Из стихосбирката „Съществувам“

Побърках се от подлеци и равнодушни типове
и дълго метох коридора на мечтите.
Разбрах, че оцеляват само тихите,
и много ме болеше, Господи!

Отпих от виното, което отлежаваше в сълзите ми,
и станах кораб, впил солената си гръд във сушата.
Бе странно това пътуване за хората
и с жабешки очи ме гледаха, дори ме скубеха.

Но аз не спрях, прилежно този свят прелистих
и влюбих се във пеперудите, окъпали кирливото му тяло.
Мечтаех да отида някъде, където ме обичат –
далеч от това човечество преяло.

И толкоз дълго търсих, че накрая се уплаших
и в кошче за боклук платната си изхвърлих, плачейки.
Нарамих участта си като раница
и във тревите скрих, за кой ли път, душата си.

Останах там, за да дочакам утрото
и пътя ми се освети до посиняване.
За да зашия раните си и да продължа
към мокрите очи на майка ми.

***

КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ

Съществувам само когато вали –
тогава не припадам от съмнение.
Живея на ръба на няколко мечти
и страдам от хронично притеснение.

Хилав и грозен бягам от себе си
и все се губя нанякъде.
Но не вярвам въобще в смъртта
и си мисля, че е преднамерено шляене.

От няколко снежинки есенни
за цял живот се натъжавам.
Много трудно свиквам с хората –
почти не ги познавам.

Понякога, когато съм щастлив,
в тревата като дъжд се лутам.
И все не мога да усетя –
живея или се преструвам.

***

Рецитирам очите ти – небето е разтегливо понятие,
вените ми пукат, сред странна смесица
от Малс Дейвис и екзалтирани трамваи,
глаголите дращят черепа ми… човъркат го,
луната хълца,
и аз все ти повтарям, че съм жаба,
футболист, Гарсия Лорка,
че си падам по улични лампи,
че ще се напия до прераждане.

И се давя в устните ти – най-щастливият самоубиец,
и дъждът е само дъжд, само дъжд…
и забравям майка си, баща си, другите…
замлъквам, свечерявам се –
безименно, безмозъчно щастлив.

***

Оттук нататък само ще мирише
на развалени зъби и на манджа
и сенки с болнични халати
ще гризят ноктите си.

Луната ще е бабичка капризна
и лигите й ще цъфтят по тротоара –
като гъсеници и фасове.

Оттук нататък всичките ще сме еднакви –
големи некролози с плът и кръв,
с обувки и със анцузи,
перверзно – иронично кашлящи.

Оттук нататък – нещо трябва да се случи!
Оттук нататък – някой трябва да свали небето!
Иначе…!?

        ЩЕ се разкъсаме между ръцете и краката си
                        между жените и жените си
                        между смъртта и другото
                        /ох, как се казваше/
и ще се събудим в някой сън
ужасно неподготвени.

***

ВЕЧНОСТ

Две снежинки се любят
върху полицейската шапка.
Уолт Уитман ревнува.

***

ДУМИТЕ

Открих ги в лишеите на нощта –
                        голи и влюбени.
Лилавите им колена свенливо
се лющеха от нетърпение.
Луната бе изгаснала и само
се чуваше как деликатно хърка.

Целунах ги…
По миглите, по бузите… навсякъде.
Изгубих ориентация,
полека хлътнах в себе си
и бързо се ракпука кожата ми.

Видях как всичките ми клетки,
                        оцветени,
превръщаха се в букви,
и бягаха, и бягаха…
Излизаха от всичките им части,
отлитаха нанякъде и после
дъхът им цопваше във тъмното.

Не зная как останах жив –
изпразнен и дрънчащ.
Не бе останало във мене нищо
освен една саката буква,
която не успя да отлети.

***

Когато бях малък, едно море се удави в мен.
Оттогава ми има нещо.
Сънувам – плешиви жени
          кръгли улици
          мравки бунтари
          кукуригащи гълъби.
Започнах да пикая в мивките
         да се удрям в гърдите
         да оспорвам гениите
да се влюбвам в майка си.

А бях толкова възпитано дете – за пример!
Слушах внимателно всички съвети,
носех изгладени панталони,
имах акне по бузите
и една голяма мечта –
да приличам на Джон Ленън.

Но едно море се удави в мен с всичките си кораби.
Полека изветряха очите ми,
        изсъхна косата ми.
Започнах да се роня,
да забравям името си
            годините,
            буквите.

***

Преписвам пеперуди – някои казват, че са стихове.
Пия водка с много лунен сок.
Нося тъмни очила против разстройство.

Нещо да съм ви направил?
А!?

Тези дни бях в един от големите супермаркети в центъра на София. До витрината, напълнена с пухкави кроасани, хлябове, различни бутервкуснотии, има сложени ръкавици за еднократна употреба или щипка, с която всеки би могъл да си вземе избраното от него. Всъщност най-нормалното и естествено нещо.

Една жена пред мен отвори витрината, провери с маникюра си дали кроасаните са топли, опипа още пет-шест с ръце и затвори витрината. Явно не бяха топли, явно нещо я спираше да си купи.

Замръзнах и реших да остана да погледам. Мъж с каскет направи нещо подобно. Той пък ровеше с ръце. Взе един, после го остави, взе втори – пак го остави. Най-накрая си избра. Появи се трети. Той пък така кашляше и кихаше върху френската гордост, че само си представих на тези, които ще ги хапват след това, какви болести може да им дойдат на главата.

Вцепених се. И може да се каже – направо си полудях. Стоях леко встрани и само гледах. Изредиха се още пет-шест души, вероятно с различни занимания и професии, и все същото. Някъде на седмата минута витрината отвори момиче, взе си ръкавиците за еднократна употреба, избра си два кроасана, без изобщо да рови.

Леко си отдъхнах и си казах – не всичко е загубено. Пресметнах: някъде десет на едно. На десет души един ползва щипката или ръкавици.

Нямам обяснение защо е така. Но си давам сметка, че от това, бих го нарекъл малко социологическо проучване, което направих, може да се родят десетки, стотици изводи. Може да се види къде се намираме. Какво ни липсва. Въобще за какво става дума.

Много мислих върху това тези дни. И си признавам, направо се блъскаше в съня ми.

Някъде по същото време видях новия проект за център на София – хубави неща, които тепърва трябва да се случат, но някак усмивката ми се самоубиваше заради случката в супермаркета.

Надявам се по никакъв начин да не звуча педагогично и морализаторски, но си признавам: писна ми от всичко това. Писна ми от цялата тази – изразявам се по най-нежния начин – простащина. Просто не искам да употребявам други думи.

Не мога да разбера толкова ли е сложно да бъдеш по-внимателен и възпитан в живеенето си, да спазваш елементарни норми и етика? Сигурен съм, че точно тези хора, които опипваха кроасаните с маникюрите си или ги ровиха с неизмитите си пръсти, са много активни на други места.

Те са от тези, винаги недоволните от нещо. За тях всички са боклуци и тъпанари. Вероятно много от тях непрекъснато обсъждат другите анонимно в мрежата, за тях няма нищо добро и хубаво. И си казах: няма да се случат нещата тук. Нещата тук започват точно от такива работи – от ръкавиците и щипката… От тези дреболии, които често остават анонимни, защото в брутално забързания делник се правим, че не ги виждаме.

Защото наистина си дадох сметка, че ръкавиците и щипката на витрината за кроасани всъщност са един огромен тест за всички нас. Той не е по-малък от тестовете по английски, по компютърна грамотност, от стотиците изпити, на които се явяваме ежедневно. През него абсолютно ясно и точно може да се види кой кой е. Абсолютно може да се усети другата грамотност. И си давам сметка, че десет към едно е изключително лош резултат. Много по-лош от всичките ми очаквания.

Много по-страшен от страшното. С този резултат няма как да вървим напред. Ще си стоим на едно място и ще се тюхкаме за всичко. Ще си обясняваме наляво и надясно колко е тъпо тук. Как тази държава не става за нищо. Как това или онова.

И бих завършил с големия шаблон: държавата е във всеки, тя започва и свършва с нас, държавата не е нещо абстрактно и ветреещо се на хоризонта. Защото, когато ровиш там с мръсния си маникюр или пръсти, без изобщо да ти пука за другите след теб, как да има държава?

Интервю с писателя Елин Рахнев във в.“24 часа

– Елине, защо не искаш да говорим на политически теми? Ще ти припомня едно твое интервю с Деян Енев отпреди десетина години, в което казваш, че “сърцата ни вече ни се пръскат от политика”. Заради това ли?

– Приемам политиката като професия, работа, талант, усещане. Естествено я приемам и като кауза. Имам чувството, че тук нещата не са така. А може би и по света. Не виждам смисъла хора като мен да изразяват мнение, при положение че нямат този талант. Получава се някаква разточителна бъбривост, която не разбирам. А и вероятно наистина вече сърцето ми се е пръснало. Мисля, че съм човек, който винаги е имал позиция за доста неща, така че нямам никакво притеснение, че не съм поредният анализатор.

– Не мога да не те попитам за поредната банкова суматоха в страната. Какво си мислеше за българина, когато по телевизията гледаше дългите опашки от изтерзани и изнервени хора, дошли спешно да изтеглят парите си?

– Едно време бях написал едно есе в “Панорама” за кредитния човек, за кредитните мечти, за кредитните сълзи и усмивки. По-късно развивах това и в други текстове. Много хора не ме разбраха. А иначе си представи – издигаш се високо, като птица, и виждаш хора, които долу се кланят пред банкоматите – как ти изглежда това? Те нямат никаква вина за това, просто парите вече са всичко. Пак казвам, те нямат никаква вина за това. Просто банкоматите са новите икони.

– Как ще продължи животът ни след потопа?

– Предполагам, че всички ще се превърнем в делфини. Нали е доказано, че делфините износват човешките комплекси и суети. Може би ще бъде голям купон.

– Коя е по-голямата ти любов – поезията или театърът?

– Театърът, естествено. През него мога да си живея където и с когото си искам. А винаги съм искал само това. Театърът е една от възможностите човек да преживее живота си много специално. Щастлив съм, че мога да си го позволя. Казвал съм го много пъти – театърът е спасение, което значи и любов. Поезията е нещо съвсем различно. Тя е изповед на организма ти. Тя е утопията на всичките ти нервни клетки. Тя е АЕЦ на болката, а това няма как да бъде любов.

– Актуален ли е Вапцаров с неговото “не, днес не е време за поезия”?

– Поезията е нещо толкова сакрално, лично, че изобщо не може да бъде маркирана по никакъв начин. И от абсолютно никого. Или поне аз го усещам така. Тези думи на Вапцаров са в един особен контекст. И по тази причина си мисля, че и той би отговорил по същия начин.

– Може ли и театърът ни да бъде разтърсен и да изпадне в криза като банките?

– Театърът ни може да изпадне в друга криза – на евтиното. На евтиния смях, усмивка, тъга. И е на ръба на това. А той, както и цялото изкуство, е измислен за нещо съвсем различно – да надгражда светове, да разширява духовни траектории, да вкарва в клетките утопии. Когато театърът се превърне единствено и само в бройка продадени билети, това е криза на кризите.

– Най-новата ти пиеса се казва “Любов”. Как изглежда любовта в България по време на 25-годишен преход, в който най-честите думи са криза, оцеляване, мразя, оставка…?

– Моите опити в театъра нямат нищо общо с тук и това. Може би само в “Маршрутка” съм се опитал да докосна времето, прехода, всичко, за което ме питаш. Вероятно и затова салонът на Сатиричния театър беше препълнен. Но другите ми неща не са такива. Те са някакъв мой свят, в който дишам, доста интимен и абсурден. Дори и във “Фенове”, която се игра толкова много години, бях заложил на това. Харесвам абсурда, защото през него можеш да си доизмисляш светове. Но ето, към “Любов” има страхотен интерес, което ме прави усмихнат.

– Как реагираш на критичните текстове срещу пиесите ти?

– Някога – много тежко. Имал съм периоди, в които направо съм се превивал от болка и гърч. Повръщал съм. Втората ми пиеса “Прозорецът на Йонеско” направо я помляха. Имам чувството, че се състезаваха кой повече и силно ще ме рита. Забравих го и им простих. А най-странното от всичко е, че много хора смятат точно тази пиеса за най-добрия ми опит в театъра. Сега нещата са доста по- различни, поне за мен. Приемам го с една доза мъдрост повече. Ето, за “Любов” излизат всякакви работи. И много хубави, и много лоши. Предпочитам така, отколкото патетични хвалебствия. Отдавна имам свой път, свое общество и съмишленици. И съм щастлив от това.

– Защо се хвърли и в режисурата?

– Не съм се хвърлил. Просто стана по някакъв естествен начин. И пак ще го направя, ако намеря текста, който ме споделя. Истината е, че някога Коко Азарян ми каза, че ставам за това. Може би това ми даде някаква сила. Стоял съм на доста репетиции с него и, мисля, научих доста неща. Най-важното: да обожаваш актьорите.

– С напредването на годините по-лесно или по-трудно пишеш?

– Както винаги. Аз винаги съм писал на един дъх. После мога стотици дни изобщо да не правя никакви опити. Никога не се научих на елементарен ред в това. Въобще, продължавам да не се приемам насериозно. Всички около мен го знаят. Всъщност винаги съм приемал писането като някакво рок парче, на което трябва да измислиш басите. И това вероятно ме е спасявало от много неща. Но най-вече да си бъда Елин и нищо повече.

– Какво пишеш сега? Не е ли вече време да опиташ и в романа?

– Нали не се обиждаш, но това е най-често задавания ми въпрос. Ако имам какво да кажа, може и да го направя. Ама нямам. На този етап предпочитам да чета, да препрочитам Томас Ман, например. Не знам дали звучи претенциозно, но някак всичко в мозъка ми, в съзнанието ми тече към сцената. И не виждам защо трябва да се мъча. Но ако напиша роман, най-вероятно ще бъде някаква футболна история. Или нещо около него. Всъщност съм мислил върху това.

– Кои от младите поети и писатели ти дават надежда за България?

– Поетите не могат да дават надежда. Те могат да произвеждат тонове есен, за която никой не дава субсидии. Те могат по един особен начин да епилират живота, смъртта. Поезията е анти надежда. За мен няма млади и стари поети. Има много мои. И те знаят кои са. А и нужни ли са имена в това пътуване?

– Купи ли си акции от ЦСКА?

– Малко, но от сърце. Тя и такава беше идеята. За съжаление, нищо не стана. За пореден път се разочаровах от много неща. Но това е положението. Едно е да викаш и да крещиш, да се тупаш в гърдите, друго е, когато се налага да си на съответното място, със съответните действия. Ама това се отнася за всичко тук. Хората, които гледат от балконите си какво се случва долу на улицата, винаги ще бъдат повече. И това е големият проблем – не е държавата, нито политиците, нито никой. А само тези от балконите, които никога няма да полетят, защото трябва да си изядат вечерята.

Пенчо Ковачев