Къде е границата между литературното и националното? Кога една литература е българска и кое прави един писател български – езикът или темата? На тези и още много други въпроси отговориха Светлозар Желев – директор на Национален център за книгата, белетристът и драматург Захари Карабашлиев и авторът на The New York Times Николай Грозни.

„За мен в глобалния свят е много трудно творците да бъдат наричани с определена националност. Немски писател ли си, ако пишеш на немски, или си български, защото си роден в България. Един писател или е писател, или не е. Когато говорим за граници, всичко е едно много размито понятие“, сподели мнението си Светльо Желев.

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса “кой е най-великият българин” отговаряме подозрително единодушно – Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в ТВ класацията Топ 100(!?) на велики сънародници.

Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури, в Апостола на Свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас.

Но нека си го кажем най-сетне – фигурата на великият Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа. Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, четени от по осемнайсетина души, той не е само занимание за историци – Левски е  разговор, който не трябва да прекъсваме.

Затова, без претенция да казвам нещо ново и сензационно, аз просто искам да поговоря за Апостола. Доколкото тук му е мястото, ще обърна внимание върху разказа около предателството му, приет за емблематичен в нашия колективен наратив. Искам да поразсъждавам “на глас” и за неговия истински враг и предател. Съзнавам, че тази могъща история не може да бъде разказана накратко и в този формат, но въпреки това ще я започна. Източниците ми са Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Унджиев и кореспонденция на Васил Левски.

Ето съвсем накратко фактите около края на Дякона Левски:

На 22-септември, петък, 1872-ра в Арабаконашкия проход (сега Ботевградски) е нападната турската хазна. Обирът е дело на Димитър Общи и Стоян Пандурина с група въоръжени мъже, а идеята идва от един тетевенски “бизнесмен” и член на комитета, Хаджи Станьо, който има добри връзки с местната турска власт и разполага с вътрешна информация за движението на колата с парите.

Идеята е уж да се съберат средства за революционна дейност и въоръжено въстание. Тази идея обаче, Левски – основателя, сърцето и двигателя на Българският Централен Революционен Комитет – е отхвърлил недвусмислено като ненавременна след като се запознал с нея. Въпреки обаче волята му, и без неговото знание, държавното превозно средство е нападнато. Охраната е вяла, грабежа – успешен. “Отрязохме торбите и кой колкото можа да вземе, напълнихме си чантите.”- казва в показанията си Димитър Общи при следствието.

От тях научаваме, че същия прибрал чантите на повечето участници, а тези, на които не успял изпратил със заръка да си отидели по домовете, да скриели парите, и да не ги пипали. На някои  платил по 500 гроша за добре свършената работа, на ханджията в Правец- 1000, но той му поискал още 200, които и получил. Стоян Пандурина пък още при обира успял да скрие една торбичка със злато. Вече в Тетевен, двама от членовете на комитета, Станьо и Станчо му поискали 1000 гроша, за да си купят вино от Плевен и Общи им дал, защото обещали, че ще ги върнат после на комитетската каса. На някой си Дочо също дал 1000 на заем, а на Анастас п. Хинов дал четири кесии с пари да купи коне и т.н и т.н… Въобще, Димитър Общия е твърде щедър с парите.

Естествено, някой се разпява, наглите обирджии един по един са арестувани, освен Димитър Общи, все още укрит в Тетевен. Местния комитет обаче, изплашен от арестите, не го иска вече в града си и го натирва една нощ, преоблечен с женски дрехи. Заловили го дни след това в обора на един хан, заспал върху два чувала орехи. Откарват го в София. В софийския конак, Димитър Общи извършва най-масовото предателство, на което е способен. Там “…без да се даде да го мъчатъ, обадилъ имъ, че ще казва сичко кое знае. Този Димитъръ оказалъ на много лица, казвалъ, че имали големи планове, чи тiя пари бьiли обрали с целъ да купуватъ …оръжие…”, пише Й. Филаретова на Найден Геров през ноември.

Васил Левски, все още на свобода, също предупреждава в едно свое писмо до Х. Иванов. “Известни да сте, че Д. Общи предава всичко щото знае. От София доде човек нарочно да ми разправя за това който са познава с Д. Общи да стои нащрек в къщата си да не спи, а по приятели.”

Димитър Общи

Можем само да гадаем какви са подбудите на Димитър Общи да издаде всичко и всички. Всеобщото мнение е, че по такъв начин уж бил искал да привлече вниманието на Европа, че бил търсил среща със султана, подкрепа от обществеността и подобни дивотии. Фактът е, че Димитър Общи нарушава Устава на БРЦК, нарушава революционния Закон. Струва ми се, че историята се е отнесла снизходително с това и по славянски сантиментално му е простила. Заловеният Д. Общи от страх пред въжето опитва да прикрие едно неодобрено от Васил Левски своеволие с патриотизъм, опитва да превърне един криминален акт в политически. Успява.

Разпит след разпит, ден след ден турската власт научава имената на всички български революционери, които Д. Общи познава и не познава. Нещо повече – той не спира само със своите предателства, а подтиква всички задържани около себе си да правят това. Софийският затвор за дни става буквално тесен за всички идващи българи, налага се да пращат затворници във Видин.

Разследванията са неочаквани за турската власт, която не е подозирала мащаба на национално-освободителната дейност. Назначава се смесена комисия съставена от мюсюлмани и християни, които участват в разпитите на постъпващите в конака нови комитетски членове, издава се султански указ от Цариград, за да се сформира орган с качествата на извънреден съд, в който влиза и висшия държавен чиновник, българинът Хаджи Иванчо Пенчович. По всичко изглежда, че в София вече е прибрана голяма част от вътрешната революционна организация. Този, който определено е липсвал в кауша обаче бил Апостола.

И последните си седмици свобода, Левски е зает да работи по делото, обикаля комитетите, събира архива, пощата, революционната каса, но бесилото е вече около врата му. Въпрос на време е било, той да увисне на него. Нека веднъж завинаги стане ясно, че това бесило е издигнато не от някой друг, а от Димитър Общи.

Всяка велика за епохата си история се развива по правилата на една добре написана драма. В тази драма, героят е Дякона Левски. Неговият антипод обаче не е общоприетия до днес поп Кръстю, който може да е бил, а вероятно и да не е бил предател. Тъмния герой и истинския Анти-Левски е Димитър Общи.  Това, което се знае за него не е много:

Роден в село Дяково (сега в Косово), израстнал в Сърбия, където казва “Слугувах при големи хора и прекарвах както можех…”,  преместил се във Влашко, после пак в Сърбия в легията на Раковски,(където се е запознал и с Левски), после се върнал в Гюргево, през 66-та отива в Италия като доброволец при Гарибалди, после се озовава в Атина, участва в Критските събития, после пак в Сърбия, пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други стари воеводи.(Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1871 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си за това, но вече е късно – Д. Общи е при него.

Левски е подозрителен към новия си помощник от самото начало – навярно е имал впечатления от общото им минало на легионери в Сърбия – и не му се доверява много. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана и не го запознава с членовете. Не се държи така Апостола с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло. За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен – налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може: “ Извадиха един устав и го прочетоха… Попитаха ме: Разбра ли устава, който се прочете? Понеже беше много дълъг, не можах да го запомня всичкия, та ми го обясниха повторно.”- четем в признанията му.

Въобще, Левски държи Димитър Общи настрани от много неща. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му не го удовлетворява, да обикаля села и паланки не е за него – той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: “Д. Общи ще го извадим из службата му… той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил…”

Димитър Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1872 година Левски свиква всички упълномощени дейци на комитета на събрание, за да разгледат и одобрят новия устав. Между тях не е поканен Д. Общи. Предполагам, че раздиран от наранено честолюбие и ревност по това време, той започва да вижда Апостола като свой личен враг. “Бях сърдит, че не ме взеха със себе си…” казва той.

В започналата вече активна работа, Апостола очертава в едно писмо какви трябва да са качествата на народния водач: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е.”

Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво тогава търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора – това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак, Димитър Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона – Анастас Хинов. Вторият е поне грамотен, та имаме писма, които доказват опитите да се почерни името на великия българин и дори заплахи за саморазправа. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара и бил “привилегист”.

Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но нито за миг не пада на нивото на хулителите си. Той борави с факти и цифри и призовава към демократично решение на възникналия проблем. В духа на устава, Левски призовава към събиране на “документите” против него и отиване на съд пред Централния комитет, това е “интрига, която спира ходатъ на народната работа.” – пише  Левски, оставайки високо над личните обиди. “Ако Вий мен не сте познали, който са таркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани…” И. Унджиев пише “Това бе борба, в която лекомислието и… безредието воюваха със съзнанието за отговорност пред делото на народа, със здравия разум и дисциплината на организацията.”

Ето и Левски, в писмо до ЦК. “Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона(според който неподчинението на Устава се наказва със смърт, б.а.) Бай Димитър не е предател, но неразбран – горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят…”

И тук, мисля Левски прави грешка и не прилага Устава, в чието написване участва и по чиято буква сам живее. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, както знаем, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотане из Българско, Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.

В деня след Коледа, Апостолът е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг(има достатъчно заподозряни в това), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено.  Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в Софийския затвор и принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?

Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог-визионер, Общи е мутра-рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи- темерут. Левски е великодушен, Общи- отмъстителен. Левски е честен, Общи- лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи- припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий аворитет. Левски е всеотдаденост, Общи- егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия. Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.

Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на национална ни идентичност – конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото. Фигурата на поп Кръстю в случая е нерелевантна и не добавя нищо към образа на Левски. Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.

П.с. От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: ‘Ах, излъгаха ме’. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. “Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки.” – публикува И. Унджиев спомена на един старец. Има няколко версии – в една е полумъртъв, в друга декламира, в трета достойно мълчи, а в четвърта пее. Няма как да знаем коя от тях е вярна. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.

– Г-н Карабашлиев, какво трябва да прави един истински български гражданин в деня за размисъл?
– Каквото трябва да прави всеки ден – да мисли.

– Кого заблуждаваме и кому е нужно лицемерието, наложено от този ден?
– „Ден за размисъл“ е морално остарял жест към демокрацията. Тъпо е във всеки предизборен клип задължително да се казва, че купуването и продаването на гласове е престъпление, след като досега няма един наказан. Значи – или търговия с гласове няма, или я има, но за политиците тя е удобна. Пример: преди няколко дни в сутрешен блок на най-гледаната телевизия в една циганска махала един мъж обяснява, че на последните избори си бил продал гласа за еди-колко си лева, ама не само той – и комшиите му и те. Как мислите, дали някой му е потърсил сметка, дали е бил разпитван след това? Представяте ли си в Германия някой да каже по медиите – абе, аз преди няколко месеца откраднах едно колело, ама не само аз, ами и цялата махала – всички крадохме колелета? Дали няма да бъде им бъде потърсена отговорност?

Търговията с гласове обаче не е ромски проблем. Тя е под различни форми и навсякъде. Просто за някои партии е по-евтино да купят гласа на един избирател, отколкото да се борят за това да го спечелят.

– Съгласен ли сте с твърдението, че на българина умът му идва на следващия ден, че денят му за размисъл е след вота?
– (Смее се) Да. Защото какво значи „умът му идва“? Умът на някого може да си отиде за един ден, но не и да дойде за един ден. Въпросът ви ме кара да се замисля, че в езикови структури като „да ти дойде ума“ се крие и отношението на народа ни към ума – че е нещо, което идва отвън, че може да ти дойде наготово и отведнъж. В английския например езиковата структура за „решавам“е make up one’s mind – идва от глагола make – „правя, създавам“ и mind – ум, т.е. ти си създаваш мнение. И така нататък. Та, казвам, ум се трупа, за ум се работи цял живот, той не идва ей така.

– Очаквате ли по-голяма активност на вота сред младите?
– Като цяло никоя политическа формация не успя да енергизира „младия„ вот. Политическият дискурс е чужд на младите. Техните проблеми са други. На тях не им пука кой, кога, с кого, какво е сплетничел, и дали е имал досие в ДС. Те не знаят какво е ДС. За съжаление не помнят вече и какво точно беше СДС. Така че – не, не очаквам по-голяма активност сред младите.

– А сред българите в чужбина, с които поддържате връзка?
– Приятелите ми от Сан Диего, Ориндж Каунти, Лос Анджелис, Ню Йорк и другаде са организирали изборни секции, участват, вълнуват се. За нас изборите винаги са имали значение – аз съм карал по 200 километра в една посока, за да гласувам. Българите в чужбина са важен и според мен сериозно подценяван човешки потенциал. И въпреки че вкарват огромни пари в България, те нямат адекватна репрезентация в българския парламент. Гласовете им се разпределят между партии, които не представляват техните интереси.

– Близо година след трайното ви завръщане от Америка все още ли смятате, че фразите „Тук не се живее“, „Българите са завистливи“, „Децата не четат“ и др., са клишета?
– „Българите са завистливи“ обикновено казват хора, които завиждат. „Тук не се живее“ се чува от хора, на които не им се живее тук или където и да е. „Децата не четат“ – от хора, които или не са деца, или не четат. Трябва да внимаваме с думите. Ние говорим езика, но и езикът говори чрез нас.

– Казвали сте, че най-важното, което имаме, е човешкият потенциал, и около него трябва да се води обществено-политическият дебат. Кои са средите у нас, носители на най-голям потенциал?
– Много як въпрос. Нека помислим. 1) Имаме невероятни „мозъци“ (учени, преподаватели, интелектуалци), които изтекоха навън през деветдесетте, а и след това. 2) Имаме страшно много IT специалисти, които работят къде ли не по света, а за много от тях работното място не е от значение, ако имат достъп до мрежата. 3) Имаме студенти навсякъде по света – учат в сериозни университети, умеят да мислят и работят в екип. 4) Имаме немалък брой магистри и докторанти, които завъшват елитни университети и за тях професионалната реализация е по-важна от заплащането. 5) Имаме огромен брой хора, работили неквалифициран труд навсякъде из Европа – от Гърция до Испания. Мислите ли, че ще блъскат в чужбина за едни 1000 евро на месец, ако тук могат да направят 500 и да си говорят езика и да са си с роднините по празниците?
Стандартът на живот е нещо относително. Ако тук покажем, че добро и смислено живеене е възможно, хората се връщат. Сега, след като сме част от ЕС, България може да започне кампания за „привличане„ на тези хора. Голяма част са отдавна установени навън – в Щатите, Канада и Западна Европа. Но има немалк брой, за които знам със сигурност, че биха се върнали, ако условията са по-различни. И не става дума да им се плащат американски заплати. А да им се гарантира върховенство на закона, правила, конкурентни начала и т.н.

– Колкото и вяла да беше тази предизборна кампания, почти всички партии говореха за приоритет на образованието. Вие как си представяте реформата в българското училище? Откъде трябва да се започне?
– Нямам представа. Моят досег с образованието е ограничен, но изключително вдъхновяващ. Това, което видях в училища и читалища в страната – в Карнобат, Ямбол, Враца, Ловеч и др., ме кара да съм спокоен за бъдещето на нацията ни. Срещнах невероятни деца!
Там, където директорите са интелигентни и работят с добър екип – училищата са изключителни! Държавата не трябва да пречи – децентрализация, делегирани бюджети, свобода на инициативата и резултатите са налице. Има страхотни примери – пишете за тях! Знам, че убийства и голотии продават вестници, но не оставяйте доброто без глас.

– Какво открихте, след като оглавихте издателство „Сиела„ и влязохте ли вече в кухнята на българското книгоиздаване?
– Открих колко важно е да работиш с хора, които могат да действат в екип, имат вяра и разбират какво е лоялност.
А кухнята на българското книгоиздаване не е толкова интересна, колкото кухнята на вестникарската гилдия (смее се). Но както в кухнята и на най-добрия ресторант – трябва да гледаш в краката си, че не знаеш какво можеш да настъпиш.

– С една книга – „18% сиво“ направихте име. Вие ли използвате популярността си, или тя вас използва?
– Тази книга не ми е дошла насън. Пиша от 20-годишен. Писал съм я дълго и е минавала много редакции. Преди нея имах пиеси, които се играят, разкази, които се четат, статии и есета, които се публикуват, та дори и песни съм писал. След нея имам още книги, пиеси, сценарии. Това, че името ми взе да се чува малко повече покрай „18%„ е добре, но не ми е било цел, а просто така се е случило. А да се оставиш популярността да използва теб е като да се оставиш кучето ти да те разхожда.

Захари Карабашлиев е роден през 1968 г. във Варна. Завършва филмови продуцентски класове в Лос Анджелис. С първия си роман „18% сиво“ печели наградата „Цветето на Хеликон“ за 2008 г. и „Роман на годината“ на ВИК. Втората му книга „Кратка история на самолета“ печели наградата „Хеликон“ за 2009 г. За пиесата си „Неделя вечер“ получава „Аскеер“, номиниран е и за „Икар“. Доскоро живееше в Калифорния, САЩ. В началото на тази година се върна в България и стана главен редактор на издателство „Сиела“.

От фейсбука на Захари Карабашлиев:

Вчера, докато плащам покупки в Пикадили на “Солунска”, наблюдавам едно циганче да се мотае около касата – момче, около 10 годишно, от онези с късите остри коси, с кокалестите лакти, вечно ожулени колена, с бледи лишеи по бузите и с тези черни живи, живи цигански очи. А до него в момента подава картата си за да плати висок, светъл младеж, може би късни 20, с риза на раета и тъмно синя колежанска жилетка – като излязал от каталог на Оксфорд. Младежът плати, циганчето помогна да напълнят покупките в найлоновите торбички, и двамата тръгнаха по стълбите да излизат, аз крача зад тях. Младежът има стилна прическа, има изправена, уверена походка, циганчето попритичва, бърбори нещо и върти тънкото си, жилесто вратле към баткото. След малко младежът поспира, бърка в торбичката, вади един шоколад, подава го на малкия, който го разопакова чевръсто. Аз ги настигам. Малкият отхапва от шоколада и веднага го протяга към баткото:

“Опитай го и ти”.

“Не, мерси”.

“Много е сладък.”

“Знам.”

“Ще съжаляваш.”

“Яж, яж. Остави и за братчето си.”

“Да. Разбира се…”

Завивам по “Ангел Кънчев” и с неохота ги оставям да продължат нагоре по “Солунска” – стилно облеченият младеж, циганчето, което яде шоколад и не спира да бърбори, найлоновите торбички от “Пикадили”…

Опитвам да отгатна каква случайност ги е срещнала, но през главата ми прелитат няколко възможни сценария, единият от които откровено психарски.

После хлътвам в едно плод-зеленчуково магазинче, мислейки за необичайната двойка.

Когато излизам няколко минути по-късно, вниманието ми е привлечено от дрезгав женски глас. Обръщам се. Циганка, с цигара в уста дърпа ниска, зелена количка пълна с всякакви вехтории и говори нещо на някого зад себе си. Надзъртам отзад в количката – там се возят моя малък познайник и едно по-малко от него цигане и се смеят и си похапват нещо. До тях са чантите от “Пикадили”. Гледах ги, докато се изгубят от погледа ми и се усмихвах. И сега, докато пиша това се усмихвам. Истинска случка от вчера