Едва ли е имало по-преломно и разделно време от това, в което днес живеем. Изхождайки от тази позиция авторът описва как късната, зрялата модерност си отива под въздействието на няколко взаимно похлупващи се кризи от глобален характер, каквито са кризата на капитализма, започналият процес на преразпределение на геополитическата и цивилизационна тежест (Европа поглъща света), рухването на християнския проект, който престава да задава ценностни ориентири за социално поведение, кризата на белия човек и неговата цивилизация,  рухването на „средната класа“ и т.н. А какво се задава насреща? Бъдещето е свързано неотменно с значителната социалноикономическа диспропорция между върховете, средата и основата на социалната пирамида. Авторът добавя още една „прелест“ на ситуацията – масивната употреба на либерална и неолиберална фразеология, на плътно обримчване на региона с тинк-танкове от същия идеологически и икономически порядък.  Това се оказва идеологическа димна завеса, която трябва да обслужи мащабния проект на пауперизация и сриване на обществата в името на добруването на много малък кръг хора.

В книгата си авторът  не само „клечи“ пред пепелищото на нестаналото българско общество, но анализира характера на демокрацията и възможна ли е тя в България. Той не се съгласява, че „фундаменталната“ причина за катастрофата на българската демокрация е набеденият български характер, манталитета ни, които по естеството си били недемократични. Втората глава на книгата се занимава с правото при социализма и българските правни метаморфози. А трета глава отново се връща  „Пред пепелището на нестаналото българско общество“, в което е установен властови модел с „фасадна“  демократичност, народът само хипотетично е допуснат до властта, реалната политическа борба е помежду няколко олигархически клики. Вътрешните „елити“ са преки или косвени наследници на късната комунистическа българска номенклатура с всички произтичащи от това обстоятелства цивилизационнни „прелести“ и политически рефлекси: усвоено по наследство геополитическо раболепие във външна посока, съчетано с примитивна експлоатация на вътрешната „територия“, третирана като плячка за бърза употреба. Така че, ако има оптимизъм у проф. Иво Христов за бъдещето на България, той е доста пестелив.

И в предишните книги на този автор сме откривали по няколко програмни и знакови творби, които са определяли важни за поетическата философия на автора трансформации, но сега в „Самосън“ виждаме, че поетът е оформил като че ли окончателно своя орфически възглед за непрекъсваемостта на битието, за двуединството живот-смърт, за преходността и вечността, за свръхпредназначението на отделната личност като вместилище и съсъд на противоречия и хармонии, на възторзи и съзерцания, на апотеози и покруси.

Това е книга на постоянното себевглеждане, себепреоценка, на нарастващото съмнение от радикалните решения по изминалия път, за неясното бъдеще и смътното усещане за крушението на един свят, както и за плашещата неизвестност на идващото. Самият Левчев в една от предишните си книги има герой, който загива, но не избягва от Помпей. Помпей в случая е символ на един привлекателен с патриархалността и величието си свят, уви изчезнал безвъзвратно. И в „Самосън“ има такива внушения. Привличат го свещените сенки на миналото и в същото време го плаши бездънната самота. Постоянният въпрос, който присъства в почти всяко стихотворение и пронизва цялостната тъкан на книгата е: кой ден сме днес, коя епоха.

В други стихотворения присъства подтекстовото внушение – всичко е вътрешен страх. Страх от липсата на морална издръжливост, страх от унищожителната власт на всекидневието, което прекършва полетите на поетичната фантазия, страх от всеобщата лудост на човечеството, вървящо към своето самоунищожение.

За поета тишината на безвремието, в което живеем, прилича на тишината на храм без камбани, където се появяват забравени богове, където се мержелеят съсечени истини, мълчанието е зловещо като ехото в дъното на изстрела. Ако в първата си книга Любомир Левчев гордо декларираше, че звездите са негови, сега примирено наблюдава падащи звезди, които му нашепват, че: Апокалипсис и Армагедон/ са двете остриета/ на един и същи край./Но има ли истински край?

Въобще цялата лирика на Любомир Левчев е заредена с тревожни и мъчителни въпроси. Това е характерно и за последната му засега книга „Самосън“. Може би затова и в стихотворението, което е дало име на цялата книга той почти примирено заявява: „Някога носех в душата си/ нежно но смело начало./ Днес ме поглъща/ самотният сън.“

Изданието е уникално, защото в този период Захарий Стоянов сътрудничи на няколко чуждестранни вестници и журнали, както и на българска периодика,  но  неговите памфлети, фейлетони, антрефилета и статии с малки изключения имат първата си среща с днешния българския читател, който, убедени са издателите, ще бъде поразен от проницателността на Захариевото перо, когато анализира сложните и бравурни политически процеси  у нас, на Балканите и в Европа.

Най-голяма заслуга за изследване творчеството на Захарий Стоянов има Тодор Ташев. Той посвети последните години на своя живот, именно на издирването и подготовката за печат на непубликуваната досега публицистика на Захарий Стоянов –статии, полемични бележки, антрефилета, анализи и дописки във вестниците и списанията „Общее дело“ (Женева), „Telegraful” (Букурещ), “Times” (Лондон) , “Revue de I,Orient” (Будапеща), “Свобода“, „Независимост“, „Gazette de Hongrie” (Будапеща) и „Еоn”(Атина).  Става дума за над хиляда и триста страници блестяща публицистика, която до ден днешен бе непозната не само на широката българска публика, но дори и на тесния кръг специалисти, като изключим  самия Тодор Ташев. Това безценно богатство излиза в поредните том 6 и том 7 („Властта е сладко коренче”, „Слуги, банкрути, шарлатани и кетерички. Публицистика 1886-1889“).  За осъществяването им бяха привлечени преводачи от английски, френски, румънски и гръцки език.

Журналистическият авторитет на Захарий Стоянов и публицистичното му перо са магнитът, който кара чужди издатели на вестници да го привличат за свой автор и кореспондент. И чуждестранните вестници, на които сътрудничи се отнасят с голямо уважение, наричат го „големият български  патриот и революционер“, „авторът на Съединението“, „изключителният публицист“, „самобитният писател и държавник“ и др. Неслучайно през ноември 1886 г. е одобрен за платен кореспондент на „Times”, будапещенският вестник „Revue de I,Orient” не скрива, че негов постоянен сътрудник е прославен български публицист и политик. Самомнителните и високопоставящи се вестникари от опозиционните вестници у нас трудно преглъщат факта, че  „безграмотният“ овчар е платен  кореспондент на краля на вестниците, лондонския „Таймс“, и сипят срещу Захарий Стоянов безграничната си завист с вулгарен, почти уличен език. З. Стоянов им отговаря с присъщата си ирония  и находчивост, през която прозира и удоволствието му, че ги е поставил на мястото си.

Докосването до огнената публицистика на Летописеца ще разкрие още повече сложната му личност, невместваща се в представите на догматичната нагласа. Жизненият му път познава извисявания и зовои, но той винаги остава остроконфликтен и противоречив, но поставя винаги Отечеството над всичко.
Както изтъква в предговора си Иван Гранитски, „ако има нещо, с което Захарий Стоянов се доближава най-плътно до Христо Ботев, това е неговият език. В лицето на този неподражаем полемист българският език постига един от своите най-бляскави изблици, успява да разгърне богатството и гъвкавостта си, докосва се до образа на своята хармонична неизчерпаемост. Мускулестият, цветист и живописен език на „медвенския овчар“ дава основание  на Симеон Радев да го нарича „безподобен памфлетист“, а на Александър Балабанов – да се любува на „покъртителните контрасти“ в словото му. А Иван Вазов ще признае, че българският език в лицето на Захарий Стоянов е добил „рядка дотогава сатанинска сила“.

Полемиката на Захарий понякога ражда истински словесни карикатури, в които се преливат иронията, пародията, гротеската, сатирата. Естествено публицистиката му демонстрира и широка ерудиция, и детайлно познаване на политиката на Великите сили, на плоложението в страната и на Балканите, неговите анализи са съпроводени често с проникновени народопсихологически разрези и категорични оценки за двуличието на Европа и на Русия, за двойния стандарт, с който те мерят балканските държави.
Така че не подминавайте с лека ръка „Властта е сладко коренче!“, там просто възкръсва непознат за вас Захарий Стоянов.

С „Усилни години“ младият Димитър Талев  прави опит да осъществи  породилото се в него убеждение, че „требва да напише нещо големо за Македония”. Илинденско-Преображенското въстание, озарило с пожарите си детството му, не му дава мира. И заедно с това разбирането, че това събитие трябва да бъде изобразено в по-широко белетристично платно. Така се ражда епическото  романово повествуване – трилогията „Усилни години” – смел опит на младия автор да разкрие подготовката, кулминацията и поражението на въстанието. Затуй и частите са три: „В дрезгавината на утрото” (1928), „Подем”(1929) и „Илинден”(1930).

Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема — революционно¬освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея — свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествование, изпъстрено с епизоди на богата илюстративна доказателственост, битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители;  прониква се в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики.

Но в „Усилни години“ се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм  и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосно преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. „Усилни години“, е подготвителен етап, „генерална репетиция“ за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис.

„Усилни години” е исторически роман, в който тематично се отнася до Илинденско-Преображенското въстание в Македония, но по същество е социално-политическо повествование, свидетелстващо за сложните и драматични процеси в българското общество през 20-те години. Писателят ни предлага да прочетем как българите в тази многострадална част от Отечеството ни понасят тегобите на несвършващото робство, как зрее идеята за самостоятелно разрешаване на нерешения от великите сили национален проблем и как народът събира разпилените си енергии за могъщ удар върху разпадащата се Османска империя и по бездушната и егоистична Европа. Но зад този тематичен воал на повествованието се експонират социалните проблеми в българското общество след Първата световна война; то излиза от своето разрушение и вцепенение и се възбужда за съзидателни действия.

Невена Коканова, Лео Конфорти, Константин Кисимов, Георги Парцалев, Константин Коцев, Коста Цонев, Любомир Тенев, Любен Гройс, Венци Кисьов, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Григор Вачков…. всички са там, горе, в „Небесния театър“.

Разказвачът Вели Чаушев е сладкодумен, без да е многословен, увлекателен, без да е маниерен, задълбочен, без да е суховат или схоластичен. В тъканта на повествованието той винаги вплита глобалния образ на Театъра (театърът в личния живот на човека, общественият театър, театърът на сцената). От такава гледна точка можем да възприемем Вели Чаушев като своеобразен кентавър, чиято долница е действието, динамиката, непрестанната моторика на игровото начало, а горница е експлозивният дух на разума, съзерцанието на ума, който провижда отвъд баналните материални измерения на делничното и превръща човека от мислеща тръстика (според израза на Блез Паскал) в демиург на Вселената.

„20 априлий 1876 година. Съдбоносният изстрел в Копривщица възвестява началото на Априлското въстание. Една знаменателна дата в новата ни история. На този ден, след близо петвековно покорство, набрал сили и кураж, българският народ обявява тотална война на Османската империя. Това е началото на края. Дързостта, готовността за саможертва и политическата находчивост надмогват превъзходството на противника, за да трасират пътя към победата в неравни битки и тежки изпитания. Този ден с основание може да се смята за истинския рожден ден на съвременна България.”

Така започва книгата на акад. Константин Косев  „Априлското въстание и възникването на Княжество България”  (изд. „Захарий Стоянов”). Ученият проследява и анализира събитията от „истинския рожден ден на съвременна България” до  драматичния финал на източната криза – конституирането на Княжество България. И предлага на читателите произведение, написано мъдро, проникновено, интригуващо, с ясен и четивен стил, нещо с което малцина учени могат да се похвалят. Книгата е  богато илюстрирана и е отличен полиграфически продукт.

Естествено  общественият и научният интерес към Априлското въстание като най-крупната изява на българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането е огромен и вече 140 години това забележително събитие  присъства без прекъсване в историографията като обект за проучване. Най-обобщаващото изследване на Априлското въстание си остава „Записките…” на Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров написа тритомна история за бунтовната пролет на 1876 г., многобройни са издадените спомени и запазените в архивите мемоари, има и чуждестранни източници.  От това огромно по обем и богато по съдържание е необходимо да се отдели емоционално-романтичният патос, да се осмисли събитието по-цялостно, да се разкрият възловите проблеми, свързани с причините, характера, движещите сили, международните аспекти и политическите му резултати. Тъкмо това прави  акад. Константин Косев. Най-често историческият романтизъм се проявява чрез опростяване и профаниране на нещата по схемата „наше-чуждо”, „добро-лошо” и „черно-бяло”, което лесно се постига  с повече епитети, прилагателни и суперлативи.  Всичко това няма да намерите в книгата на известния наш учен, отличен познавач на Възраждането (да си припомним предишната му книга „Възрожденският дух”).

Акад. Косев описва причините, характера и движещите сили на въстанието, военните и политическите му аспекти, както и международните. Авторът проследява развитието на освободителната кауза в тресавището на Източния въпрос, началото на политическата криза в Османската империя, като разкрива как идеята за всенародно въстание се превръща в политическа стратегия – и чрез създаването на тайни революционни организации и комитети. Естествено историкът акцентира на решението и подготовката на  въстанието, на събранието на Оборище, на драматичните сражения, на  пораженията, на четническата акция на Христо Ботев, а така също и на международния отзвук. Когато описва реакцията на международната общност, авторът търси пътищата за превръщане на чуждестранния отзвук от въстанието в политическа енергия. Тъкмо тя, политическата енергия, макар да се ражда от военно поражение, при положение, че въстанието е потушено с изключителна жестокост – над 300 000 са избитите българи – е тази, която разчиства пътя към драматичния финал – създаването на Княжество България.

Берлинският конгрес приключва на 13 юли 1878 г. и слага край на Източния въпрос. Същият ден е подписан т.нар. Берлински договор, който постановява де юре и де факто конституирането на Княжество България. Българската освободителна кауза най-после се промъква успешно през международната политическа конюнктура, която този път не е особено благоприятна. След 482  години българската държава отново възкръсва като самостоятелен политически субект в Европа. Нейното възкресение чрез Априлското въстание е безспорно най-крупното постижение , което бележи поврат в новата ни история и поставя началото на съвременна България.  Но акад. Косев заключва още, че същевременно  мъчителният преход на освободителната кауза през перипетиите на Източния въпрос причинява  болезнени травми на българския народ и жестоко го осакатява. В края на краищата фактически се получава така, че държавното  ни възкресение фатално се разминава с нашето национално освобождение. Да припомним, че през годините на своето национално възраждане българският народ се стреми към своя държава в естествените етнически граници на Българската екзархия. Затуй и Санстефанска България става националния идеал. Затуй и възкресението на българската държава в Берлин не се възприема и до днес като освобождение.

Любомир Тенев бе необикновена личност на сценичен реформатор-критик, без който не можем да си представим театралната ни култура на ХХ век. Както пише в предговора Чавдар Добрев: „Нещо повече, той създаде около себе си аура на свещенодейство пред мисията на театъра, внушаваше на цялото театрално съсловие още от първите години след 1944 г., че изкуството на сцената е най-висша проява на човешкия дух, че то овладява необикновени състояния на красотата и етиката, че е форма, която ни обвързва със смисъла на битието, постигайки нов език в лоното на традицията.”

Любомир Тенев е  играл ролята на учител и гарант за пътя на българския театър, път, който се разминава с нормативните и опростителските  тенденции. Затова от високите етажи на властта не са го долюбвали, но пък са били респектирани от  влиянието му на безспорен театрален авторитет. За него критическото призвание  е страст на въображението и съпротива срещу сценичния примитивизъм, интелектуална „игра”, но със съдбовна предопределеност, защото живее с театъра и чрез театъра.

„Перо и маска” е единствената публикувана книга на проф. Любомир Тенев през последния четвърт век. Заглавието на този сборник с избрани статии  и портрети е заимствано от наименованието на една от книгите на големия критик – „Маска и перо“. През 2000 г. излезе „Книга за проф. Любомир Тенев” под съставителството на Димитър Цолов  със спомени и оценки за него. А  изданието на „Захарий Стоянов”  предлага студии и статии като „Композиция и образ в съвременната западноевропейска драматургия”,  „Драма, вещи, осъществяване”, „Маската”, „Чехов и театърът” и „За национален стил”, както и портрети на актьори, режисьори и драматурзи.  Проф. Любомир Тенев бе съвършен  майстор на театралния портрет, читателят ще намери в книгата удивителни очерци за Кръстьо Сарафов, Сава Огнянов, Зорка Йорданова, Иван Димов, Олга Кирчева, Константин Кисимов,  Мила Павлова, Апостол Карамитев, Лауренс Оливие, Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев, Леон Даниел, Георги Джагаров и Димитър Димов.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА НАРОДНИЯ КАЛЕНДАР

Книга за празниците и обичаите на българите от Странджа и Източна Тракия издаде „Захарий Стоянов”

Кирил Момчилов

Отново с марката на издателство „Захарий Стоянов” Стоян Райчевски ни предлага новата си книга „КАЛЕНДАР И ОБРЕДНОСТ В СТРАНДЖА И ИЗТОЧНА ТРАКИЯ” – уникална енциклопедия на българските празници и обичаи в „загадъчната планина на Източна Тракия”. Те са дадени последователно по месеците на годината, като подвижните са в месеца, в който те най-често се падат. Като чета за всеки един от празниците написаното, се убеждавам, че авторът познава в детайли традиционния народен календар и свързаната с него обредност. На повече от десет места в книгата Райчевски разказва за обичаи от родното ми село Горно Ябълково. Как да не му вярвам, когато като дете съм участвал в „джангъра” по Коледа, сърбал съм от курбана при Бойчов кладенец на Спасовден, сърбал съм и от курбана на Малък Атанас в местността Големия камък край Долно Ябълково…

В предговора Стоян Райчевски пише: „Материалите за написването на тази книга са събирани чрез непосредствени разговори и анкети с носителите на традицията в Странджа през 70-те и 80-те години на ХХ век. Информаторите са само местни жители, а също така и бежанци и потомци на бежанци от Източна Тракия, където те са били прокудени през 1913 г. Използвани са и някои фолклорни и етноложки материали, съхранявани в музеи и архиви, както и материали, обнародвани в специализираната етноложка и фолклористична литература”.

Това признание на автора е вярно, но не е достатъчно. От скромност ще е, авторът да не ни казва за несгодите през годините докато е бродил из Странджа, в колко села и с колко коренни жители се е срещал. Той не споменава думите „теренни проучвания”, но благодарение и на тях, той разкрива душевността и народопсихологията на родолюбивите странджанци. Събирателската и проучвателската му работа е била подчинена на опознаването на вчерашния ден и най-често на древните състояния на културата, на тяхната реконструкция. Панагири/панаири,  събори, седенки… Специално искам да посоча статиите за нестинарството, този феномен, който привлича гости от цял свят: от „посещението при главния нестинар (нестинарка)” до „прихващането вън от огъня”.

Като форма на емпиричното познание работата на Райчевски влиза в широкия контекст на емпиричните изследвания на социалната действителност. Как да не се радваме на поредната му книга, в която е съхранена информация за неповторими явления, на наследство и творчество на отделните селища и целия регион, наследство – празници и обичаи, част от българската фолклорна култура. Нима не откриваме историческото си битие и единното етническо знание и самосъзнание на българския народ. Нима регионалното – тракийско/странджанско, не е конкретен израз на националното!

Изследователят Стоян Райчевски е достоен продължител на безсмъртното дело на академиците Иван Д. Шишманов и Михаил Арнаудов, на Димитър Маринов и професор Христо Вакарелски!

„20 априлий 1876 година. Съдбоносният изстрел в Копривщица възвестява началото на Априлското въстание. Една знаменателна дата в новата ни история. На този ден, след близо петвековно покорство, набрал сили и кураж, българският народ обявява тотална война на Османската империя. Това е началото на края. Дързостта, готовността за саможертва и политическата находчивост надмогват превъзходството на противника, за да трасират пътя към победата в неравни битки и тежки изпитания. Този ден с основание може да се смята за истинския рожден ден на съвременна България.”

Така започва книгата на акад. Константин Косев  „Априлското въстание и възникването на Княжество България”  (изд. „Захарий Стоянов”). Ученият проследява и анализира събитията от „истинския рожден ден на съвременна България” до драматичния финал на източната криза – конституирането на Княжество България. И предлага на читателите произведение, написано мъдро, проникновено, интригуващо, с ясен и четивен стил, нещо с което малцина учени могат да се похвалят. Книгата е  богато илюстрирана и е отличен полиграфически продукт.

Естествено общественият и научният интерес към Априлското въстание като най-крупната изява на българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането е огромен и вече 140 години това забележително събитие присъства без прекъсване в историографията като обект за проучване.

Най-обобщаващото изследване на Априлското въстание си остава „Записките…” на Захарий Стоянов, Димитър Страшимиров написа тритомна история за бунтовната пролет на 1876 г., многобройни са издадените спомени и запазените в архивите мемоари, има и чуждестранни източници.  От това огромно по обем и богато по съдържание е необходимо да се отдели емоционално-романтичният патос, да се осмисли събитието по-цялостно, да се разкрият възловите проблеми, свързани с причините, характера, движещите сили, международните аспекти и политическите му резултати.

Тъкмо това прави  акад. Константин Косев. Най-често историческият романтизъм се проявява чрез опростяване и профаниране на нещата по схемата „наше-чуждо”, „добро-лошо” и „черно-бяло”, което лесно се постига  с повече епитети, прилагателни и суперлативи. Всичко това няма да намерите в книгата на известния наш учен, отличен познавач на Възраждането (да си припомним предишната му книга „Възрожденският дух”). Акад.Косев описва причините, характера и движещите сили на въстанието, военните и политическите му аспекти, както и международните. Авторът проследява развитието на освободителната кауза в тресавището на Източния въпрос, началото на политическата криза в Османската империя, като разкрива как идеята за всенародно въстание се превръща в политическа стратегия – и чрез създаването на тайни революционни организации и комитети.

Естествено  историкът акцентира на решението и подготовката на  въстанието, на събранието на Оборище, на драматичните сражения, на  пораженията, на четническата акция на Христо Ботев, а така също и на международния отзвук. Когато описва реакцията на международната общност, авторът търси пътищата за превръщане на чуждестранния отзвук от въстанието в политическа енергия. Тъкмо тя, политическата енергия, макар да се ражда от военно поражение, при положение, че въстанието е потушено с изключителна жестокост – над 300 000 са избитите българи – е тази, която разчиства пътя към драматичния финал – създаването на Княжество България.

Берлинският конгрес приключва на 13 юли 1878 г. и слага край на Източния въпрос. Същият ден е подписан т.нар. Берлински договор, който постановява де юре и де факто конституирането на Княжество България. Българската освободителна кауза най-после се промъква успешно през международната политическа конюнктура, която този път не е особено благоприятна. След 482  години българската държава отново възкръсва като самостоятелен политически субект в Европа. Нейното възкресение чрез Априлското въстание е безспорно най-крупното постижение , което бележи поврат в новата ни история и поставя началото на съвременна България.  Но акад. Косев заключва още, че същевременно  мъчителният преход на освободителната кауза през перипетиите на Източния въпрос причинява  болезнени травми на българския народ и жестоко го осакатява.

В края на краищата фактически се получава така, че държавното  ни възкресение фатално се разминава с нашето национално освобождение. Да припомним, че през годините на своето национално възраждане българският народ се стреми към своя държава в естествените етнически граници на Българската екзархия. Затуй и Санстефанска България става националния идеал. Затуй и възкресението на българската държава в Берлин не се възприема и до днес като освобождение.

Тези дни издателството зарадва читателите си с истинска естетико-художествена бомба – роман от чекмеджето – „Клуб „Петък 13”. Той е намерен по волята на провидението от самия автор в забравено чекмедже в неговия кабинет.

Романът е писан преди повече от тридесет години, но неговата актуалност днес е поразителна. Историята се разиграва далеч преди последното Пълно слънчево затъмнение в един неголям, нито малък град, където живеят хора, не като сегашните, но не и различни. Исторически погледнато този град наистина е исторически и откакто е създаден в него живеят исторически хора – само че в годините на събитието те не подозират, че са исторически, ами си живеят най-безотговорно. В такава нестандартна, дори парадоксална обстановка живеят героите в Клуб „Петък 13”.