Реакцията на Анкара е предизвикана след като в социалните медии се надигна вълна от обвинения към турските автори, които в романите си описват проблеми като насилието над деца и сексуалния тормоз. Според коментарите писателите по този начин се опитвали да оневинят тези сериозни престъпления.

И след като по-рано таза седмица в „Туитър“ беше споделена страница от книга на Абдулах Шевки, турското министерство на културата и туризма обяви, че е завело дело за криминално разследване срещу автора.

Според официоза „Ахвал“ публикуваният откъс е посветен на сексуално насилие над дете, като разказът е от първо лице, през очите на педофил. Турската адвокатска колегия също е пратила сигнал като е поискала правителството да забрани книгата и да накаже нейния автор и издател. След което Шевки и издателят му бяха задържани.

Елиф Шафак, която живее в Англия, споделя пред „Гардиън“, че е получила хиляди обидни и заплашителни съобщения през последните два дни. Освен това прокурор е поискал да разследва съдържанието на романите й – най-вече „Речник на погледите“ (в който се разказва историята на връзката на жена с наднормено тегло с мъж с извънредно нисък ръст) и „Трите дъщери на Ева“.

„Те искат да разследват всеки текст в турската литература, който описва сексуална злоупотреба с деца. Иронията е, че това е държава, в която има нарастващ брой случаи на сексуално насилие срещу жени и деца. Турските съдилища не предприемат действия, законите не са променени. Вместо да вземат спешни мерки срещу сексуалното насилие, властите преследват писатели. Това е най-голямата трагедия. Започва лов на вещици.

Те не правят разлика… Ако някой писател засегне тези теми – педофилия, сексуално насилие, сексуален тормоз – те вадят изреченията от книгата му, сякаш той защитава сексуалния тормоз. А е точно обратното. През целия си живот се боря за правата на жените, за правата на децата, за правата на малцинствата, така че за мен тези обвинения са напълно необосновани. Това също означава, че писателите вече не могат да пишат за тези теми. Нуждаем се от силно женско движение и осъзнаване на проблемите на пола. Литературата може да има важна роля в този разговор. Но сега в Турция атакуват писателите”, казва авторката на „Любов“.

През 2006 г. Шафак беше съдена и оправдана за „обида на турската националност”, след като прокуратурата откри в романа й „Копелето на Истанбул” герой, който смята клането на арменци в Първата световна война за геноцид. Шафак пише за сексуално насилие в книгите си, но отхвърля категорично идеята, че това може да означава, че го одобрява.

Според Доган Китап – нейният издател в Турция, Шафак „винаги е писала за жените, децата и правата на малцинствата”.

„Елиф Шафак е един от най-добрите турски автори, които говорят за жертвите и страдащите. Нейните книги са дар не само за нашата, но и за световната литература”, казва той.

Турция е сред страните с най-висок процент на детските бракове в Европа, според организацията „Момичета, не булки”, която се бори срещу браковете с малолетни и непълнолетни. Приблизително 15% от момичетата в страната се омъжват преди навършване на 18 години, а 1% са женени преди да станат на 15.

Източник: skif.bg

Елиф Шафак

„Трите дъщери на Ева“, десетият роман на Елиф Шафак, позната у нас с бестселърите си „Любов“, „Чест“, „Копелето на Истанбул“, изследва някои от най-злободневните екзистенциални, социални и политически проблеми. Религиозната принадлежност, последствията от изборите, които правим, и феминизмът са сред темите, пред които се изправят Грешната, Набожната и Раздвоената. Книгата е дръзко изследване на мюсюлманската идентичност, защитавайки я, публикувана за пръв път около периода на американската „мюсюлманска забрана“, инициирана от президента Доналд Тръмп. Всичко това прави посланието й още по-въздействащо. Чрез своите герои Шафак говори открито за опасностите от религиозния екстремизъм и политическите репресии, осъждайки догмите и призовавайки читателите да възприемат ценността на съмнението. Ето какво споделя световноизвестната писателка пред „Гардиън“.

– Ако градът беше човек, как щяхте да опишете Истанбул?
– Истанбул е жена – активна участничка. Тя е град на конфликт и съпротивление. Но алчността разрушава Истанбул – навсякъде, където отидете, ще видите облагородяване – без да се обмисли или да се вземе предвид историята на града.

– В лекцията си за „Ted“ на тема „Политиката в художествената литература“ през 2010 година казахте, че критиците понякога очакват от вас да пишете тъжни истории за мюсюлмани. Защо?
– Заради политиката на идентичността – ние, за нещастие, все повече се ограничаваме до племена. Явно, че очакването е писателите от всяко племе да разкажат история за него. Аз съм туркиня, но съм и много други неща. За мен въображението е желанието да преминаваме границите. Когато пишем, можем да бъдем много неща.

– В „Трите дъщери на Ева“ има размисли над вярата. И вие ли – подобно на героинята ви Пери, виждате Бог като натрапник?
– Тези от нас, които стоят от ляво – при либералите, не са свършили добре работата си в обсъждането на другата страна на вярата. Вярата не е задължително религиозно понятие. Когато се преместите в друга държава –  защото изпитвате нуждата да го сторите, това е вяра. Когато започнете да пишете книга, без да имате представа дали тя ще бъде успешна – това е вяра. Когато се влюбите и не знаете дали този човек ще направи живота ви щастлив и все пак рискувате – това е вяра. Не искам религията да отнема вярата. Искам си обратно разбирането за вяра.

– Стигнах до средата на вашата смразяващо далновидна книга, в която има и терористичен акт – точно по времето, в което се случи трагедията в Истанбул. Как се почувствахте, когато чухте новините?
– Бях съкрушена и ужасена от пропитите с омраза изказвания, в които ислямистки групировки обвиняват жертвите си в честване на християнски празник. Докато пишех книгата, се вгледах внимателно в турското общество и в неговата психика. Страхът е във въздуха. Напрежението се усеща постоянно. Едва доловимо, но плътно. Забелязвах го във всяка сфера. Нещо гръмва в кухня в Истанбул и всички се хвърлят на пода, мислейки, че това е бомба. Нямаме време за размисли. Нямаме време дори да тъгуваме. Това е, която исках да уловя в книгата си.

– В „Трите дъщери…“ има харизматичен учител -професор Азър. Имате ли учител, който ви е вдъхновил?
– Не вярвам в герои. Хората ме питат на кой от своите женски персонажи оприличавам най-много себе си – на Грешната, Набожната или на Раздвоената. Аз не съм нито една от тях. Ще ви споделя моя тайна – обичам да се крия в мъжките персонажи в книгите ми. И точно в професора се опитах да вложа частица от себе си.

– Мона, една от главните героини в книгата, ви е горда да се забули. Разбирате ли нейната гледна точка?
– Много жени се питат защо други избират да покриват косите си. Трябва да разберем отговорите на този и на още серия въпроси. Това е едно от най-големите предизвикателства за феминизма в днешно време. Тревожното е, че когато жените биват разделени на категории, печели статуквото – патриархата. Това е голям проблем в Средния Изток, защото жените там живеят сякаш на острови. Консервативните със забулените глави са на един остров, а съвременните със светските разбирания – на друг. Те не виждат, че помежду им има нещо общо. Ако бяха сестри, щяха да бъдат изправени пред много предизвикателства.

– Родена сте в Страсбург и сте отгледана от самотна майка – как това повлия върху вас?
–  Оказа голямо влияние. Не виждах баща си често. Запознах се с двамата си полубратя, когато бях по средата на 20-те си години. Трябваше да свикна, че съм другото дете. Баща ми беше добър баща към синовете си, но лош към мен. Отне ми много време да приема, че някой може да преуспява в много неща и да се провали в едно. Когато майка ми се върна в колежа, ме отгледа баба. Нарекох я Anne – майка на турски, а истинската ми майка – Abla, т.е. по-голяма сестра.

– И майка ви е станала дипломат?
– Беше необичайно, но тя учеше усилено – беше лингвист. Така и не се омъжи повторно. Успя, благодарение на подкрепата на моята не толкова образована баба.

– Кога разбрахте, че ще станете писателка?
– Започнах да пиша от ранна възраст, защото бях самотно дете. Животът ми беше скучен, а светът, който създавах – много по-цветен. Наясно съм с притегателната сила на историите. Стефан Цвайг пише за нуждата да се скрие в творбите си, щом светът наоколо полудее. Разбирам това, но мисля, че е време ние, писателите
да излезем от пашкулите си и да заговорим открито.

– Общувате ли с читатели от Турция?
– На представянията на книгите ми идват феминистки, либерали, жени с бурки, суфисти, кюрди, евреи, арменци, гърци, хора от ЛГБТ обществото. Може и да не поделят хляба си заедно, но за мен различията им са важни. От политическия елит винаги съм получавала негативно отношение. Да бъда писателка от турски произход е сякаш да получавам шамар от едната страна и целувка от другата.

– Чувствате ли Лондон като свой дом?
– Да. Но е възможно човек да има няколко родни места. Ако сами сте избрали да напуснете страната си, макар и да е тъжно, това ще ви обогати духовно и интелектуално. Винаги ще нося Истанбул в душата си.

Източник: Стандарт

Възторгът й бе провокиран от снимка на най-добрия ни тенисист с нейния роман, разпространена в социалната мрежа. Преди месец Гришо сподели кадъра в профила си със закачливия въпрос „А вие колко правила имате?“. Тогава стана ясно, че докато лети със самолет, Димитров обича да оползотворява времето си с четене на книги. В момента той играе на турнира от АТР в Истанбул.

Елиф Шафак

Писателката Елиф Шафак реагира остро срещу изявление на турския здравен министър Мехмет Мюеззиноглу, който отрече правото на жените да правят професионална кариера.

„Майките имат кариерата на майчинството, която не може да има никой друг в света. Те не бива да поставят друга кариера освен тази на майчинството в центъра на своя живот. Фокусът на вниманието им трябва да бъде да отгледат добри поколения“, заяви министърът, който посети първото бебе на новата 2015 г. в Истанбул.

Шафак веднага го контрира в Туитър: „Майчинството не е кариера. Турските жени сами ще изберат пътя си в живота, а не мъжете политици“.

Елиф Шафак

Ако няма свобода, няма и истинска любов, казва известната турска писателка Елиф Шафак в интервю за БТА.

– Книгите Ви са извор на мъдрост, успявате ли обаче да насочите въздействието им към собствения си свят? Как самата Вие се справяте с разочарованията?

– Това е страхотен въпрос, но и доста труден, защото ми се струва, че ние писателите сме по-мъдри, когато пишем, отколкото в реалния си живот. В ежедневието си аз се изправям пред много трудности, тревоги и конфликти – както всеки от нас. Но, когато съм навлязла навътре в историята, когато съм настроена на творческа вълна, аз съм по-спокойна и по-мъдра, отколкото съм обикновено. Иска ми се да мога да бъда така през повечето време, но просто не мога. Аз съм „ходеща бъркотия“ в собствения си живот.

– „Любов“ е един от популярните Ви романи. В него става въпрос за радостта да намериш път към другия. Какъв е ключът към постигането на баланс и хармония в отношенията ни с околните?

– Любовта е предизвикателство. Най-много боли, когато егото ни е намесено и напомпано. Всеки един от нас трябва да съумее да се справя с егото си. Често, когато се влюбим, искаме да притежаваме конкретния човек, казваме „моята“ жена, „моят“ съпруг, „моята“ приятелка. Но този човек не ни принадлежи изцяло, трябва да осъзнаем това и да го уважаваме. Любимият е свой собствен свят. Той или тя има своя индивидуалност, отделно съществуване. Не можем да очакваме от него да бъде същият като нас или да ни следва навсякъде, където отиваме. Ако няма свобода, няма истинска любов. Затова аз вярвам в златната формула: „Повече свобода и страст, и по-малко его и притежание, са равни на повече и по-истинска любов“.

– Вие сте космополитен човек, животът Ви преминава в различни държави, посланията Ви са на различни езици. Какъв е езикът на любовта?

– Мисля, че езикът на любовта е тишината. Малко е парадоксално за мен да го кажа, защото по принцип не обичам тишината. Дори не мога да работя на тишина. Обичам шума, музиката, бъркотията. Но дълбоко в себе си аз знам, че езикът на универсалната любов е спокойна, красива тишина.

– Светът е изпълнен с дисонанси: добро-зло, бедност-богатство, любов-омраза, удоволствие-болка. Кой е начинът да преминаваме по-лесно през тези граници?

– Това е един от най-важните въпроси, който си задавам в моя последен роман – „Майстора на куполи“. Поглеждам живота от страната на най-добрия архитект Синан, който e живял в много размирни и трудни времена. Бил e свидетел на войни, конфликти и насилие. Имало е много натиск, напрежение, завист и пренебрежение. Той обаче е трябвало да се справи с тези неща и е продължил да твори. Много е талантлив, има изключителна позитивна енергия, вдъхновява се от много хора. Винаги се вдъхновявам от това да се вглеждам в работната етика и житейските истории на хора като Синан. Затова, когато съм демотивирана или обезсърчена, аз мисля за хора от този тип, пиша за тях.

– Ако трябва с една дума да определите коя е най-висшата ценност, към която трябва да се стремим в живота си, каква ще бъде тя?

– Ох, това е доста трудно. Трябва да се измисли изцяло нова дума. LIFIC: Love, Imagination, Freedom, Individuality, Creativity (ЛВСИК – любов, въображение, свобода, индивидуалност, креативност).

– Съгласна ли сте с израза – „който не рискува, шампанско не пие“?

– Чудесен израз. Напълно съм съгласна! Писането на разкази отваря целия ти ум и сърце. Като писатели разкриваме душите си. Някои хора го оценяват и разбират, други го подценяват, осмиват или критикуват, понякога справедливо, понякога – не. Но, това е реалността. Ръцете на писателя са белязани от рани. Без рискове обаче, няма шампанско.