от трапери, по-стари от него, които вече отдавна ги няма, къщите им отдавна са изгнили и са паднали, а кожените им шапки служат единствено за гнезда на прелетните патици, за техните срещи с мечката гризли. Спомня си думите на един стар трапер. „Гризли винаги идва, рано или късно. Гризли идва тогава, когато не я очакваш.”

Самият той не се е срещал досега с гризли.

Захлупвам книгата отворена на бюрото, върху страницата, докъдето съм стигнал и излизам отвън на балкона да пуша. Столът долу е празен. И котенцата са се изпокрили.

Преди да вляза пак в стаята, известно време гледам синкавия дим от недоугасената цигара в пепелника. А после се изправям и описвам една невидима черта с ръка.

Пак е последният вторник на годината, за четвърти пореден път.

Исках тази колонка да е вдъхновена, подобно на предишните колонки в края на годината.

Но сигурно няма да стане. Защото и аз се изморих.

Исках в тази колонка да има онова, за което споменава Селинджър – както пишеш текста, изведнъж се появява някоя фраза; сякаш някой ненадейно е отворил вратата на стаята и е изсвирил нещо с тромпет. И пак е затворил вратата.

Исках в този текст, в този последен за изтичащата четвърта поредна година текст да има нещо от онова, за което намеква и Джон Чийвър в „Хроника за Уапшотови”, определяйки го така – сякаш изведнъж си намерил в коша за пране леопард.

Няма да има тромпет. Няма да има леопард. Това е една квартална история, която се разви за двайсетина минути в един от старите дълги блокове в южната част на София. Дори и история не е, да не взема да ви подведа. А просто една среща.

Тази жена вече е на 85 години. Бяхме колеги по вестниците навремето. Обади ми се преди няколко дни, нейни познати й разпечатали от интернет и й занесли текста ми „Малката домашна църква”. Та искаше, ако може, да й дам книгата си. Обещах й. Отидох, купих книгата и й я занесох.

Тя си е счупила крака. Вече ходи, но куца. Придвижва се с бастун. Не може да излиза навън. Само от кухнята до хола и обратно. Една приятелка й пазарува. Синовете й са в Америка. От много години. Мъжът й е починал отдавна. Сама е.

От кухнята до хола. И обратно.

Направи кафе, помолих за пепелник. Каза ми, че е отвън, на остъкления балкон. Пепелникът беше пълен с миди и раковини. Морски спомени отпреди деесетилетия. Или пък мидички, събирани от американската внучка на брега на Тихия океан. Изтърсих внимателно мидичките на перваза на прозореца, внесох пепелника в кухнята, седнах.

Запалих цигарата.

Поговорихме за това-онова. За старите вестникарски времена. За живите и мъртвите. Попитах я дали е чела „Калунята”. Не я беше чела. Обещах да й я занеса и нея.

След два дена й отнесох и „Калунята”. Пак пихме кафе. Тъкмо беше ударил онзи ураган. Разказа ми за по-малкия си син. Той живее със семейството си в един град на пътя на урагана. Цяло денонощие, докато не й се обадил, не била на себе си. Нещо повече – с група българи той бил за коледните празници на почивка в друг щат, също на пътя на урагана. Понеже имал рожден ден, тръгнал да се прибира с колата по-рано. Стихията го застигнала на пътя, ветрища, дъжд, отскубнати навеси, ледени късове от небето, мъртви птици по асфалта… Но стихията още не била затворила пътищата. Само след час вече било късно, вече било непроходимо. И другите българи от групата останали да карат и Новата година там, в далечния щат, не могли да се приберат по домовете си. А той, синът й, успял да се прибере.

Разказа ми това. Въздъхна. Отиде за нещо в хола, върна се. Трябваше да ставам, имах други неща за вършене. Но тя не спираше да разказва – говореше за книги, за писатели, пак заговори за синовете си. Идвали си веднъж в годината.

Беше мълчала дълго време. Цяла година.

Няма друго. Това е.

Няма да има тромпет. Няма да има леопард.

Само искам да усиля стъпките на тази жена, за да ги чувате и вие. Да изнеса едни огромни колони на брега на Тихия океан и да пусна звука от стъпките й през тях.

Звукът от стъпките й. От кухнята до хола. И обратно.

Политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията, казва писателят.

– От вашите разкази, есета, импресии струи доброта. Кажете, защо в голямата доброта има нещо тъжно? Защо просълзява тя, докато злото може и да разсмива? Ето, Йовковите герои са такива…

– Добротата дава, а злото отнема, взема, лишава. Добротата е доброволен акт, а злото – насилствен акт, акт на агресия. Дава се обаче на кого – на онези, които нямат. Именно съзнанието за нямането, за липсата, за дефицита у нуждаещите се предизвиква тази тъга, която обвива добротата. И тук е големият урок на Йовков – даването във видимия свят ти се връща като съкровище от друг порядък в невидимия свят, превръща те, образно казано, в принадлежащ към небесните чинове, в серафим. Може да се даде нещо материално – например пари, както е в разказа на Йовков „Серафим”. Но колко по-скъпоценен е жестът на даването, съчувствието, простият акт на милост към другия човек. Именно това е печалбата на даващия. Има и друго – високите състояния на човешката емоция – радостта и тъгата, смехът и сълзите – често се допират в крайните си прояви, парадоксално се сливат. Човек може да се просълзи от смях или да започне ненадейно да се хили в шока от най-голямата си болка. Всъщност гамата на човешките емоции, белязана в единия край от радостта, а в другия от тъгата, е твърде богата, с безброй оттенъци. Понякога смехът прилича на ридание, на хлипане, друг път плачът прилича на разтърсващите синкопи на превиващ се от смях човек. Ако сте в другата стая, може и да не разберете дали човекът плаче, или се смее. И затова ние во веки веков ще четем разказа „Серафим” – който ни изяснява тези неща, но не по научен път, а по художествен. А знанието, което добиваме по художествен път, влиза направо в генетичната ни памет.

– За новоизлязлата ви книга “Гризли” (изд. ”Рива”) казвате, че съдържа много добри разкази, добри и не дотам добри. И че изпитание за читателя ще е да ги отграничи. Какво целите с това?

– Първо, държа да съм честен към моите читатели. Второ – да дам сигнал към колегите: творецът винаги знае какво е написал, има съзнание за качествата му. И когато някой критик с ореол хвали посредствена книга, дълг на самия автор е да стане и да каже: посмали, манго.

– В портал “Култура” следя вашата поредица интервюта “Старите писатели”. Това утешително внимание към тях ли е, своего рода реквием приживе, или?

– Това е чувство за дълг към тези хора, мои по-възрастни колеги, Димитър Коруджиев, Любен Петков, Георги Величков, Никола Радев, Валентин Караманчев, Марко Ганчев, ще има и други, чийто живот е преминал в служба на литературата. Моят несръчен поклон към тях. Въпреки напредналата си възраст те продължават да работят – Никола Радев преиздаде обогатената си с над двеста нови страници „култова”, както казваме сега, книга, „Когато Господ ходеше по земята”; Марко Ганчев издаде мемоари и стихове, Георги Величков почти е завършил литературните си мемоари, Валентин Караманчев – също; току-що излезе допълненото преиздание на блестящата книга с фрагменти на Любен Петков „Огън и мъгла”. А книгата на Коруджиев „Градината с косовете” и досега си остава за мен ненадминат връх в нашата литература.

– Защо според вас обществото се отнася с такава варварска немара към възрастните си творци, към възрастните поколения изобщо?

– Защото обществото е пирамида. И когато е прояден и окраден най-долният слой, основата, икономическата база, от това страда и върхът на пирамидата, нравствените устои.

– В есето “Народ от исихасти” обобщавате, че “набожните бабички са направили повече в историята на нашето отрадно българско огнище, за да се опази то и да остане човешко в своя вид. Без широката земя на набожните бабички нямаше да има род, памет…” Къде ги тези бабички? И накъде без тях?

– Още ги има, те са последните жители на селата ни. Седят като питанки пред праговете на рухващите си къщи, един последен акорд от великата и печална съдба на българското село, което удържа и опази народността ни и я въздигна, защото животът в него беше подчинен на прости и ясни като изгрева и залеза правила. Където времето за жътва беше време за жътва, където силата на младостта и мъдростта на старостта вървяха ръка за ръка. Естественият и основан на природните правила живот на българското село и неговият космически вик – фолклора, след време ще бъдат признати като важен влог в световната цивилизация, уви, вече само като музеен експонат.

– Описвате спомени от детството си в поповските села. По случайност и моето мина там. Помня незлобливия хумор на възрастните, ведрата устойчивост, с която посрещаха несгодите в живота. Боя се, че тези добродетели мъчно се предават напред извън своята среда. Така ли е?

– Генетичната памет е велико, страшно нещо. Тя може да избие след поколения, тя никога не изчезва напълно. Но, разбира се, фундаментът вече няма да го има. Нека тук да използвам повода да поздравя от страниците на вестник „Труд” твоя баща – писателя Борислав Бойчев. Веднъж, при една среща той ми каза: Деяне, аз и ти сме сред малцината, които още могат да пишат с разбиране за българското село. Не останаха много такива писатели. Тайно си нося този комплимент на Борислав Бойчев като орден на ревера.

– В разказа “Казанът за ракия, вехтият” внушавате, че казанът не е съоръжение за алкохол, а е утвар на магически ритуал, източник на вълшебна аура… Защо, по-дяволите, този казан е дразнител на всячески власти и все търсят колай да му видят сметката?

– Все заради същото, заради което ставаше дума дотук – заради разрушената пирамида на ценностите. Нещо повече, политиците все повече ми заприличват на маймунския народ Бандар лог от „Книга за джунглата” на Киплинг, които не само рушат, но и танцуват върху разрушенията. Казаните за ракия са последните котви на изчезващото село и аз мисля, че Ирина Бокова трябва да ги обяви за културна ценност, наместо чиновниците у нас да търсят как да ги удушат.

– Пишете стихотворения в проза. Класикът на жанра И. С.Тургенев има едно със заглавие “Жал ми е”. “Жал ми е за убиеца и за неговата жертва, жал ми е за лъжеца и за излъгания, жал ми е за щастливите и за нещастните… За щастливите повече, отколкото за нещастните.” Как бихте го тълкували, съотнесено към нашето съвремие?

– Не може да има щастие в един нещастен свят. И може би затова щастливите са повече за окайване, защото нещастните поне са прегорели, поне са свикнали. Писателят не съди, ако съди, той ще е публицист, не писател, писателят разбира и се мъчи да проумее. И наистина жалостта е основният двигател на писателския труд. Защото да жалиш, значи да разбираш. Впрочем Василий Шукшин има великолепно есе на тази тема. Гледам, че сега преиздават Андрей Платонов, хайде, кога ще преиздадат и Шукшин, великия певец на жалостта към човешката несрета, към тъжната човешка участ да сме родени с божествена искра в себе си, а да завършваме живота си като тъжни алаши, въртящи се до побъркване около все по-пресъхващия кладенец на времената, в които живеем.

„Гризли“ е седемнадесетата ми поред книга. Той може да служи и като наръчник по творческо писане“, посочва авторът. „След толкова книги разбрах – не можеш да направиш сборник само от разкази-шедьоври, както на всички нас, разказвачите, ни се иска. Затова аз избрах за пореден път по-реалистичния вариант. Вътре има осем много добри разказа и двайсет и осем добри, половина от които, четиринайсет, са по-добри от останалите четиринайсет. Читателят, който успее правилно да ги разграничи, според мен заслужава атестат „много добър читател“. Оттук-насетне всичко е в неговите ръце, включително и дебютът му като писател. А специално за ценителите съм включил и две стихотворения в проза. Тази книга ми е много скъпа. В нея, под сивата пепел на възрастта, още проблясват истински живи въглени“, казва Деян Енев.

Сборникът „Гризли“ е със знака на издателство „Рива“.

ГРИЗЛИ

Превалява. Но дъждът не му пречи. Той сега пак ще излезе и ще седне на счупения стол, поставен на плочника до ъгъла на къщата под стрехата. Ходи все по-трудно, тътри краката си, придвижва се с нещо като подскоци от една-две крачки, спиране, почивка, после пак подскок. Като козлетата. Ако козлето беше стар дядо с тегло сто и двайсет килограма.

Ще седне на счупения стол и ще започне да зове: Пи-сю! Пи-сю! Пи-сю!

И трите малки котенца веднага ще долетят като стрели през двора. Той ще качи едно на коляното си и ще започне да го гали, а другите две ще се отъркват около краката му.

Ще поседи така. Може ненадейно дъждът да спре и да се покаже слънцето. Ще напече веднага. И отнякъде ще изскочат огромни, раирани надлъж като язовци мухи, които ще се налепят на стената да сушат крилата си. Котенцата ще подскачат към мухите и когато мухата изчезне, ще се озъртат смутено.

Но те са малки и веднага забравят несполуките си.

Задачата му е да полее двора, но понеже валя, няма да полива. Ще поседи още малко на стола. Да се погрее на слънцето.

Майката на котенцата, която така и не получи име, е дребничка, кажи-речи малко по-голяма от тях, но ражда всяка година. Както казват старите хора, каталеткиня. Предишната година пак роди три котенца. Но те свикнаха да се мушкат под дворната врата и да излизат на улицата. Колите премазаха две. А третото изчезна. И затова сега майката ги научи да живеят и да играят в задната част на двора. Сякаш някой тегли невидима черта през средата на двора. И тази черта те не престъпват никога.

Отзад също е интересно и весело.

Дай Боже всекиму такова детство, мисля си, докато гледам играта на котенцата през балкона. Час по час излизам да изпуша по една цигара, а после влизам в стаята да чета. Сега чета някаква книга за един стар трапер. През деня той ходи да залага капани, а после също обича да сяда пред дървената си къща, да се грее на сиромашкото слънце или да се навежда и да чеше дълго през кожените гащи глезените си, които страшно го сърбят, откак краката му измръзнаха една зима в ледените води на реката. Лятото там, в Канада, на тази географска ширина е кратко.

Той е може би последният трапер, който живее по този начин, надалеч от пътищата. По тези места живее мечката гризли. Самият той е слушал различни истории от трапери, по-стари от него, които вече отдавна ги няма, къщите им отдавна са изгнили и са паднали, а кожените им шапки служат единствено за гнезда на прелетните патици, за техните срещи с мечката гризли. Спомня си думите на един стар трапер. „Гризли винаги идва, рано или късно. Гризли идва тогава, когато не я очакваш.”

Самият той не се е срещал досега с гризли.

Захлупвам книгата отворена на бюрото, върху страницата, докъдето съм стигнал и излизам отвън на балкона да пуша. Столът долу е празен. И котенцата са се изпокрили.

Преди да вляза пак в стаята, известно време гледам синкавия дим от недоугасената цигара в пепелника. А после се изправям и описвам една невидима черта с ръка.

– Така и така – каза тя, – вие сте били учители на нашия кандидат. Специално ви издирихме. С оглед на нашата кампания решихме, че ще е удачно да направите изявление, в смисъл колко нашият кандидат е бил възприемчив и ученолюбив, е, как да кажем, и палав, без това не може, но колко будно дете е бил, с една дума, в смисъл, че още тогава е показал лидерски качества и наклонности.

Старият Будинов не дочуваше и тревожно следеше лицето на жена си, която по навик мълвеше едно към едно думите на гостенката. Така и той разбираше за какво се говори.

Госпожа Будинова още пазеше достолепието си на базова учителка първи клас. Едрото й като на лъв лице застина в почуда и съвсем заприлича на лицето на паметника пред огъня на незнайния воин.

– Това е много хубаво. Но, съгласете се, през ръцете ни са минали хиляди деца. Вероятно този човек е учил при нас, щом казвате, но как да си го спомним? Ще трябва да говорим общи приказки. С една дума, да излъжем.

– Нищо подобно – каза емисарката, на която почна да й писва от неповратливите старчески мозъци на хората пред нея, защото след малко имаше час при маникюристката. – Нищо подобно. Вие си го спомняте. Вие го виждате. На третия чин до прозореца. Момчето с жадния за знания поглед. Рецитаторът. И така нататък. И така нататък. Аз съм приготвила тука изявлението ви. Всичко е готово и написано. Само трябва да го прочетете и аз да го запиша на касетофона. Нищо повече.

– Ами минете пак във вторник – каза госпожа Будинова. – С Любчо ще се помъчим да си припомним.

– Абсурд! Изключено! До вторник вашите думи трябва да бъдат миксирани в предизборния му клип, който трябва да се завърти по телевизиите. Ау-у-у, каква съм куха лейка! Ами аз забравих най-важното. Нашият кандидат ви изпраща един малък подарък.

Тя започна да бърка в чантата си от змийска кожа и извади един незапечатан плик. Разтвори го да се види съдържанието му и го плъзна на масата върху карираната мушама. От плика надничаха двайсет лева и снимка на кандидата. Погледът на кандидата преливаше от любов към хората. Беше толкова кахърно-мъдър и жертвоготовен, че човек неволно започваше да преглъща от появилата се в гърлото му вследствие на височайшето съпричастие буца.

Господин Будинов гледаше ту плика, ту лицето на жена си. Той схвана, че тези пари могат да станат техни. А с двайсет лева би могло да се купи още един блистер от лекарството на Бети, което беше свършило. И така да изкарат до пенсиите. Това успя да разбере той.

Госпожа Будинова на свой ред се опитваше да извърне очите си от плика, но погледът й се връщаше към оплезилата се двайсетолевка, сякаш беше вързан за нея с ластик. За двайсет лева тя би могла да купи няколко разфасовки пилешки фенери, с които да готви пилешка чорбица на Любчо, който страдаше от стомах и лекарите му бяха забранили да яде друго. Искаше да е горда и да пази учителското си достойнство, както тя го виждаше и разбираше, но милият Любчо така тресеше от паркинсона главата си, че думата гордост сега й се струваше най-глупавата дума.

– Ами, добре, дайте да прочета написаното – каза госпожа Будинова и по стар учителски навик се изкашля, за да укрепи гласа си.

Младата емисарка бързо й пъхна в ръцете лист хартия и погледна часовника си. Все още можеше да свари за часа при маникюристката. Това беше най-добрата маникюристка. Беше вградила в ноктите й камъчета, на които нейният Коко, шофьор и бодигард на председателя на общинския съвет, много се кефеше. Коко целият настръхваше, когато тя бавно и томително прокараше маникюра си по врата му. И сетне веднага я награбваше. Направо я правеше на ваденка. В интерес на истината, Коко беше малко прост за нея, но сега-засега горещият му дъх на силен кон й доставяше неизразима наслада.

За пет минути госпожа Будинова прочете текста и емисарката го записа на малкото като запалка касетофонче, на което в изблик на палавост обичаше да записва и любовното хриптене на Коко. Сетне тя се разбърза. Взе плика, делово измъкна от него двайсетолевката и пак остави плика със снимката на масата.

– Прощавайте, сигурно съм ви обидила – рече тя, докато се изправяше. – Тези пари кой знае как са се пъхнали тук. Ама нали знаете какво е в една женска чанта. Вили и могили. Дано да не съм ви обидила.

И припряно излезе от жилището.

Пенсионираните учители Будинови се спогледаха, а после едновременно втренчиха поглед в лицето на кандидата, който продължаваше да ги гледа жалостиво от мушамата на масата, с преливащ от разбиране поглед.

Източник: kultura.bg

СТЕНОПИСЪТ

Деян Енев

Жена му и дъщеря му се върнаха сега през лятото в България. И тази година се върнаха. Всяко лято се връщат за месец и половина-два. Той пак си остана там, в Щатите, в Портланд. От дванайсет години живеят там. И той нито веднъж не се е връщал.

Но те двете, майката и дъщерята, се връщат задължително. Всяка година. Майката, за да види техните две майки, нейната и на мъжа й. И двете вече са много възрастни, но кретат някак, оправят се сами. Когато я видят, и двете плачат дълго, беззвучно. Странен е плачът на възрастните жени, на стариците. Без хлипове, беззвучен. Сякаш някой е изключил звука на някакъв вселенски телевизор…

Дъщеричката пък, която сега ще е студентка първа година в Портланд, бърза да се види с приятелите си от блока, колкото са останали, по цели нощи седят навън, на пейките под дървото, това дърво беше голямо, когато тя, дъщеричката, ходеше още на детска градина тук в България, и после, когато учеше в училище, и после, когато заминаха, то пак беше голямо, и сега е голямо. По кората му младежите от пейките изрязват с ножче имената си, кората му прилича на татуирана от толкова много имена, имената на момичетата и момчетата, преминали през двете пейки под него. Това дърво с тези толкова много изрязани върху кората му имена на момчета и на момичета, които изчезват едно след друго, които отлитат нанякъде, това сиво като скала дърво, натежало от толкова много имена, издялкани с ножче върху кората, това дърво вече прилича на същински стенопис. Младите се сменят, но имената върху кората на дървото стоят и стават все повече. Дъщеричката седи до среднощ с приятелите, майка й се надвесва в черната нощ от балкона и се опитва да зърне младежите на пейките, дали са там. Хем не иска да безпокои дъщеря си, хем се притеснява.

Но при майките е така, винаги е така.

От последния етаж на недовършения строеж отсреща се чува гласът на кукумявка. Куку-мяу, куку-мяу.

Мъжът й не си е идвал от дванайсет години. Седи в далечния Портланд, работи по цял ден в малкото ателие за картички, правени ръчно, понякога има доста работа, та се налага да работи и в събота, това е добре, защото му се плаща на час, пари постоянно им трябват.

Различни картички. За различни поводи. Странно, хората вече не пишат писма, не пишат и не изпращат, всичко става по електронен път, но картички още обичат да подаряват. За рождени дни, за годишнини, за професионални празници, за деня на майката, на бащата, на детето, за националните празници, за Коледа. Него ако питаш, него, художника, който завърши стенопис в Художествената академия в София навремето, който изографиса два манастира и нарисува стотици икони, преди да заминат, той ще прави всяка от картичките различна, една с една да не се повтарят, всяка ще носи различно послание. Но собственикът и негов шеф, дебелият китаец Ку Мин не е съгласен. Той се е спрял на десетина модела картички и произвеждат само тях. По цял ден едни и същи картички.

Грапавата хартия. Пресата с щампите. Храс-храс.

Него, художника, ако питаш, ще прави всяка картичка различна.

Когато се прибере вечер, особено сега, в средата на лятото, докато е сам, слуша музика. Отваря си бутилка червено вино, слуша музика, влиза в интернет и чете новините от България.

В магазина на аржентинеца на ъгъла продават хубаво и евтино червено вино. По една бутилка вечер. Без това не може.

Аржентинското вино му прилича на българското.

Пресата с щампите. Храс-храс. Храс-храс.

Когато затвори очи, под клепачите му изскачат само тези десетина вида картички. Вече не е сигурен дали може да направи друга картичка, различна от тези.

Например с онзи образ, който понякога сънува призори, когато мозъкът му вече е отпочинал. Не знае откъде се появява този образ. Но често го сънува.

Сънува някакво дърво с татуирани върху кората му имена. Имена на момчета и момичета.

Когато се събуди, той често мисли върху този сън. Това дърво с тези татуирани имена. То не става всъщност за картичка, защото е огромно. Би могло да се превърне в иконостас, ако имаше такъв голям храм. И ако той самият беше дърворезбар. Но той е стенописец. И затова ще го превърне в стенопис. И това ще свърши работа. Едно огромно пано, да се вижда отвсякъде – някъде, върху някоя скала, или върху калкана на някой блок.

Някои от тези блокове, които се виждат по пътя за летището в София. Отдавна не си е идвал в България, от дванайсет години и вече е забравил гледката от пътя за летището, но все му се струва, че имаше такива високи блокове с калкани като празни страници, върху които той, стенописецът, който прави сега картички в Портланд, би могъл да нарисува това огромно дърво. С татуираните върху кората му имена на момчета и момичета, които изчезнаха, които се разпиляха по четирите посоки на света…

Вече е шест. Трябва да става. Храс-храс. Храс-храс.

(Разказът е публикуван в kultura.bg)

КОГАТО СИ НА ПРОЗОРЕЦА

Людмил Станев

Стоя си на прозореца и като един ловец чакам самотна дума да прелети отнякъде и мигом да я поразя. Или пък думи във върволица като диви гъски да изшумолят, а аз да избера най-пъстрата в изречението и нея да прострелям. Само да я прострелям искам, да я раня, а не да я убия. Защото искам да я опитомя. Отвсякъде да я огледам и да видя как тя може да зарадва или натъжи мен и другите наоколо.

Taкa искам да опитомя думата, че после тя само при мен да идва. И само на мен да се обажда. A като каже някой друг тази дума, всички за мен да се сещат.

Стои си в мене мисълта и кaтo тетива е опъната между двете сиви полукълба. Опъната и чака сигнала да изпрати невидимата стрела. Някакво особено, бих казал интимно отношение има между тетивата и стрелата. Думата тетива много ми харесва. Тя е с толкова тъ-та, че трепти. Друго оснобно свойство на тетивата, е че тя много се обича със стрелата. Допират се те двете и издават някакъв звук, който, както и при хората, се получава при едно такова напрегнато и в крайна сметка облекчаващо и за двете страни състояние.

И веднъж, както си стоях на прозореца, чух този звук. Чух съска на тетивата. И разбрах, че съм улучил някой друг, който също стои и гледа през прозореца. Улучил съм бабичка, която стои и гледа през прозореца. Гледа тя досущ като кaпитан на мостик и също като него иска да види земя. Но никога няма да види бабата земя, защото къщата й никак не се движи.

И тя само улици, хора и безразборно движение ще вижда, но истинска земя – никога. Taкaвa, дето да ражда, искам да кaжa. Но все си мисля, че някой път от много взиране на хиляди самотни бабички ще се чуе тътен и грохот. И тогава ще потеглят безброй градски къщи и хиляди етажи от измислени панелни апартаменти. Ще потеглят те към селата и като щастливи капитани бабичките ще акостират на земята, която винаги са искали да видят. Ще вържат те със забрадките къщичките за някое дърво и като тежка котва ще им падне камък от сърцето.

И веднъж завинаги ще останат те при тяхната земя.

При тяхната си Амepикa.

Цял живот са пътували бабичките зад прозорците това дълго и невъзможно oколосветско пътешествие, за да се върнат пак там, откъдето са тръгнали.

Но няма да има топовни салюти и радостни посрещачи. Защото друга е традицията за посрещане. За такова посрещане.

Ще се наредят близките и ще посрещат акостиралите бабички пo стар български обичай с варено жито и бонбони „Лакта“. Ще си спомнят те за дългото пътуване, а мъжете неловко ще пушат В другата стая. Ще пушат, ще пушат и нищо няма да казват. Защото изсъхнали са думите и като стара врата скърцат те. Само вятърът от време на време ще блъсне вратата и ще разпилее белите пердета като платна на ветроход.

Ветроходът отминава и аз продължавам да стоя на прозореца. И отново чувам оня съсък на тетивата. Един старец бута бебешка количкa, пълна с кашони и стари дрехи. Гледам бебешката количка и стареца, който я бута, и си представям как той се прибира някъде, слага в детско креватче старите кашони и други ненужни на света неща. Oблaкътва се на креватчето и тихичкo започва да пее с износените си, изтрити устни приспивна песен…

И може би си мисли, че като порасне боклученото дете, то ще го гледа.

И все по-безумна става приспивната песен на стареца. А боклученото дете, усетило влагата, прокапала в кpeватчето, оживява и бавно, бавно прегръща стареца. Започва да расте все по-бързо и по-бързо и го обгръща целия.

И на стареца вече не му е студено. Защото има кой да го обича. И сега той спокойно може да отиде в своя рай. Там, където има хиляди празни кашони, безброй стари дрехи, блестящи замъци от милион празни бутилки. Има боклуци, достатъчни за всички старци на света. И те вече няма да се карат за ненужните на света неща.

(От сборника „Неприятният татарин“)

В разгара на спора за паметника на цар Самуил в София писателят Деян Енев сподели във Фейсбук своята „Песен за цар Самуил“. Има струни, които могат да заглушат всички днешни крясъци „за“ и „против“.

Той се би като лъв за тази земя, която и сега, след хиляда години, на картата прилича на фигурата на лъвче.

Защо няма песен за тебе, царю?

Защото хиляда години са много време. За хиляда години дори песните стават на прах.

Петнайсет хиляди с бели очи.

Обадих се на проф. Пламен Павлов да го питам как са ги ослепили.

С врял оцет.

С врелия оцет окото си остава. Само побелява. Само не вижда.

На сто слепи един едноок.

„Онзи Самуил, дето все е в устата на хората”, писа един средновековен книжник.

И се оказа пророк.

Защото в участта на цар Самуил и на войската му вече хиляда години се оглежда всебългарската участ.

На сто слепи един едноок.

Една част тръгнаха към Добърско, да си оплакнат очите в чудодейния извор, който и сега тече в двора на църквата. Белким прогледнат.

Други поеха към Рилския манастир, да се молят на св. Иван Рилски.

Пеш.

На сто слепи един едноок.

Но повечето тръгнаха към Преспа, при своя цар.

Малцина пък останаха по пътищата.

По пътищата, по кръстопътищата.

Натъкмиха си гусли, гледаха в небето с белите си очи и разказваха какво е било и какво ще бъде.

Просяците-гуслари.

Като видя своята войска с белите очи, устата му се изкриви. И за два деня свърши.

Казват, че последният просяк-гуслар, от потеклото на ония, Самуиловите, починал през 1980 г.

Но ти слушай.

Слушай.

Долепи ухото си до тази земя и слушай.

Може някъде пак да бръмне струната на гусла.

Някъде. По тази призрачна земя, която на картата прилича на фигурата на лъвче.

„През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Натискът към Ключ обаче е безплоден, “…императорът вече бил загубил надежда за преминаване…”, когато на 29 юли Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в гръб. Опитът на цар Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на Гаврил Радомир, който с отчаяна смелост пробива път към Прилеп. В ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи – число, което навярно визира не само царските отряди, но и събрано за защитата на “демата” опълчение. Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия унищожава войската на солунския дук и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българите, императорът извършва уникално по характера си престъпление – той нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок за водач. Тези страшни и величави в своята трагедия войнишки колони се завръщат при своя цар в Преспа, който при тази жестока гледка получава сърдечен удар и умира след два дни (6 октомври 1014 г.). Неустрашимият воин Самуил, който е печелил и губил много битки, който не се поколебава да екзекутира собствения си брат със семейството му, “…не можал да издържи на това страдание…” Можем само да гадаем какво би станало, ако тази най-голяма трагедия в българската военна история не се бе състояла, дори ако пленените войници просто са избити до крак… Без съмнение обаче тъжната армия от слепци, скитащи се по градове и села, е смъртоносният удар, нанесен от Василий II на неговия “вечен” противник Самуил и Първото българско царство. Именно този удар, който прекършва войнствения и непримирим дух на българите, печели на императора зловещото прозвище “Българоубиец”.”

Проф. Пламен Павлов

Текстът е публикуван на 30 юли 2014 г. в kultura.bg