Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта.

То целият свят е болен, синко… Едни от това, други от онова… Няма здрав човек на света… Гледаш, тялото желязно, а душата – гнилa…

Съдбата е такава – за едни майка, за други мащеха…

Живеем като червеите в дървото, всеки гризе и си прави път според силите си.

Най-хубаво е да не казваш нищо излишно. Важното е да знаеш какво да кажеш, да имаш златна мярка.

Ако го нямаше злото, никой нямаше да знае що е добро.

Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце.

Възможностите съществуват, за да се възползваме от тях.

Писателят се ражда с прочетените книжки.

Една чиста истина прави живота спокоен, една хубава лъжа го прави приятен.

Това, дето ми е на главата, мога да сваля, но това, дето ми е в сърцето, не мога да извадя.

Книгите са като хората – когато остареят, стават мъдри.

Най-силна е онази любов, която може да проявява слабости.

Невидени очи скоро се забравят.

Всичко, всичко тъне в кал – и души, и сърца, и умове, и хора, и говеда, и всичко… Вечно окаяние, вечно безпомощно напъване, вечно омразно жабуркане из тая тиня. Нито криле има, нито простор има… А поробената душа иска да живее волно, широко и пълно… Волно, широко и пълно! Каква смисъл съдържат тия думи?

Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката земя, па духна тих ветрец, очисти небето и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.

– Не бих искал да ни кажете биографията си, защото знаем, че сте роден на 18 юли 1878 г. в село Байлово, Новоселско и че…

– По-хубаво е без биография – прекъсна ме Елин Пелин, защото ние писателите не си знаем биографията. Пък и тия дето ги пишат да не мислите, че са така. Най-добри биографии се пишат сто години след смъртта на някого, защото можеш да пишеш всичко, каквото искаш.

– Интересно ще е да ни кажете, какво е било отношението към книгата у нас, преди войната.

– Публиката и тогава се отнасяше към книгата, както и сега. Разбира се друг беше живота. Интелигенцията беше по-малко, с по-други настроения, с по-други разбирания. Сега хората станаха по-други, времето ги измени. Обаче, аз мисля, че отношението им към литературата е все същото.

– Но доколкото съм чувал, книгата преди войните, много се е търсила у нас и хората са чели страстно и са поглъщали всяко добро литературно произведение.

– Е, да, едно време ние четяхме. Тогава съществуваха Толстой, Ибсен, Чехов, Горки, те бяха големи хора, които будеха интерес и подтикваха към литература. А сега в Европа, като че ли няма такива хора.

Ония бяха колоси, всеки искаше да знае нещо от тях. Пък и тогава най-висшите културни интереси бяха литературните. Сега вече има и други работи: радио, кино, мачове. Тия неща поглъщат доста интереса на хората. И за повърхностния човек, те се явяват, като нещо по-задоволително. Но има и по-дълбоки хора, които търсят литература и следят. Работата е, че животът е тежък, че не могат да поддържат книгата. Обаче, там дето има, в провинцията, уредени читалища, ще видите, че хората четат, вземат си книги постоянно. После тия многобройни преводи, които станаха в нашата литература, също така говорят, че и сега хората се интересуват, макар че се превеждат други неща.

– Значи според Вас интересът на хората към книгата не е отслабнал?

– С много хора съм говорил и съм казвал, че България е малка страна и че ние когато се оплакваме, смятаме какво е във Франция, в Германия. Ние сме, пак казвам, малка страна и разбира се много малко са хората у нас – все трябва да има две до три хиляди читатели, които се интересуват и купуват книги. Ако книгите са малко по-евтини, ще се купуват малко повече – обаче, не могат да бъдат. Така че, защо ще се оплакваме. Пък и не всеки автор може да има еднакво число читатели. После и вкусът на публиката е много разнообразен сега. Различни хора, различни работи търсят. По-рано излизаха по 1-2 книги на годината, а сега се издават много повече, но там е лошото, че има много, които пишат. И публиката е малко смутена, малко шашардисана, защото ѝ се предлагат какви ли не неща, но все пак художественото произведение ще се потърси.

После, трябва да имаме предвид, че книгата е за по-културен човек. Ние говорим, че масата не чете, че народът не чете. А трябва да се знае, че никъде масата не чете. Тя ще чете само тогава, когато ще засегнат нейните интереси. Аз постоянно слушам от писателите: – Народът не чете! – Но народът ни е прост, той е отдаден на грижите си, той няма охолство да чете. Книгата е за оня, който няма тежки грижи. А народът има нужда от хляб наш насущни. И не само книгата, а и другите изкуства са за културните хора. В изложбите, на концертите, кой ходи? Не ходи работникът, не ходи каруцарят, а ходи студентът, по-издигнатият човек. И ако може цялата маса да се издигне до тая висота, тогава другояче ще бъде. Обаче, условията са такива, че не може.

Питам ви аз – книгата потребна ли е на човек, който храни гъски, който пасе овце и отглежда свине. Голямата маса от нашия народ са такива хора. Сега какво ще изискваме от него, какво ще го корим. Даже от културните хора (ония, които минават за такива) мнозина не четат. Защото от книга, от изкуство имат нужда духовно издигнатите хора.

…

Публиката не харесва писателя, който мисли различно от нея. Когато мислиш като нея и пишеш така, тогава ти харесват книгите. А тъкмо това не е добро.

– Не е добро ли казахте?

Не е добро, разбира се, защото писателят трябва да стои над публиката.

– Тогава според тия Ваши мисли писателят не трябва да бъде никой път харесван от публиката…

…

– Според Вас писателят не трябва да губи контакта с хората.

– Разбира се, че не трябва да се губи контактът, а напротив, необходими са известни връзки с живота, с живите хора.

– Според Вас, кога едно изкуство е ценно?

– Когато е искрено, когато е просто.

– Нашата литература включва ли в себе си тия неща?

– Как да ви кажа за нашата литература…

Елин Пелин сви вежди, поразмисли малко и продължи:

– Тя се разширочава, но не се вдълбочава. Това е, който разбира, ще го разбере.

– Много искам да знам дали критиката напълно Ви е разбрала?

– Аз мисля, че сериозните работи, които се писаха за моето творчество, добре схващаха същността. Обаче, на общото мнение, че аз съм някакъв битов писател, ще кажа, че не съм. Това, че съм писал разкази из селския живот – не значи, че съм битов писател. Във всичките мои работи, мен ме е интересувало най-много и преди всичко човекът.

…

– Според Вас, киното ще измести ли театъра?

– Ама, че отде да знам. Нека си спорят хората.

След малко смях, Елин Пелин продължи:

– Но така както е, и театърът ще си служи с киното и киното – с театъра. И ще се конкурират и в същото време ще си помагат. И за да отговоря на Вашия въпрос, ще кажа, че ако може портретът да замести живия човек, то тогава ще може и киното да замести театъра.

– А сега искате ли да ни кажете, как творите Вие. Необходими ли са Ви удобства?

– Аз не търся никаква обстановка. Когато някой редактор ми даде зор, сядам и му написвам нещо. Разбира се, нещо, което предварително съм го обмислял. Никога нищо из пръстите си не смуча, а когато сядам знам, какво ще напиша. Та обстановката не ми влияе никога. Може и на топло, и на студено, може и в кабинета, и в най-проста стая. Пък може и в кафенето да пиша. Важното е да знам, какво ще пиша.

– Интересуваше ме да знам и историята на псевдонима Елин Пелин.

– Когато започнах да пиша, на мода бяха псевдонимите. И аз търсех такъв, който да окончава на -ин, защото Веселин, на Тодор Влайков, ми харесваше много. И търсейки от клин на Севдалин дойдох до Елин Пелин, който намерих в една народна песен и както виждате стана псевдоним.

…

Когато си излизах, големият наш писател се обърна към мен и заговори:

Е, какво Ви казах в конце концов? Това, което всички Ви казват. В интервютата хората се стремят да кажат нещо по-тежко, а то излиза обратно. Разбирам да изберете някой непринуден разговор и да го предадете, тогава ще има много по-интересни работи. Но така както е сега – интервюираният човек стои, като някой подсъдим пред съдиите, страх го е да не каже нещо повече, с което да се изложи пред света.

Коста Георгиев, в. „Литературен глас“, февруари 1937 г.

Източник: Гласове

Той започна в 9.00 часа в зала 65 в Ректората, а продължителността му е 4 астрономически часа. 986 кандидат-студенти са подали заявления за явяване. Петя Петкова от Бургас изтегли двата изпитни варианта. Първият е „Тегло и забрава в разказите на Елин Пелин”. При вторият трябва да се съпоставят цитатите:

„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Иван Вазов, „Паисий”

и

„Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?”
Никола Вапцаров, „История”.

Заместник-ректорът на Софийския университет проф. Ренета Божанкова пожела на кандидат-студентите да представят по най-добър начин своите знания. Председател на изпитната комисия е доц. Паулина Стойчева от Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Повечето родители, които чакаха децата си край университета, бяха на мнение, че по-лесната тема е за разказите на Елин Пелин.

С успешно издържан изпит по български език и литература кандидат-студентите могат да учат в следните специалности на Софийския университет:
Философия; Психология; Социология; Културология; Библиотечно-информационни науки; Педагогика; Социални дейности; Неформално образование; Българска филология; Славянска филология; Балканистика; Румънска филология; Арменистика и кавказология; Предучилищна и начална училищна педагогика; Социална педагогика; Специална педагогика; Логопедия; Физическо възпитание и спорт.

Не, това не е коментар на новините за „чудодейната“ нитратна течност от Плиска, които ни заливат през последните дни. Това всъщност е припомняне на разказа „Напаст божия“ от Елин Пелин. Ако сте го забравили, прочетете го пак. По-добре споделяйте него, вместо посланията на разни лъжепророци. Най-страшната болест за един народ е простотията.

В село завърлува неверна болест – тежката болест – и зареди да мори от къща на къща.

Изчезна радост, почерня измъчен народ.

Сякаш зли духове прелетяха над селото.

-Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!

И черковната камбана всяка сутрина почна да разнася медния си ек над загриженото селце, да кани старо и младо на молитва. Свещеникът усърдно заслужи литургия след литургия. Малката черквица от сутрин до вечер стоеше отворена и хората измъчени, покаяни, уплашени идваха по два, по три пъти на ден да палят свещи, да се молят, да слагат мило и драго дар. Няколко пъти правиха водосвет, светиха масло, посребриха иконата на божията майка, отрупаха с дарове св. Иван Изцерителя, но нищо не помогна. Болестта от ден на ден по-страшно върлуваше, по-немилостиво косеше.

Учителят дълго мисли и един ден каза, че страшната зараза на болестта се разнася от поповия излак. На мегдана, пред поповата къща, имаше стар излак, водата на който наистина бе по-вкусна от водата на чешмата. Ала тоя излак нямаше кофа и хората черпеха от застоялата му вода с всевъзможни съдове, уливките от които се втичаха пак вътре. Учителят имаше право, но той бе много млад и хората не искаха да го вярвят, а продължаваха да разнасят страшната зараза по селото. Дебелият свещеник, суеверен като всички, им помогна още повече.

-Това е напаст божия! – говореше той.

И напук на учителя, свети вода на излака.

И болестта се усили. Току зачернее човеку пред очите, удари го в глава, отще му се всичко – легне, ни жив, ни мъртъв, по цели дни и недели. Съхне, вехне, губи се. Така умря бяла Неда, Аглика, умря Ирмена – млада невеста, вчера под венчило минала. В един гроб заровиха Магда и Ягодин – любовник и любовница, и двамата млади и зелени, и двамата селска слава.

Дори каменни сърца се покъртиха от жалост.

Вредом се почувствува нещо страшно, нещо черно, глухо, мъчно. Отчаяние и безутешна скръб се възцари в сърцата, тъга засени добродушните селяшки лица. В това време на труд, на пот, на мъка и усилие – дали болни, дали полска работа да гледат.

Почерняха селските ясни дни, смутиха се спокойните и тихи нощи. Вечер всичко ще се прибере, ще стихне, ще се потаи, а от четирите краища на селото се подемат отчаяни гласове и писъци на осиротели майки, овдовели булки, и се носят тъжно и страхотно чак до зори.

Па и друга беда настана. Застоя се суша и като опустошителен пожар изгори всичко, изпосуши поля и посеви, извори и кладенци. Грозна тримесечна задуха се простря навсякъде и се застоя да мори, да суши, да пали. Цели три месеца по ясното небе се не мярна ни сянка от облачец. Слънцето от ден на ден, като напук, все повече и повече се разпаляше, все повече и повече печеше. Над изгорелите поля и посеви, над почернелите угари и попуканата земя затрепера страшна мараня. Сякаш въздухът гореше и гърдите го поемаха като от някакви адски нажежени тръби. Дробовете съхнеха. Устата горяха за вода. Изпръхналите устни се пукаха до кърви.

Нажежената природа доби печален и убийствен вид. От каменливите и голи чуки над селото и от червените ронливи сипеи по тях се носеше тежък и прижурлив лъх, като от купища разтопен метал. Чернило някакво повея от горите и душност замени хладината им. Вадички и горски потоци, чешми и кладенци, блата и гьолища, бари и мочури – всичко пресъхна. Добитъци гинеха за вода, изпокриха се весели птички. Тежко, с разтворени човки запрехвъркаха зажаднели гарвани, и унилото им грачене разкъсваше от скръб селяшкото сърце. Щъркът замислено закрачи по изсъхналите мочури. Чучулиги, задушени от страшната мараня, падаха от висинето мъртви, с изплезени езичета, с уста пълни с алена кръв, извряла из мъничкото, пукнато песнопойно сърчице.

Сушата като невидима дяволска птица пъдеше с огнените си криле всяко облаче от кръгозора и ставаше от ден на ден по-страшна и по-убийствена. Със смъртна тъга се връщаха вечер от полето морни, изпогорели жетвари от припламналите класове на безкрайните нивя се ровеше като дъжд изцибрено и бехлебно зърно. Из широкото, разлюляно като златно море поле не се носеше звънкият отглас нито на една жетварска песен. Мълчаливо се мяркаха там жетвари от заран до вечер. Мълчаливо се навеждаха и изправяха. Мълчаливо, каточе сыбираха трупове на бойното поле, градяха на кръстци празните снопи, и кръв капеше от сърцата им. Полето мълчеше като пусто. Само от усамотен горски крайчец нейде тихо и продължително се подемаше трогателен плач на черна вдовица или осиротяла майка и тъжният му ек, сякаш отразен от небесния купол, падаше и удряше като с хладна кама сърцето ти.

Навред тъга и глухота, каточели черна чума върлуваше, или настъпяше второ пришествие.

Напусто всеки празник свещеникът извеждаше на лития по четирите крайща на селото и мало и голямо. Напусто децата всеки ден носеха черковните хоругви по ниви и по ливади. Бог не чуваше горещите молби на старо и младо – за капка росица, за здраве и за утеха.

Трябваше човек да види тъжното шествие на литията, за да му се свие сърцето от скръб. Наредени на дълга печална върволица, проточена като голяма гъсеница на полето, селяните – измъчени, боси, гологлави – мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви. По лицата на всички се чете тъга и покаяние, от сбърчените им чела капе едра пот. Босите им крака ровят жежкия пясък и вдигат облак от златен прах, който покрива цялото шествие и прави черни браздулици по изпотените лица на селяните. Над голите им глави пече адско слънце. Тежка миризма от тамян и восък се носи наоколо. По цели часове те обикалят селото, кръстосват полето, после се спират, обкръжават свещеника и дълго се молят. И под това адско нажежено небе, посред това изгоряло поле едвам се чува плачевният припев на тия убити от скръб и безнадежност човешки същества.

– Господи, помилуй!

Но напразно! Челиченият ек от жабешкото крякане, което цяла нощ трептеше над припламналото поле и над скръбното селце, предсказваше продължение на страшната суша.

А болестта замори по-често и по-често.

От никъде помощ, от никъде надежда. Сбъркаха се клети сиромаси. Попът, доволен от печалбите по опела и водосвет и от победата над учителя, спокойно си седеше в кръчмата с чаша в ръка и бъбреше

– Ей, хора, тая беда за вас е малко! Чумата, чумата ви се пада! Потънахте в грехове до шия, продадохте душита си на дявола, забравихте пост и пречест, пропихте се и разгневихте бога… Сега сърбайте, каквото сте дробили! Думах ви да подновим параклиса под село – не искате! Теглете сега!

И хората навеждаха глави смирено, огорчени, засрамени. Само младите негодуваха против думите на попа и говореха явно

– Греховни сме били, а Пияници Я нека се поогледа светиня му!

А учителят непрестанно учеше, че гнездото на страшната зараза е поповият излак и горещо настояваше да се запусти.

– Само така ще се избавим, – казваше той.

– У-у-т, – крещеше му дебелият свещеник, – вчерашно хлапе, на побелели глави ум ще дава! Не ще молитва, а Протестантин! Безбожник! Болестта била в излака! Те зарад такива бог ни наказва! Излакът да не барате, че ви ръцете изсъхват! Който иска спасение, ето черквата – нека се моли!

Учителят не се стърпя. Един ден той събра момците, които бяха с него, и пред всички селяни заковаха излака с яки дъбови капаци. Цяло село се събра на мегдана. Кметът, чорбаджията, старците – всички роптаеха против учителя, но младежите не искаха и да чуят. Попът вдигна брадвата да откове капака, но мъжката ръка на учителя го спря.

– Бъди благоразумен, дядо попе!

– Благоразумен ли Махнете се от тука, бре хлапаци недни, не лъжете света, че ви дявол взима, – зафуча светиня му. Очите му светеха, брадата му трепереше от гняв.

Тогава срещу него се изстъпи буйният Младен, годеникът на Неранза, която лежеше болна, и брат на починалата Аглика, па извика отчаяно и страшно

– Дядо попе, хвърли брадвата настрана, че ми тъмнее пред очите!

– Ти си глупав, Младене! Не си дошъл ни веднаж на черква, пък… – заекна позеленял от яд свещеникът.

– Махни се по дяволите с твоите молитви! Те умориха Аглика и поболиха Неранза. Да се махаш от тука, че… не знам какво ще сторя! – извика Младен, и очите му се замъглиха и пръстите му се свиха на железни юмруци. Той извади един кол от ближния плет и застана край излака

– Който смее, нека приде!

Старият му баща, треперещ от яд, вдигна ръка към него и му викна

– Да не си ми стъпил вече в къщата, чу ли!

– Тате, назад, че никого не жаля! – викна извън себе си Младен. – Ако бяхме направили това по-напред, сега Аглика да е жива и Неранза да е здрава.

Две едри сълзи се отрониха от очите му и се търколиха по мургавото му юнашко лице.

Старите постояха, погледаха, посърдиха се, па си отидоха.

– Много вирят нос младите! Не знам де ще му излезе края, – рече им Младеновият баща. – Видяхте ли го моя син Щеше да ме бие за нищо работа.

От тогава момците се заредиха да пазят излака дене и ноще. Цели четири недели, който и да минеше от там, ще види изправена до върбата стройната фигура на момък с голяма тояга в ръка, млад, бодър, бдящ като войник на поста си.

А сушата все още немилостиво гореше и челиченият ек на жабите все още по цяла нощ трептеше над ширното припламнало поле, над озлочестеното селце и предсказваше, че няма скоро да се свърши.

И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи

– Бог не е милостив – не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото – да прокълнем и да умрем!