Управници, политици, общественици, интелигенция – всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения, секти – пълна безпътица. И в цялата тая мътилка гъмжи една тъмна паплач от шмекери и лицемери – дошло е сгодно време за тях. В мъчителна лутаница ние намразихме сами себе си. Търсим злото в себе си – обвиняваме сами себе си. В мъчително самоизяждане и себененавистничество ние ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни и която може да се изрази с една дума – борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и да видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на нашата народна съдба. (Из „Посока, цел и средства“, в. „Македония“, 22 март 1934 г.)

Онова, що бликна като жива сила в душата на българина, когато след петстотин години робство – една епоха на пълен мрак и кървави стихии – той възкръсна за нов живот, онова, що го изтръгна от обятията на сигурна гибел и го тласна към възход, за едно кратко време биде сломено от чужди, биде прахосано, проиграно от свои. Външните, чуждите врагове не бяха толкова опасни, защото те не можеха да затрият окончателно цял един народ. Много по-опасни бяха вътрешните, своите. Ония некадърници, шарлатани и мародери, които бяха заграбили всичко в свои ръце, разпиляваха безразсъдно народния труд, спечеленото с реки от кръв, ръфаха безмилостно народната снага, сееха поквара. (Из „Още не са погребани всички надежди“, в.“Македония“, 26 юли 1930 г.)

Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.

Такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!

Човек винаги е свикнал да дири причините и за доброто, и за лошото вън от себе си. А те са вътре в нас.

Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.

Никога ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли – редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?

Няма толкова силна черупка, под която човек да може да се скрие.

Такова е човешкото сърце – пълно с противни една на друга сили. Но човек трябва да се бори и със сърцето си. Човек не бива да се оставя на тия враждуващи сили.

В човешкото сърце винаги остава поне още една капка сила – докато е живо, докато се надява, докато вярва.

Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?

Всяко царство, което се разделя, запустява.

Такава е човешката душа – понякога като пламъче на свещ угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е и човешкото сърце – не престава да тупти, докато има в него макар и една искрица живот… Такъв е духът човешки – минава през вода и най-силен огън.

С „Усилни години“ младият Димитър Талев  прави опит да осъществи  породилото се в него убеждение, че „требва да напише нещо големо за Македония”. Илинденско-Преображенското въстание, озарило с пожарите си детството му, не му дава мира. И заедно с това разбирането, че това събитие трябва да бъде изобразено в по-широко белетристично платно. Така се ражда епическото  романово повествуване – трилогията „Усилни години” – смел опит на младия автор да разкрие подготовката, кулминацията и поражението на въстанието. Затуй и частите са три: „В дрезгавината на утрото” (1928), „Подем”(1929) и „Илинден”(1930).

Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема — революционно¬освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея — свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествование, изпъстрено с епизоди на богата илюстративна доказателственост, битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители;  прониква се в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики.

Но в „Усилни години“ се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм  и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосно преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. „Усилни години“, е подготвителен етап, „генерална репетиция“ за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис.

„Усилни години” е исторически роман, в който тематично се отнася до Илинденско-Преображенското въстание в Македония, но по същество е социално-политическо повествование, свидетелстващо за сложните и драматични процеси в българското общество през 20-те години. Писателят ни предлага да прочетем как българите в тази многострадална част от Отечеството ни понасят тегобите на несвършващото робство, как зрее идеята за самостоятелно разрешаване на нерешения от великите сили национален проблем и как народът събира разпилените си енергии за могъщ удар върху разпадащата се Османска империя и по бездушната и егоистична Европа. Но зад този тематичен воал на повествованието се експонират социалните проблеми в българското общество след Първата световна война; то излиза от своето разрушение и вцепенение и се възбужда за съзидателни действия.

Единайсетте непознати досега страници са предоставени от Климент Талев, внук на Димитър Талев, който след смъртта на баща си Братислав Талев поема отговорността за съхраняването и управлението на документалното наследство на писателя.

Върху корицата на новото издание е поставено заглавието „Самуил – цар български”, като „цар български” е препечатано факсимилно от собственоръчен надпис на Талев.