В този пътепис възторгът на човека, преоткрил мечтите на своето детство, се преплита с удивлението от лекотата и удобството на американското ежедневие, от изобилието на стоки и услуги, от дружелюбието и непринудеността на хората.

Но Бил Брайсън нямаше да бъде верен на себе си, ако си бе спестил иронията по отношение на своите съотечественици. Независимо от това дали говори за телевизията, филмовото производство или рекламите, за прословутото американско обездвижване и странното отношение на тази нация към спорта, за забележителностите на американските данъчни формуляри, за комичните разлики между градинарството в САЩ и Великобритания, за полицията, законодателството или образованието, Бил Брайсън ще ви накара да се смеете до сълзи. И да искате пътешествието да не свършва.

За автора:

Бил Брайсън е изключително популярен със своите комични и нестандартни описания на пътешествията си по света, които незабавно се превръщат в бестселъри. Роден в Айова (САЩ), Брайсън избира Великобритания за своя втора родина. Той живее и работи в Норфолк, удостоен е с Ордена на Британската Империя за своя принос към литературата, а също и с наградата “Джеймс Джойс” на литературно-историческото дружество на университета в Дъблин. Бивш ректор на университета в Дърам, в продължение на пет години Брайсън е ръководител на кампанията за защита на английската провинция. Той е почетен член на Кралското научно дружество и кавалер на Ордена на Британската империя за заслуги към литературата.

Филмовите права на „Призраци в моята глава” са откупени и лентата ще бъде продуцирана от компанията на Робърт Дауни Джуниър.

Това е ужасяващата история на едно момиче, обсебено от духове, на фона на традиционен екзорсизъм и ултрамодерно раилити шоу. Романът повдига множество въпроси за връзката между спомените и реалността, науката и религията и самата същност на злото.

“Призраци в моята глава” на Пол Трембли буквално ме смрази от страх, а аз не се плаша лесно”, признава кралят на хоръра Стивън Кинг.

Животът на семейство Барет, обикновена провинциална фамилия, започва да се разпада, когато тяхната четиринайсетгодишна дъщеря Марджъри проявява признаци на остра шизофрения.
Отчаянието на родителите ѝ се задълбочава, тъй като лекарите не са в състояние да спрат неудържимото плъзгане на Марджъри към бездната на лудостта. Докато домът им се превръща в къща на ужасите, те неохотно се обръщат за помощ към местен католически свещеник. Отец Уондърли предлага да прибегнат към екзорсизъм, тъй като вярва, че крехката тийнейджърка е обладана от духове. Същевременно свещеникът се свързва с местна продуцентска компания, която проявява интерес да филмира борбата на семейство Барет с демоните. Фамилията е принудена да приеме предложението поради главоломно трупащите се сметки за лечение и четиримата скоро се превръщат в неочакваните звезди на хитовото риалити шоу „Обсебването”. Когато събитията в къщата на семейство Барет прерастват в истинска трагедия, шоуто и шокиращите инциденти, които то улавя, се превръщат в градска легенда.

Петнайсет години по-късно авторка на бестселъри интервюира Мери, по-малката сестра на Марджъри. И докато Мери си припомня тези отдавна отминали събития, случили се, когато тя е била само на осем години, на повърхността започват да изплуват дълбоко заровени тайни и болезнени спомени, които се сблъскват по неочакван начин с излъченото по телевизията. „Призраци в моята глава” е заплетен психологически роман на ужаса, който повдига множество въпроси за връзката между спомените и реалността, науката и религията и самата същност на злото.

За автора:

Пол Трембли е утвърден автор на редица романи на ужаса и психологически трилъри, сред които „Призраци в моята глава”, Disappearance at Devil`s Rock, No Sleep Till Wonderland и др. Негови разкази и есета са публикувани на страниците на множество вестници и са включени в разнообразни антологии с хорър насоченост. Авторът е многократен финалист за най-престижната награда в света на романите на ужаса –  „Брам Стокър”, а от 2016 година и неин лауреат с „Призраци в моята глава”. Трембли е завършил математика и преподава математически анализ. Живее в Бостън, Масачузетс.

„Сиси – самотната императрица” на Алисън Патаки разкрива драматичния живот на Елизабет, императрицата на Австро-Унгария – живот, започнал като приказка, по-вълнуващ от всеки роман, но белязан от тежка орис. Скрита любов и явно страдание, пищни празненства и душевна мъка изпълват невероятния разказ, който не спира да вълнува от първата до последната страница.

Надарена с изключителна красота и магнетизъм, създала неувяхващ култ към себе си, Елизабет, наричана Сиси, заминава едва шестнайсетгодишна за Виена, за да стане владетелка на една мощна и процъфтяваща империя. Легендарната красавица, на която завиждат всички жени, е осъдена на самота, неразбиране, грешки, самообвинения и душевни страдания.  Сиси е обречена да преживее страшната и загадъчна смърт на свои близки, мрачната сянка на немалко трагедии сподиря стъпките  ѝ.

От красивата, но строга Виена, където съпругът ѝ властва над своите поданици, а прекрасните валсови мелодии на Щраус владеят сърцата, през дивата свобода на безкрайните унгарски поля, фантастичните владения на братовчед ѝ Лудвиг Баварски, до магнетичния чар на остров Корфу и свежата прелест на английската провинция, самотната императрица върви към жестокия край на своя живот, отнасяйки със себе си във вечността немалко загадки.

За автора

Алисън Патаки е авторка на бестселърите “The Traitor’s Wife” и “The Accidental Empress”. Дъщеря на бившия губернатор на щата Ню Йорк Джордж Е. Патаки, тя се вдъхновява да пише за  императрица Сиси благодарение на семейните си корени, достигащи дълбоко до бившата Австроунгарска империя на Хабсбургите.

Патаки е съосновател на организацията с идеална цел “ReConnect Hungary”. Завършва с отличие университета „Йейл“ с  основна специалност английски, и е редовен дописник на “Хънтингтън Поуст”, както и член на Обществото за исторически романи. Живее в Чикаго със съпруга си и дъщеря им.

Авторитетът на Орхан Памук е неоспорим. Само слабо подготвени и всъщност незапознати с творчеството му хора са склонни да припишат Нобеловата му награда на политически причини. Истанбулският писател е един от най-трудолюбивите и талантливи съвременни писатели, които пишат така, както се е правело през 19-ти век от Толстой и Балзак: от сутрин до вечер, години наред и усилие, което, както самият той казва – е като да копаеш с игла кладенец. В столичен вестник наскоро се появи текст, който твърдеше, че Умберто Еко заслужавал „Нобела“ повече от Памук. Разликата между двамата обаче е значителна: и тя е че при първия културологията надделяваше над литературата, докато турският писател успя много по-фино да преобразува огромните си познания в чиста белетристика – така както прави големият Томас Ман, негов любимец впрочем.

Преди дни у нас излезе последният роман на Памук – „Странност на ума“. Историята проследява 40 години от живота на продавача на боза Мевлют в Истанбул, но който е чел внимателно Памук, знае, че с едно изречение трудно би могло да се опише богатството на книгите му. Турският писател преди време бе споделил, че Нобеловата награда, която получи през 2006 година, не е повлияла на писането му изобщо. А напротив, първото нещо, което направил веднага след церемонията, било да седне на бюрото и спокойно да продължи работата си върху „Музей на невинността“. След публикуването на книгата той направи и реален такъв музей, в който събра вещи със сантиментална стойност за Истанбул, пазещи историята и духа на града.

Орхан Памук говори пред няколко важни медии след публикуването на последния му роман. Тук ще съберем най-важните моменти от разговорите му с „Ел Паис“, „Тайм“ и литературната платформа „Гуудрийдс“. Ето какво разказа големият писател за „Странност на ума“, публикуван на български от изд. „Еднорог“.

– Господин Памук, накратко можем да опишем вашия нов роман като разказ за любовни писма, писани към грешния човек…

– Би звучало преувеличено. Моят герой – Мевлют, пише писма на жена, чиито очи е видял само за няколко секунди – типична ситуация в едно консервативно селско общество, в което неженените момчета и момичета се засичат рядко, предимно на сватби. Ако искаш да се ожениш в такова общество, трябва да имаш талант за романтична реторика, какъвто Мевлют – както си личи от писмата, които пише – притежава.

Наскоро четох проучване на турския статистически институт, според което 52% от браковете в Турция са договорени. А аз мисля, че дори това число не е точно. Понеже никой не иска да приеме, че неговият брак е бил уреден от родителите, освен ако не е изключително консервативен и горд от това. Предполагам, че 80 процента от хората, които имат такъв уреден брак, биха отрекли – ще разказват, че първо са отишли да пият лимонада, или пък на кино, само и само да съобщят на децата си – „Не, ние се срещахме преди да се оженим“. Тази ситуация е създала, извинявам се за фройдистката терминология, условия за сублимация в турското общество.

– Защо решихте няколко героя да разказват историята?

– Започнах историята като старомоден 19-и веков роман. Винаги се получава така – тръгвам да пиша консервативно, а после се опитвам да направя нещо различно от начина на разказване на Балзак или Зола. В „Странност на ума“ историята се разказва от уличен продавач на боза и в началото книгата вървеше добре. По-късно обаче ми се прищя да прибавя още гласове. И в един момент в този стил на 19-и век, Балзаковият, в който историята се води в трето лице, започнаха да се намесват гласове, разказващи в „аз“ форма. Беше интересна идея и проработи. Понеже шестстотин страници, видени само през идеите на Мевлют, щяха да бъдат скучни. Исках да разкъсам наратива, да вкарам още истории, които да оспорят и предизвикат неговата гледна точка, както и гледната точка на разказвача. Четох, че вече пишат как съм спрял да бъда постмодерен. Но аз направих толкова много неща с постмодернизма, че е нормално да опитам нещо различно.

– В историята се движете постоянно напред-назад във времето и вътрешния свят на Мевлют. Това придава богатство на неговия свят…

– Методът е откритие на Флобер. Той въведе този недиректен стил, който позволява на писателя да се приближава по-близо до съзнанието на героите. Правя следния трик: читателят не забелязва факта, че разказвачът говори, а не Мевлют. Преходът не е маркиран по никакъв начин. Когато Флобер въвежда този метод, той освобождава изкуството на романа, правейки го много по-еластичен. А разказът може също да бяга в дистанция, както показва Толстой, когато ни разказва за Наполеоновите армии, наближаващи Москва.

– Този път на фокус в романа ви е бедната класа…

– Рядко се пише за нея напоследък. Британският ми редактор ме попита дали ще включвам хора от средната класа. Отвърнах му: Не. Моята новела се случва само сред бедните, които са дошли в модерния град. И не могат да свикнат с индивидуализма, егоизма и икономическата рационализация на града. Тези, които са бързи, са успешни. А тези, които са объркани, не успяват.

В моите часове по литература често говоря за една идея на Дьорд Лукач. Той казва, че най-добрите исторически романисти измислят герои, които са колебливи и могат да принадлежат към която и да е от класите на техните общества. Това е възможно само ако нямат строги политически, идеологически и морални залитания. Техните идеи трябва да са „меки“. Мевлют е написан по този модел.

– В един момент историята си играе с възможността да разкаже за възхода на исляма – вашият Мевлют за кратко му се поддава. Но все пак след време се отказва.

– Следвах модела на Стендал, който държи огледало към обществото. Мевлют слуша религиозни фанатици, марксисти и изобщо всякакви… Той обаче е по средата, никога не става радикален.

– Героят ви произвежда и продава боза. Какво означава тази напитка за турския народ?

– Бозата е популярна по тези места от времето на Османската империя, защото е с леко алкохолно съдържание. Така хем може да опиташ алкохол, хем не правиш нищо в разрез с канона на исляма. Тя се свързва и с романтичното османско минало и добрите времена, когато бяхме част от дълга традиция.

– Вие самият пиете ли боза?

– Пих я, докато пишех романа. Но мога да призная, че не ми е много вкусна.

– Какво е мнението ви за турския президент Ердоган?

– Той става все по-тоталитарен и авторитарен. Не уважава демокрацията.

– Често казвате, че трябва да вярвате в книгата, която пишете. Защо?

– Защото литературата, независимо дали е фантастична или реалистична, работи по начин, който Самуел Колридж нарича „отстраняване на невериeто“. Ако си циничен човек, ако не си искрено вярващ в силата на литературата, трябва да избягваш книгите. В края на краищата четенето е вече много старомодно в нашата епоха на блогове, интернет, социални мрежи. Защо четем романи? Защото вярваме в силата на литературата. Защото не сме цинични, саркастични или подозрителни към нея.

– Вие сте известен и като авторът, описвал най-много Истанбул. Самиха, една от героините ви в „Странност на ума“, казва: „Истанбул няма край“.

– Нека ви разкажа нещо. Когато съм се родил, Истанбул е имало 1 милион жители. А сега са 17 милиона. Живял съм тук 63 години. И промяната през последните 10 е по-голяма от тази в първите 53. До 2000 г. градът е бил много или малко същия. Но сега е излязъл извън контрол. Това има предвид и Самиха, когато го казва. Понякога отнема 3-4 часа да отидеш от единия край до другия.

– Изглежда сякаш любовта и времето са големите теми на романа ви…

– Най-вече това как любовта се развива с времето. Мевлют не получава тази, която иска. И се жени за друго момиче – това е в началото на книгата, затова го разказвам. Но с времето, което прекарват заедно, борейки се да оцелеят, отглеждайки децата си, те осъзнават, че това време е по-важно от идеята за любовта. Мевлют пише романтични писма към друга, но в края на краищата не те, а преживяното време с човека до теб е по-важно.
Тази книга не идеализира романтичната чувство, а разказва за споделянето, приятелството и водене на общите битки от мъж и жена, рамо до рамо. Вижте, любовта е една голяма идеология. Всички поп песни, традиционната и романтичната литература, поезията, музиката – ние сме заобиколени от тази идеология. Невинаги обаче тя е реалистична.

– Не е ли щастието именно в тази реалистична любов?

– Да. Въпреки че аз се считам за постмодерен писател, се подписвам и отдавам чест на романа на 19-и век – този на Толстой, Стендал, Балзак, където важният въпрос е: Какво е животът? И какво да правим със себе си? Щастието ли е най-важно, славата ли, успехът ли? Или пък приятелството, семейството, приключението или романтичното бягство? Трябва ли да останеш в същата къща, в която си роден, на същата улица, или трябва да се променяш? И трябва ли да си с много жени и да си Казанова, или пък е добре да се въздържиш? Социалният живот по-важен ли е от вътрешния? Това са вечни дилеми. Великото нещо при романите на 19-и век е, че Толстой и Стендал винаги адресират до нас тези проблеми и се опитват да ги разберат и проумеят. Аз също правя това днес.

– Какво е тогава за вас щастието?

– Добър въпрос. Може би щастието е нещо, което идва с времето. На моята възраст мисля, че щастието е да не се тревожиш прекалено много. Но аз съм амбициозен човек. И имам много тревоги, които сам си причинявам! Ето, сега се тревожа дали например преводът ми на английски е достатъчно добър…

И въпреки че съм преведен на 62 езика, аз си оставам същият провинциален човек като Мевлют.

– Кои са любимите ви писатели?

– Аз имам четирима големи учители – Толстой, Достоевски, Пруст и Томас Ман. Харесвам също Борхес, Набоков и Итало Калвино.

– Какво е за вас да сте писател?

– Писателят е някой, който прекарва години в това търпеливо да открива второто същество в себе си и света, който го обгръща. Писането – това е човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и започва да действа. Да пишеш значи да обърнеш поглед към думите, да изучаваш света им и да го правиш с търпение и радост. И аз седя на моята маса, с дни, месеци, години, бавно добавяйки нови думи към всяка нова празна страница и чувствам, че създавам нов свят. Тайната на писателя не е вдъхновението, а в неговия инат и търпение. Има една прекрасна турска поговорка – „Да копаеш кладенец с игла“, това мисля, че прави писателят.

Аз съм работохолик, обсесивен при това, и знам, че производителността расте експоненционално в зависимост с времето, което прекарваш зад бюрото. Ако пишеш 3 часа, ще напишеш 3 страници, но ако пишеш 10 часа, ще напишеш 30 страници! Кафето и чаят са ми били приятели през целия живот. Пиша, после редактирам, редактирам, редактирам. Владея дисциплината.

– Коя е най-великата книга според вас?

– „Ана Каренина“. А най-големият политически роман е „Бесове“ на Достоевски.

– През 2006 г. спечелихте Нобеловата награда за литература. Помните ли как се чувствахте тогава?

– Не бях изненадан. Предната вечер вечерях с един сънародник и той ми подхвърли: „Знаеш ли, утре е гласуването“. На другата сутрин телефонът ми звънна в 7 ч и знаех кой е, защото никой не ми звъни по това време

– Как се отрази бежанската криза на Турция?

– Аз живея близо до площад „Таксим“ и всеки ден виждам как сирийските бежанци се молят. Щастлив съм, че Германия подслони 800 000 бежанци за една година и им даде документи, сигурност и бъдеще, което не могат да получат в Турция.

Източник: standartnews.com

„Странност на ума“ е елегия за Истанбул, панорамна картина на най-новата турска история и поглед към вътрешния свят на един щастлив мечтател. “Памук прави за Истанбул нещо подобно на онова, което Джойс е направил за Дъблин”, отбелязва „Уошингтън Поуст“.

Това е историята на продавача на боза Мевлют, жената, на която той пише любовни писма в продължение на три години и техния живот в Истанбул. Едва дванайсетгодишен, Мевлют напуска родното си село и се озовава сред шеметната пъстрота на огромния град. Сред чезнещия в миналото стар град и светкавично издигащата се модерна метрополия се вие житейският път на Мевлют. Съпроводен от необичайните развития на една голяма любов, той си остава скромен продавач на боза, замечтан наблюдател на трескавите амбиции на света около себе си. Неговата лична история се разгръща на фона на ключови моменти от най-новата турска история като политически сблъсъци и военни преврати, които оформят съвременното лице на страната.

Мевлют винаги се е питал какво точно го отличава от всички останали, откъде идва неговата „странност на ума”. Религия, политика, пари – фокусите на човешките желания и мисъл – са основа на събитията, прелитащи покрай Мевлют, насочил собствените си търсения по-скоро дълбоко навътре себе си, отколкото навън.

Какво има по-голямо значение: това, което желаем или това, което ни е подготвила съдбата? Дали решенията ни определят ще бъдем ли щастливи или не, или тези неща зависят от обстоятелства извън нашия контрол? Романът „Странност на ума” се опитва да отговори на тези въпроси, докато обрисува панорамна картина на противоречията между градския и семейния живот, засягайки и вечно актуалната тема за мястото на турската жена в модерния свят.

Книгата е едновременно съвременна сага, разказана с колоритните гласове на многобройни герои, пъстра картина на житейските съдби на хората, променили облика на Истанбул през последните петдесет години, и хипнотичен разказ за духовни търсения и копнежи.

За автора:

Орхан Памук е турски писател, придобил международна популярност през 90-те години на XX век. Носител е на Нобеловата награда за литература за 2006 г за цялостно творчество. През 2003 г печели международната награда IMPAC за романа си „Името ми е Червен”. Лауреат на Наградата за мир за 2005г., присъждана от организацията на германските книготърговци.

Носител на френската награда „Медичи” за най-добър чуждестранен роман за 2005 г за „Сняг”. През 2005 г  става почетен член на Американската академия за литература и изкуство, а престижното списание „Тайм“  го включва в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

Опашката при представянето на книгата в Истанбул

Двайсети век, донесъл безброй страдания на човечеството, започва с надежди за един по-добър свят. Ераст Петрович се скита по света в търсене на спокойствие и душевна хармония, но се натъква на озадачаващи събития и заплетени престъпления, които постоянно го връщат към стария му занаят въпреки неговата воля.

Съдбата го прави участник в потресаващи събития на загадъчен остров сред Атлантическия океан, където се натъква не само на садистичен престъпник, но и на неща, които човешкият разум отказва да приеме за възможни.
Жестоко престъпление в затънтената руска провинция кара Ераст Петрович да напусне сладкия живот в Париж, за да намери убиеца на една жена, която някога е обичал.

И накрая… разследването на влаков обир в Полша изправя на пътя на Фандорин личности, на които предстои да решават съдбата на Русия, Европа и света; хора, над които историята все още не е издала окончателната си присъда – кукловодите на предстоящата огромна човешка трагедия.

„Ако Пушкин беше опитал да напише детективски роман, може би щеше да се получи нещо подобно”
Ню Йорк Таймс

За автора:

Борис Акунин е творческият псевдоним на Григорий Чхартишвили, филолог, литературен критик, преводач и журналист, японист с международна известност. Работил като заместник главен редактор на списание „Иностранния литература”, главен редактор на двайсеттомната „Антология на японската литература”, председател на мегапроекта „Пушкинска библиотека”, през 1998 година Акунин започва реализацията на своя литературен проект под общия надслов “Приключенията на Ераст Фандорин”, чиято цел е във всяко заглавие да бъде представена една от разновидностите на класическия криминален роман.
За кратко време поредицата прави Акунин един от най-четените автори в Русия, придобил едва ли не легендарна популярност, негови произведения се екранизират (”Азазел”, „Статски съветник”, „Турски гамбит”). Неговите блестящи исторически мистериии от поредиците „Приключенията на Ераст Фандорин”, „Приключенията на сестра Пелагия” и „Приключенията на магистъра” възвръщат доброто име на популярната литература. През 2000 г. Акунин е обявен за Писател на годината в Русия, номиниран за наградата „Смирноф-Букър”. Романите на Акунин се превеждат и издават във Великобритания, Италия, Франция, Япония, Германия и други страни.

Всички от рода Клийв се гордеят със семейната си история, но има нещо в миналото им, за което никога, при никакви обстоятелства не се говори. През един фатален празничен ден деветгодишният Робин Клийв е открит обесен на дърво в градината. Единайсет години по-късно смъртта на малкото момче си остава загадка – макар че когато Робин е убит,  къщата е била пълна с гости, никой не открива и най-малката следа от убиеца.

В затънтения град край Мисисипи сестрата на убития Робин, Хариет, живее самотно сред близки, белязани тежко от трагедията, в свой, изграден от книгите свят. Двамата с приятеля ѝ Хийли вземат решение да открият убиеца на нейния брат – и да го накажат. Но онова, което започва по-скоро като детска игра, повежда Хариет по мрачен път, на опасно пътешествие сред сенките и призраците на дълбокия американски Юг.
През 2002 година самата Дона Тарт описва книгата като „тревожен, плашещ роман за сблъсъка на детската психика със света на възрастните, при това по възможно най-страшния начин… След „Тайната история” ми се искаше да напиша книга, която да бъде различна на всички нива. Докато „Тайната история” е видяна изцяло през погледа на Ричард, като заснета с една камера, целта ми беше „Малкият приятел” да звучи много по-симфонично, като „Война и мир”. Според всеобщото убеждение този начин на писане е най-труден.”
„Малкият приятел” е роман, изпълнен с трагичен реализъм, събитията са описани като видени в трескав сън. Макар че светът, който Хариет разкрива, несъмнено е населяван от призраци и сенки, в него няма нищо магическо, същото се отнася и за гневния, лиричен рационализъм, прозиращ в гласа на самата Тарт. Книгата ѝ е точно описание на света такъв, какъвто е – мрачен, грозен, опасен и неразбираем, филтрирано през ярките цветове и неизпълнимите искания на детството. Текстът увлича като приказка, но не ни позволява да се утешаваме с мисълта, че всичко все пак е „на ужким”.

За автора:

Дона Тарт е родена през 1963 г в Мисисипи, САЩ. Автор на бестселърите „Тайната история”, един от най-запомнящите се колежански романи на всички времена, и „Щиглецът”, с която печели „Пулицър” за художествена литература за 2014 г. През същата година е включена в престижната класация на списание „Тайм” за 100-те най-влиятелни личности в света, както и в Топ 100 на най-добре облечените известни личности на модното издание „Венити Феър”. От „Щиглецът” са продадени над милион и половина копия по целия свят, а правата за неговото филмиране са откупени от Warner Bros.  Дона Тарт пише по един роман на десет години и обгръща личния си живот в пълна тайна.

Изобел Латимър е впримчена в капан: от стремежа си да бъде добра съпруга, от огромен таен дълг и от бремето на безукорната си литературна репутация. Всеки иска дял от таланта ѝ, от времето ѝ, от парите ѝ, но само тя знае, че не е останало нищо за раздаване. В отчаянието си Изобел и литературният й агент, се наговарят да създадат въображаема писателка на скандални хитови романи. Уважаваната писателка, лауреат на много реномирани литературни награди, отстъпва на заден план. Ражда се Зелда Виър – красива, самоуверена, елегантна, възмутителна, устремена към успеха на всяка цена.

Зелда може да прави всичко, което Изобел не може: изрича неизреченото, нарушава табута и отприщва желания. Изобел и агентът ѝ, Трой, се наслаждават на тази необузданост, на зашеметяващия успех на лудата си идея, но Изобел долавя някаква заплаха зад красивата маска. Осъзнала дълбоко спотаените си копнежи, тя все пак копнее за сигурността и уюта на съпружеската любов. Но и у дома познатото се е променило…
Филипа Грегъри е изключително популярна в България със своите исторически романи, а с „Аферата Зелда” доказва, че се справя по същия блестящ начин със съвременен сюжет, който ни държи в напрежение до последната страница. Грегъри чудесно познава отвътре лабиринтите на книгоиздателския бизнес, рекламната машина, включваща безброй интервюта и телевизионни появи, както и безкрайните литературни турнета из различни градове. Сред целия този блясък обаче остава най-важният въпрос – трябва ли писателят да компрометира своята творческа същност, сключвайки сделка с дявола, за да се качи на скоростното влакче на масовата литература за бърза употреба?

За автора:

Родена в Кения през 1954 г., Филипа Грегъри завършва история, защитава докторат по литература на XVII век в Единбургския университет, работи като журналист и продуцент за BBC. Първият и роман незабавно става световен бестселър и тя се посвещава изцяло на писателската си дейност. След поредицата бестселъри от епохата на Тюдорите е наречена „кралица на историческия роман”.
Филипа Грегъри е най-известна с исторически си поредици за Тюдорите и Войната на розите, но тя е автор и на детски книги, както и на редица други успешни романи, продадени в многохилядни тиражи по цял свят.

Хариет се превръща в истинско вдъхновение за Ема и тя се отдавна на двете неща, които владее до съвършенство: да урежда живота на близки и познати съгласно собствените си представи и да сватосва несполучилите в любовта. Младата жена върши добрите си дела със самочувствието на човек, облагодетелстван от съдбата, но ѝ предстои да научи много неща за света и за себе си, да се запита дали е достатъчно да бъдеш красива, умна и богата, за да отсъждаш кое е добро за другите и кое – не; да разбере истината за обикновената човешка доброта, която ни помага да живеем заедно – и значението на истинската любов.

„Ема“ на Алегзандър Маккол Смит е третата книга от проекта „Остин“, с който известни британски писатели пренасят в съвременността някои от най-известните творби на Джейн Остин, добавяйки своя неповторим почерк към класическия текст.

Дискретната сатира на Алегзандър Маккол Смит и старомодният уют, който той създава чрез своя неподражаем стил на писане, перфектно прилягат на героите и остроумието на Джейн Остин. Въпреки че каретите са заменени от лъскави Мини Купъри, а чашите с чай – изместени от ароматно капучино, историята на Ема си остава прелестно непреходна.

Отзиви

„Идеалното уютно четиво“ – Индипендънт

“Това прекрасно четиво е пленително съчетание на двама от най- забавните английски писатели” – Буук Пейдж

“Със своята плавна, успокояваща проза Маккол Смит кани сърдечно героите на Джейн Остин в нашия съвременен свят… Джейн Остин, разбира се,е  неповторима, но ако тя все още се намираше сред нас, си представям как енергично избутва настрани своите ръчно написани бележки и протяга ръка, за да се ръкува ентусиазирано с г-н Маккол Смит” – Бриджет Уийкс, Уошингтън Поуст

За автора

Алегзандър Маккол Смит е автор на повече от петдесет романа. Получава международна известност с поредицата “Дамска детективска агенция № 1”. Носител е на три награди “Автор на годината”. През 2003 г получава наградата „Сага” за хумор, известна още и като „Сребърен Букър”, както и наградата “Духът на Шотландия”.

Той е професор по медицинско право в Единбургския университет. Бил е вице-председател на Британската комисия по човешка генетика, председател на комисията по етика на „Бритиш Медикъл Джърнъл” и член на международната комисия по биоетика на ЮНЕСКО. Живее в Единбург с жена си, двете си дъщери и котарака Гордън. В свободното си време свири на фагот в „Наистина ужасния оркестър”.

Но никой не ѝ вярва…

Фиона идва на себе си във ваната. По ръба ѝ горят множество свещи, листенца от рози се носят по повърхността на водата, която постепенно почервенява от собствената ѝ кръв. С последни сили тя успява да се добере до телефона. В болницата красивата и ексцентрична Фиона настоява, че някой се опитва да я убие…

Но никой не ѝ вярва…

Загадка, останала неразрешена в Берлин през 70-те години на ХХ век, хвърля дългата си сянка чак до Единбург, 30 години по-късно. Две жени се лутат в лабиринта на коварна интрига, но всичко е срещу тях. Обект на съжаление и присмех, те водят отчаяната си борба, за да се доберат до истината и да разобличат хората, които посягат не само на живота, но и на душите им…

За автора:

Зое Бек е журналист, писател и преводач. Завършва английска и немска литература. От малка се влюбва в музиката – свири на пиано, печели конкурси и изнася множество успешни концерти. Първото й пиано и досега е неин спътник във всеки нов дом.  Лауреат на редица литературни награди, сред които престижното отличие “Фридрих Глазер”, награда от Франкфуртския панаир на книгата; наградата на Радио Берлин за най-добър криминален роман. Живее в Берлин.