Щастието се състои в това да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш.

Не разбирам как другояче, освен чрез себе си, ще разбереш себеподобните си и как, без да се съдиш, ще съдиш другите.

Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското. И отивайки в Англия или Франция, замислям се за нас, за нашия народ, за нашата страна.

Едва ли има народ с такава орис като нашата… Тъмното и безпросветно робство отвърна погледа ни от духовното. Страданията са отвърнали погледа на народа от собствената му душа.

Какво е историята освен история на човешкото безумие и човешката тайна.

Из „Неутолимият. Книга за Емилиян Станев” на Стоян Каролев

***

Заедно със зрелостта, с опита, идват и разочарованията, от които старостта възвръща равновесието на духа посредством великодушието. Старческият смях е тих, всеопрощаващо безпомощен, пък нека някой го нарича и мъдър.

Всеки писател като всеки човек си има своя съдба. Някои правят кариера, както се изразихте, с постоянни конфликти, неуспехи, непризнаване от страна на критиката, с неразбиране на техните произведения. И тъкмо те се оказват или гениални, или маниаци. В повечето случаи маниаци.

Аз просто имах късмет, защото се залових с животните и дребните хорица в нашата провинция, пък и по други причини, като например, че не дружах много с моите колеги…

Из интервю на Атанас Свиленов с писателя

***

Всяко зло започва с желанието да бъдем над себеподобните си.

Жените започват да мислят за живота и смъртта, след като телата им повехнат.

Защото слушай, брате, човекът е двойствено устроен. И в рая да го сложиш, сам ще отиде в ада – за разнообразие. И ако не вярва на небесния, не ще се подчинява на никаква власт. А властта е тайна, пък човекът без тайна не може…Тайна ли? Каква тайна? Лъжа има тук, лъжа и страх! Господи, защо работите се повтарят?

Чрез господарите бесът властвува над света, но когато ги унищожим, той се захваща за нас… Всички сме изложени на съблазън от господарското високомерие и господарски пороци!

Мнозина са ме лъгали, но никой не ме е лъгал така, като се лъгах сам.

Нека бог да богува и дяволът да си дяволува. И двамата са у мене, за да бъда човек.

Из „Черния монах“

***

Човекът обича дявола не по-малко от бога и не може да живее без него, защото всяко божество сломява гордостта му.

Из „Антихрист“

С лекота и прозрение, Емилиян Станев задава философски въпроси, актуални и днес. Сюжетът е изграден изцяло върху противопоставянето на основните герои в романа – монаха Теофил, роден със светското име Еньо и приел ролята на Антихриста, и Патриарх Евтимий – духовния спасител на българския народ в един от най-болезнените периоди от нашата история. Съсредоточил вниманието си изцяло върху персонажите и техните душевни състояния, авторът описва болезненото лутане на човека между двете страни на своята собствена природа.

Търсейки смисъла на съществуването и на вярата, на пътя към съвършенството, монахът Теофил разказва своя живот по един болезнено искрен и много личен начин. Той се стреми да намери себе си, бори се с вътрешните си гласове и с терзанията на душата си чрез една силна и разтърсваща изповед пред символа на сляпата и измамна вяра – Патриарх Евтимий. Разклатен във вярата си, главният герой се обръща гневно срещу лицемерието на църквата, докато в следващия момент бива тласнат от нея „към ангелска чистота“. В търсене на истината Еньо напуска дома на родителите си и отива в манастир, за да намери пътя към Бога. Героят преживява изпитания и трудности, докосва се до тъмните еретични учения на Средновековието, превръща се в богохулник и дори в убиец.

Романът „Антихрист“ е безсмъртна творба за избора, за свободата, за силата и мъдростта, за вечното лутане на човека в търсене на смисъла на живота и за блуждаенето на душата в търсене на истината. Емилиян Станев безкомпромисно противопоставя изконните врагове Доброто и Злото. В „Антихрист“ Злото е не просто етическа категория, а събирателен образ на всичко грешно, недостойно и неморално у човека. Това е история за разкъсващото лутане, за пътя на душата през най-силните й терзания, за битката между дявола и Бога. Едно дълго пътуване към себе си в търсене на себе си.

Охарактеризиран от критиците като един от най-въздействащите български романи, „Антихрист“ води читателя към истини, които надскачат времевите пространства и звучат актуално и до днес.

Ти си богът, когото търсиш. Не си ли разбрал, че няма закон вън от твоята воля да те предпази от злото в тебе освен закона, който ти сам ще си наложиш? В тебе е светецът и убиецът, горният и долният свят. Кого ще предпочетеш? Само в този избор ти си свободен! А който се натовари със сладострастното бреме на дълг и закон, не търси вече свобода. Тя се е освободила от себе си – никой не иска нещо, което не му е нужно!…

За Емилиян Станев

Емилиян Станев e литературен псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев.

Авторът  публикува първите си произведения през 1931 г. От 1950 до 195З г. завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. Сътрудничи на сп. „Съдба“, „Завети“, „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Венец“, „Българска реч“ и др.

Емилиян Станев пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. По време на престоя си в София се запознава с много от тогавашните интелектуалци – писатели, художници и журналисти, които оказват сериозно въздействие върху произведенията, които той пише в по-късната част на своята творческа кариера.

Първата му книга – сборник с разкази с името „Примамливи блясъци“ е издадена през 1938 г. Следващата му книга е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948).

През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман „Иван Кондарев“, в който са описани събитията, свързани със Септемврийското въстание от 1923 г.

Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950), „Чернишка“ (1950) и др.

Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания по история на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“ (1968), „Тихик и Назарий“(1985), „Антихрист“(1970), „Търновската царица“ (1974) и др.

Носител е на Националната награда „Йордан Йовков“ за 1975 г.

„Антихрист“ възкръсна на пловдивска сцена 35 години след първата постановка по романа на Емилиян Станев. Премиерата бе на 15 януари в Драматичния театър под тепетата.

Новият спектакъл е дебют на 23-годишната режисьорка Анастасия Събева. Първият е поставен през 1979 г. от Иван Добчев.

Пиесата разказва една история за древните пътища на душата, която преминава през доброто и злото, за прошката и за откриването на пътя към Бога.  Можем ли да преборим дявола, стаен дълбоко в душата на всеки от нас? Кой е този Антихрист, който постъпва ту като ангел, ту като дявол, който търси любов и в това си търсене непрекъснато допуска грешки? Къде е спасението?

Директорът на Пловдивския драматичен театър Кръстю Кръстев заяви пред „Дарик радио“, че причината да покани младата режисьорка да направи своя професионален дебют именно на тази сцена, е идеята да се възродят стари текстове 30 години след тяхното първо представяне. Да се види отношението на младите към сериозните неща, които и днес разтърсват света, отношението към религията. Разбираме ли нейната същност? Как можем да оценим саможертвата и доброто в хората, ако не познаваме другите сили?

„Да не забравяме, че преди 35 години, когато Иван Добчев постави „Антихрист“, той също беше млад режисьор. И за това е интересно, как сега едно 23 годишно момиче ще покаже отношението си и отношението на тяхното поколение към тези велики неща, в които винаги намираме нов смисъл“, каза Кръстев.

Самата Анастасия Събева каза, че причината да се захване с тази пиеса е в това, че според нея българите започват много да се демотивират, да се загубват, да си тръгват и дори да не се самоопределят като българи. Много хора, когато им зададеш въпрос какво означава за тях да са българи, те ще отговорят, че нямат мнение, в смисъл „все ми е тая, предпочитам да съм в САЩ или в Германия и да живея добре“. И тази постоянна липса на отговорност в хората я стресира.

„Искам да накарам хората да започнат да мислят, че действията ни винаги имат значение, защото сме свързани помежду си,  че нищо не остава ей така във времето и в пространството. Ние, откакто сме се създали като нация и като държава, уж вярваме. Някои вярват наистина и това е тази част, която всъщност се опитва да вдига обществото ни. Но останалите, сякаш са съгласни да нямат мнение, да не вярват,  да се колебаят вярват ли, не вярват ли… И по веднъж на годината ходят на църква. И така преживяваме. И така народът ни много страда”, коментира Анастасия Събева, цитирана от „Дарик“.

В постановката играят: Васил Дуев, Елена Нацариду, Красимир Доков, Симеон Алексиев, Димитър Банчев, Красимир Василев, Венелин Методиев, Елена Кабасакалова, Ивайло Христов, Петър Тосков, Весела Петрова, Джована Кочева, Наталия Димитрова.

Сценичната версия е на Анастасия Събева и Асен Аврамов, който е автор на музика и хоровите композиции.