Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература ги има. В нашата, струва ми се, това е Вазов. Толкова неговите думи са станали част от нас, че понякога можем да разкажем като лично преживяване онова, което, оказва се, сме прочели в книгите му. Защото ние не просто мислим в границите на един език, ние помним и сънуваме през този език. А Вазов отдавна е част от него, от всекидневния език, на който разговаряме. Ние дори не подозираме кога изричаме нещо свое и кога цитираме. „Образ невъзможен”, казвахме някога на юношеския си жаргон от 80-те, без да си даваме ясна сметка, че цитираме „Епопея на забравените”. Рада Госпожина беше прякор на наша съученичка, Мунчо викахме на градския луд.

Най-хубавите ми спомени за събиране на цялото ни семейство отвън под асмата в дълбоките вечери на детството ми са всъщност силно повлияни от първата глава на „Под игото”. В личния ми спомен винаги е „прохладна майска вечер”, а масата е „сложена както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата… и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида…”. Спомням си и онова „Пийте бре, маскари”, на което ние само топвахме пръст във виното и го облизвахме. Никога няма да разбера докъде се простира личният ми спомен и откъде диктува Вазов. Сега дори не съм сигурен имахме ли бара и чемшир. Какво повече би могъл да мечтае един писател, освен да се измъкне измежду кориците на книгите си и да стане част от живота на своите читатели. Някои наричат това безсмъртие. Вазов си го знае приживе, „и мойте песни все ще се четат”.

След като прочетох в детството си „Под игото”, и особено след главата „Пиянството на един народ”, никоя череша вече не беше невинна, не беше просто дърво. В нея винаги дремеше едно бъдещо черешово топче.

Вазов е част от азбуката на българската литература, но и на българското живеене.

Ако нациите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Българската литература е била честита да има и от мрачините на Яворовата „Нощ”, и от светлите Вазови „Поля и гори”. Яворов е дълбокото, пропастта, бездната, каньонът на този канон. Вазов е планините и долините, и великата рилска пустиня, и един кът от стара планина, но огрени от слънцето на една класическа хармония.

Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов?

Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.

Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на българския език. Често го изричаме, но дали можем да си представим наистина какво означава да работиш във всички жанрове на една прохождаща литература, да поставяш основи, да си ковач на образцови форми, без да имаш готови образци пред очите си. В работилницата на българския език и на българската литература всички сме чираци на Вазов.

Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени. В заглавия като „Тъгите на България”, „Епопея на забравените”, в стонове като „разгром на моя свят дочаках…” е онзи Вазов, който също ми се ще да честваме. Вазов, който има сълза за всеки. При когото можеш да отидеш, като охладнее вярата ти тук и сега, „под нашето небе”. Защото той е познал и разочарованието, и разгрома, макар юбилейно ние винаги да го рисуваме като вечно пиян от българско щастие. Само да спомена, че последният ред на едно от най-светлите, любовни към отечеството стихотворения, писани някога – „Отечество любезно, как хубаво си ти…” , та последният ред гласи: „и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци.” В скоби, като говорим за Вазов, нека признаем правото му на тъга. Защото само при позналия тъгата и разочарованието можеш да намериш утеха за собствената си тъга.

Това обяснява и онази тъжна процесия пред дома му след подписването на Ньойския договор, за която всички знаем. Всъщност, едно от най-големите признания, отдавани от българи на българин.

Рядко, да не кажа почти никога, български писател се е радвал още приживе на толкова топло и дълго признание в собственото си отечество. Много е трудно да продължиш да живееш с товара на такова признание и любов. Вазов го е направил достойно. Успял е да запази онази тънка дистанция, която по тези места обичаме да прекрачваме, границата между интимността и фамилиарността. Няма как да си фамилиарен с Вазов.

Истинското честване е, като се приберем сега вкъщи, да отворим „Чичовци” или „Под игото” и да препрочетем няколко страници… Да почетем от Вазов. Да почетем Вазов.

Защитата на „Орлово гнездо“. Художник: Алексей Попов

Вазов пише стихотворението на 6 ноември 1883 година. Впоследствие го слага за финал на своята „Епопея на забравените“ като въплъщение на идеала си за народ.

Днес тази ода толкова се е срастнала с историческата ни памет и националното ни самосъзнание, че е невъзможно да си представим Освобождението, без нея.

Четете я на децата до вас, рецитирайте стиховете й. За да помнят!

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

„Любите друг друга!“

Тия слова са казани преди 19 века от един хълм на Юдея; слова нови, слова странни, нечути от тогавашното человечество; позив непонятен на тогавашния свят, потънал в блатото на разврата и на робството, стенящ под железния деспотизъм на Рим… „Любите друг друга!“ бе казал богочеловекът. Думи сюблимни, думи на дълбоко откровение, в които се заключава цяла една религия на милост и братство, назначена да обори религиите на паганизмът, да постави света върху ново нравствено начало, начало колкото человешко, толкоз и божествено. И за тия думи великият учител биде разпнат. И вековете и народите от деветнайсет века насам съзерцават с удивление тоя образ на кръста, а божественото му учение продължава да поразява умовете със своята сюблимна простота и глъбочайша философска правда.

* * *

„Любите друг друга!“ Поколения от мъдреци велики, от Омира до Волтера и до Ренана, са дивили света с произведенията на своя ум; плеада вдъхновени мислители са оставили на человечеството плодовете на своя гений, планини от съчинения на науката и творческата мисъл на всичките векове лежат пред нас в изумителното си богатство и прониквающа сила; но всичката тая грамада от умствени светлини бледнее пред тия три кратки думи, изречени от Христа: „Любите друг друга!“ Никоя философия нито се издигна до тая висота, нито постигна такава проста и величествена истина-откровение, единствено способна да даде щастие на уморения от борба и лутания човешки род. И тъмният и необразован „Назареянин“ продължава да блести още по в светъл ореол на слава. Пороите, реките кръв, разлени от безчислените войни на народите, са изтекли, изсъхнали са, забравили са се, и пред нас остават вечно свежи и руйни и божествените струйки кръв, протекли от кръста, за да запечатат с безсмъртие великите думи на спасителя.

* * *

„Любите друг друга!“ — ехтят и днес пак тия думи, черковните химни ги разглашават, камбаните ги разнасят из въздуха заедно с прославлението на великия Страдалец за человечеството, народите и племената в обоготворение скланят глава. Защото в тежките борби на живота, сред лудостта на егоизма и свирепството на разюзданите умрази, бухтящата вълна на които залива и дави света, тия думи са единствения якор на спасение, тая истина е Араратът, на който ще се спре и почине ковчега на тънещия в гибелта на безверието человек, когато тя се възприеме и усвои от него.

* * *

И сега при слушането ликуванията и радостта от големия празник на Възкресението, тежко съзнание мъчи душата. Неволно се питаш: до где сме отишли из тоя път? Уви, неутешителни са мислите, които повдига питането. Цивилизацията префини умовете, изглади нравите, даде ни чудните си усъвършенствувания, за да се мерим със силите на природата, дори да ги надвиваме, но в нашата душа нейното действие е нищожно. Христовото слово й остая чуждо и целта му не е нейна цел. Не бързаме и ние, както и толкова други, да фърлим камъка на нашия напредък; но както всичките, чувствуваме потребата от друго нещо, от нов залог, за да вярваме в бъдещето… И днес, както преди 19 века, человечеството се ослушва с разтреперано сърце, неудовлетворено от това, което цивилизацията е постигнала за него. Душата жадува за нещо, което няма, съвестта е безпокойна от товара си и нетърпеливо чака часът да хвърли тежестта му. Человечеството чака спасител, а спасителят отдавна се е явил и е казал: „Любите друг друга!“ Суетен позив! Ушите го възприемат, умовете го разбират, но сърцата остаят безотзивни, закоравели в жестокост и егоизъм… А при това те се жадуват, се се надяват нещо. Това жадуване е и залога за добро в бъдещето. Това чувство е благодатно, защото е стремление към напред, потребност за обновление. Ето защо пророкът на новото време Лев Толстой, тълкувател всечут на великите принципи Христови, извиква такова чутко внимание, такова почитание у образованото человечество, когато подзима с всичката мощ на гения си великата проповед, свещеният „парадокс“ на спасителя: „Любите друг друга!“

* * *

Нека се надеем — ние се надеем, ние сме уверени, — че человечеството отива бавно, мудно, към тая истина, че тя ще да влезе в нашата плът и кръв и със силата си ще прероди света и ще направи человеческия род да възкръсне за нов живот.

А сега — нека да си кажем радостно: „Христос възкресе!“

София 1903

„Вариантите се публикуват сега в отговор на искането на учители, социални партньори, родители и издатели да се представи цялостната визия за обучението по съответните предмети. Същинското обществено обсъждане ще започне, когато се публикуват проектите за учебни програми за тези класове“, застраховаха се от ведомството на Меглена Кунева, уточнявайки, че това ще стане в началото на 2017 г., пише в.“Сега“.

До момента са утвърдени нови учебни програми за пет класа. От тази есен новостите влизат в сила за първи и пети клас, макар и със старите учебници. Учениците от 2-ри, 6-и и 8-и клас следва да се образоват по нови програми от учебната 2017/18 г. За останалите класове промените влизат поетапно – за 3-ти, 7-и и 9-и клас – през 2018/19 г., за 4-ти и 10-и клас – през 2019/20 г., и т.н.

Промените в програмата по литература за 7-и клас са минимални – съдържанието остава подчертано българско, тъй като в края на този клас вече ще се завършва основно образование (а не в 8-и, както досега), а и заради предвиденото тогава национално външно оценяване. Седмокласниците и занапред ще изучават „На прощаване“ на Хр. Ботев, „Немили-недраги“ и „Една българка“ на Ив. Вазов, както и по едно произведение на Славейков, Йовков, Яворов и Елин Пелин. Новото тук е, че седмокласниците ще учат емблематичните творби на Д. Чинтулов – „Стани, стани, юнак балкански“ и „Вятър ечи“, които според първоначалния вариант на бившия министър Тодор Танев отпадаха от програмите. Екипът на Кунева е решил също да остави „Опълченците на Шипка“ в 7-и клас, както и „До Чикаго и назад“, но творбата на Ал. Константинов остава не с главата „Ниагара“, а с друг откъс. За Бай Ганьо пък младежите вече ще научават не от главата „На гости у Иречека“, а от „Бай Ганьо пътува“, както предложи Танев.

Между 9-12-и клас разместването е драстично. Много от темите, които в момента изучават сегашните деветокласници, слизат в 8-и клас, например – сюжетът за Прометей и Едип, Евангелието от Матея, „Илиада“ (Омир), „Антигона“ (Софокъл), „За буквите“ (Черноризец Храбър) и др. Други обаче отпадат завинаги – „Шестоднев“ (Й. Екзарх), „Беседа против богомилите“ (Презвитер Козма), „Ходене на Богородица по мъките“ и др. Добавят се и чисто нови творби – представители на различните епохи. Просвещението например е представено с откъс от „Пътешествията на Гъливер“ на Дж. Суифт, а романтизмът – с „Лека нощ“ (Из „Странстванията на Чайлд Харолд“), „Тя иде като нощ красива“ на Дж. Байрон, както и две творби на Пушкин – „На А. П.Керн“ и „Аз своя паметник сградих – неръкотворен“. Деветокласниците ще учат за епохата на реализма от „Дядо Горио“ на Балзак, което досега се учеше в 10-и клас, от „Мадам Бовари“ на Г. Флобер, а символизмът ще се изучава със „Сплин“ на Ш. Бодлер, както и с „Униние“ и „Есенна песен“ на Пол Верлен.

„Изворът на Белоногата“ на Славейков също „слиза“ от 10-и в 9-и клас, където се появява и Предисловието от „История славянобългарска“, което разбуни духовете с изпадането си от програмата за 6-и клас. Пет стихотворения на Хр. Ботев, които в момента се изучават в 11-и клас, също се преместват два класа по-надолу – „Майце си“, „Моята молитва“, „Обесването на Васил Левски“ и др. Останалите стихотворения на Ботев са включени в препоръчителен списък, от който младежите могат да изберат две, в които да „различават отличителни за Възраждането светогледни идеи“.

Десетокласниците също ще бъдат „сюрпризирани“ – за този клас отново е предвидена изцяло българска програма заради националното външно оценяване. Сегашните „Декамерон“, „Дон Кихот“ и „Хамлет“ слизат в 8-и клас, а много от другите чужди произведения отпадат изцяло – „Тартюф“, „Робинзон Крузо“, „Граф Монте Кристо“, „Бел ами“, „Шинел“ и др. Добавят се редица български автори, които сега се учат в 11-и клас, но в доста по-окастрен вид – Славейков например е представен само със „Сърце на сърцата“, а в момента се учат „Сън за щастие“, „Псалом за поета“ и т.н. Яворов ще се изучава само с „Обичам те“, „Две хубави очи“ и „Маска“, а другите му творби, като например „Сенки“ или „Ще бъдеш в бяло“, която м. г. се падна на матурата, остават препоръчителни. Вазов пък е представен с „Епопея на забравените“ и отделни глави от „Под игото“, но без „Пряпорец и гусла“, „Линее нашто поколение“ и др. Неговият „Дядо Йоцо гледа“, който сега се учи в 11-и клас и според варианта на Танев отиваше в 10-и клас, според варианта на Кунева изчезва безследно от учебните програми. Същото се случва и с „Българи от старо време“ на Каравелов, както и с „Чичовци“ на Вазов и фейлетоните на Ал. Константинов (сега в 11-и клас). В 10-и клас се добавят и две нови произведения – „Дърво без корен“ на Н. Хайтов и „Нежната спирала“ на Й. Радичков. „Тютюн“ също слиза в 10-и клас от 12-и, където се учи в момента.

В последните два класа на средното образование също е наблегнато на българската литература. Единадесетокласниците занапред ще учат „Железният светилник“ на Д. Талев (досега в 12-и клас), „Криворазбраната цивилизация“ на Д. Войников (досега в 10-и клас), както и по едно-две произведения на Петко Славейков, Яворов, Смирненски, Вапцаров и др. (досега се учеха доста повече). За дванадесетокласниците пък са предвидени съвременни автори като Е. Багряна („Потомка“), Хр. Фотев („Колко си хубава“), Б. Христов („Честен кръст“), В. Пасков („Балада за Г. Хених“) и др. Предвиденото във варианта на Танев произведение на Блага Димитрова „Любов“ отпада от проекта на Кунева. Другата част от съвременна българска литература, която сега се учи в 8-и клас („Тихият пролетен дъжд“ на Н. Лилиев, „Крадецът на праскови“ на Е. Станев или пък „Японски филм“ на В. Петров“), също не се появява в никой от останалите класове.

Източник: segabg.com

Той започна в 9.00 часа в зала 65 в Ректората, а продължителността му е 4 астрономически часа. 986 кандидат-студенти са подали заявления за явяване. Петя Петкова от Бургас изтегли двата изпитни варианта. Първият е „Тегло и забрава в разказите на Елин Пелин”. При вторият трябва да се съпоставят цитатите:

„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Иван Вазов, „Паисий”

и

„Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?”
Никола Вапцаров, „История”.

Заместник-ректорът на Софийския университет проф. Ренета Божанкова пожела на кандидат-студентите да представят по най-добър начин своите знания. Председател на изпитната комисия е доц. Паулина Стойчева от Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Повечето родители, които чакаха децата си край университета, бяха на мнение, че по-лесната тема е за разказите на Елин Пелин.

С успешно издържан изпит по български език и литература кандидат-студентите могат да учат в следните специалности на Софийския университет:
Философия; Психология; Социология; Културология; Библиотечно-информационни науки; Педагогика; Социални дейности; Неформално образование; Българска филология; Славянска филология; Балканистика; Румънска филология; Арменистика и кавказология; Предучилищна и начална училищна педагогика; Социална педагогика; Специална педагогика; Логопедия; Физическо възпитание и спорт.

Книгата ще бъде представена в Големия салон на БАН на пл. „Народно събрание” на 14 септември от 18 часа, съобщиха от изателство „Захарий Стоянов“. Премиерата, на която слово ще изнесе проф. Валери Стефанов, се организира от БАН и издателството със съдействието на Министерство на културата и Британското посолство в България.

Изданието може да се купи за 50 лв. Предговорът на проф. Александър Шурбанов и проф. Майкъл Холман насочва вниманието към ролята на ранните английски и европейски преводи за превръщането на творбата в международно събитие още в края на XIX век. То ни напомня, че най-четеният български роман е издаден като самостоятелна книга първо на английски, после на български.

Романът е издаден като самостоятелна книга първо на английски през 1894 г.

120 години след появата си „Под игото” си остава най-четената и най-почитаната книга. Вазов пише  романа си в Одеса в три части и така го  помества в „ Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”. Романът предизвиква интерес, но повече сред интелигенцията. Вестник „Свобода” го нарича „перла на българската белетристика”. И въпреки това четири години след отпечатването му  „Под игото” не излиза като самостоятелна книга. Колкото и да е куриозно романът е издаден като книга първо в Лондон в превод от английски, преди това да стане на оригиналния му език у дома. Изданието е дело на младия издател Уйлям Хайнеман, който включва заглавието под № 14 в своята новоучредена поредица „Международна библиотека“. С това британското издателство утвърждава статута на Вазовия роман като „световна класика”, наред с творби на Толстой, Мопасан, Бьорнсон и други именити писатели.

Днес отново честваме юбилей на патриарха на българската литература. 165 години от рождението му. Управници ще държат тържествени речи, деца ще декламират стихове на поета… А останало ли е нещо от настроенията и емоциите, събудени от Вазовото слово някога? За препечаталия следващите редове те звучат тъжно и наивно. Защото всички надежди и оптимистични прогнози на Вазов остават несбъднати. Прочетете и усетете сами.

Реч на Иван Вазов по случай 70-годишния му юбилей

Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствувам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствувам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: „Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!“

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почет и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствувам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: „Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа“; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: „Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: „Тук живее той“.

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишел в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекресен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театьра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скърб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на Бьлгария, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатьчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно сьм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: „Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове“.

На представителите на родната ни войска ще кажа: „Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на Бьлгария, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството – свещенни жертви на свято изпълнен дълг.“

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствувате, ще кажа: „Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!“

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер сьдействувахте за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствувам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в Бьлгария и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин. Мюнхен, Дрезден, Милано; на господ. министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствувам, знам, че народът с чествуването на моята личност, чествува себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: „Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили“!

И уверен в несьмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: „Да живее българският народ, да живее България!“

Току-що влязнахме във външния коридор на театъра, г. Кривцов ни посрещна и каза бързо:

    — Господа, едно неприятно нещо!

    — Какво? — попитаха неколцина заедно.

    — Но това трябва да е някакво недоразумение! — каза той. По лицето му, осветлено от стенните ламби, се четеше безпокойство и недоумение.

    — Как, отлагат концерта може би?

    — Не, идете вижте! — каза Кривцов и ни посочи червената афиша на стената.

    Приближихме и взехме да четем афишата. Там беше програмата на музикалната вечеринка. Тя състоеше от маршове и химни на всички славянски народи, които щеше да пее капелата на Славянски. Най-напред беше руският химн „Боже, царя храни“, а после идеха останалите. Нашата „Шуми Марица“ стоеше по средата им.

    Но една дебела черта със син молив беше теглена въз словата, тя беше заличена.

    Ние останахме втрещени.

    *

    Тая сценка произлизаше вечерта на 18 юли 1888 година в коридора на „Русский театър“ в Киев. Него ден се сключваха седмодневните празненства в Киев в памет на деветстотната годишнина (15 юли) от покръщението на руския народ в тоя град. Този юбилей беше събрал голямо множество народ; бяха надошли представители от цяла Русия, от страна на официалния свят, висшето духовенство и интелигенцията; бяха се явили депутации от цял славянски мир, представени в лицето на отборните си граждани, публицисти, политически деятели, писатели, поети; народите или правителствата на славянските земи бяха поискали да вземат живо участие в братския празник и по тоя случай да засвидетелствуват още по-тържествено своята кръвна и духовна връзка с велика Русия, да я почетат и да подигнат блясъка на юбилея на едно от величайшите събития в живота на руския народ. Имаше депутации и от православните неславянски страни: Румъния, Гърция, Абисиния.

    Имаше от Англия — от страна на англиканската църква.

    Имаше от Япония — от православните японци.

    Само от България, от православната и освободена с руска кръв България, не се очакваше никой.

    Увлечено от антируската си политика, тогавашното българско правителство не беше сторило нищо. Нито то взе почин да бъде представена България тука, нито допусна да се вземе. Отсъствието само на България от това братско, всеруско, почти всеславянско тържество беше едно грозно нещо, една съблазън за другите славяни, един срам за нас.

    Обтегнатите отношения с Русия не трябваше да попречат на България да изпълни един дълг на вежливост и на човещина; политиката на минутата не можеше да послужи за извинение на това невнимание, което в случая добиваше вид на едно ново, дръзко и ненужно оскръбление, прибавено при другите…

    Когато в самото надвечерие на юбилея емиграцията в Цариград и в Одеса се научи, че от България нищо няма да има, че тя ще се умълчи, че и Екзархията няма да изпрати представители, то реши тя да изпълни тоя дълг. Веднага една депутация, съставена от по-видните емигранти в горните два града, тръгна начело с дядо Цанкова за Киев. Тая депутация, в която имах чест да бъда и аз 1, неупълномощена ни от правителството българско, ни от народа, се яви като българска депутация на руския юбилей. Скандалът бе избягнат.

    С неописуем блясък и великолепие, с небивала тържественост се отпразнува юбилеят. Киев, окичен със знамена, а вечер илюминован, беше добил необикновено празничен вид; в улиците гъмжеше гъсто множество народ, сред което групите на славянските депутации, отличени със златни жетони на гърдите, минаваха, поздравявани с почит и умиление от добрия руски народ. Богослужения, водосвети, шествия до Днепър, до мястото, дето се е бил кръстил светият княз Владимир с народа си, военни паради, обеди, речи, тържества, разходки с музики на параходи по реката, гърмеж на топове и камбани, посещение на манастири и скитове, скрити в гористите околности на Киев, приеми официални изпълниха тая знаменита юбилейна неделя. Нас ни посрещаха с любов навсякъде. Руското пословично гостолюбие се надмина в усилията си да задоволи милите славянски братя, да ги изгали с внимание и топло съчувствие, да им изкаже уважение, да остави в душите им неизгладимо впечатление за кратковременното им гостуване в стените на „майката на руските градове“ и за тържеството, що ги бе привлякло в нея.

    Аз няма да забравя никога тия дни.

    Имаше обаче за нас, българската депутация, мигове на малки огорчения. Една струйка от хладина се забелязваше към България, особено в средата на влиятелните руски кръгове. При всичката изключителност и извънредност на часа очевидно беше, че в душата на русите не може да се спотаи съвсем горчивото чувство на обида и мъка, които те изпитваха от поведението на България, от „неблагодарността“ на освободения народ към освободителите му; в ума на русите непобедимо се сливаха понятията за народ и правителство, те отождестяваха едното с другото, пристигнали да се усъмнят подир върволицата прискръбни събития и разочарования в предаността на българския народ. Нам се даваше особено да почувствуваме това при отношението им спрямо нас и сръбската депутация, състояща се от двайсетина души сърби, повечето дошли от Белград, имайки в редовете си митрополита Михаила, генерала Груича и Пашича, отношения, запечатани към последните с особена топлина и благоразположение. Това беше отражение на новото течение в руското общество. В това време симпатиите към Сърбия растяха, колкото повече България ги губеше; това личеше и в печата, и в руската политика, и в интелигентните среди, та и в народа… Охлаждането беше проникнало навсякъде и разклатило съвестта на най-убедените ни приятели. България беше престанала да бъде галеното дете на Русия — такова изглеждаше да става сега Сърбия.

    *

    Прочее вечерта на 18 юли се даваше в Киев музикална вечеринка, епилогът на празнуванията. Тая вечеринка се даваше в чест на славянските гости, поканени всички на нея. Знаменитият Славянски щеше да пее националните химни на всички славянски народи. Славянската душа тука щеше да се излее в мелодията на музиката и всичките й жици щяха хармонично да треперят в едно общо упойно чувство на любов, на братство, на взаимност, на идеали: исторически под чаровната сила на славянския звук…

    Сега лесно се обяснява нашето слисване, когато видяхме, че българският исторически марш — „Шуми Марица“—един се изгонва из концерта, счита се недостоен да стои при другите славянски песни в тоя всеславянски концерт.

    Обидата беше тежка, тя приличаше на презрение, хвърлено въз лицето на България, пред очите на целия славянски свят; ние се гледахме смаяни и се питахме достолепно ли е за нас да присъствуваме на концерта подир това.

    Бедният наш Кривцов беше засрамен и от челото му капеше пот. Тоя истински русин, член на Славянското благотворително общество в Одеса, беше пламенен българолюбец и провидение за емигрантите там. Член на руската депутация от тоя град, той се беше самоволно нагърбил със задачата да ни дава всякакво съдействие тук.

    Наближаваше да се почне концертът; последните посетители влазяха, поздравявайки ни, и минаваха в залата. Някои се спираха да прочетат афишата и после нам се виждаше — или ни се струваше така, — че по лицата им се изобразяваше някакво недоумение…

    Ние стояхме в нерешителност и се разговаряхме тихо.

    Дядо Цанков гълчеше сърдит:

    — Да не бяха туряли хич тая пущина в програмата, тогава друго… Но туриха „Шуми Марица“, па я задраскаха. Това е цял маскарлък!

    — Та они нас, бугарщината, ни чинюет резил на светот — казваше обиденият дебърчанин.

    — Разпоредителите, разпоредителите трябва да намеря — извика Кривцов, — трябва да се обясни това… недоразумение. Това е невъзможно.

    Не знам дали ние или той беше по-поразен от тая ненадейна случка; неговото пълно, хубаво и открито лице се беше изменило от скръб и негодувание.

    — Господа, не мърдайте оттука, моля, чакайте, докато се върна… да видя кому дължим това неприличие. С това се плюе не на вас, а на руското гостоприемство.

    И той ни остави.

    Ние очаквахме в коридора с нетърпение.

    След малко Кривцов се върна.

    — Батюшки, — каза той, като си изтриваше пота от лицето, — влезте, влезте, за вас са определени две от първите ложи.

    — А „Шуми Марица“?

    Той махна с ръка.

    Па като сниши гласа си, обясни ни, че махването на българския марш от програмата не станало с цел да ни докачат, а по съображения от друго, деликатно естество, и ни предаде извиненията на разпоредителния комитет. Той ни успокоява доста, но не ни разправи ясно кои бяха тия съображения, очевидно беше му трудно да ни обади истината. Ние настоявахме. Принуди се най-после да ни обясни, че махването на „Шуми Марица“ е станало да се не наранят някои чувства, някои самолюбия тая вечер. Чии бяха тия самолюбия и тия чувства, ние нито за миг не се подвоумихме да се догадим; всички разбрахме, че това се прави в угода на сърбите. Сами ли бяха изявили притезания, виждайки може би в нашия марш, под звуковете на който преди две години и половина българските знамена бяха се развели победоносно на сръбска земя, един наранителен за тяхната чест спомен, разпоредителите ли по свой почин, от чувство на прекалена деликатност към сръбските гости, бяха решили това — не можахме да узнаем. Кривцов ни даде да разберем, че се е намесило и друго влияние, от по-високо място. Нам не ни бе мъчно да повярваме това, като имахме пред вид признаците на хладина и на сръдня към България, за което се спомена по-горе.

    Кривцов залягаше по всеки начин да ни успокои и придума да влезем вътре. Той ни представяше на вид лошото впечатление, скандала, който би произвело отсъствието на българската депутация, и че това би турило в трудно положение самите руси, а най-вече него. Той ни заклинаше да се не обиждаме, да влезем в положението молеше, ободряваше.

    Подир всичко това ние намерихме, че е най-благоразумно да го послушаме и да влезем.

    *

    Едва се настанихме — всички с камък в гърдите — в ложите си, завесата се вдигна и най-напред излезе един русин, професор, мисля, та чете сказка по великото историческо значение за Русия на събитието, що се празнуваше днес. Сказката се свърши сред дружни ръкопляскания от целия театър, чиито три реда ложи и партер бяха препълнени от славяни и руси. Между последните се забелязваха граф Игнатиев, председател на славянското благотворително общество в Петербург, г. Победоносцев, оберпрокурор на Светейшия Синод, г. Саблер, помощникът му г. Витте, проф. Ламански, проф. Антонович, абисинският герой Ашинов, който беше довел на юбилея един абисински владика и една черна абисинска принцеса, девойка, внука на Менелика, като представители на империята му, и други лица с гръмливи или известни имена.

    Силни и задушевни ръкопляскания поздравиха появяването на Славянски, облечен в богати староруски болярски одежди, както и жена му, както и дъщеря му.

    Най-напред се изпя руският химн, изслушан от публиката на крака. Въодушевени ръкопляскания поздравиха хора, когато свърши. Подир четвъртчасова почивка Славянски пак излезе и изпя ческия марш, поздравен пак от бурни ръкопляскания; а след това — почивка и нов славянски химн или марш. По тоя начин се изредиха всичките песни, означени в програмата, освен осъдения български марш..

    Това обстоятелство ни бъркаше да можем да се присъединим към общия ентусиазъм, да се издигнат чувствата ни до диапазона на възторга на останалите гости, силно потресени от вълнение при слушането родни славянски звукове в това интимно, почти семейно славянско събрание. Заедно с другите и ние пляскахме, но в душите ни беше тежко, скръб и мъка имаше там, ние се чувствувахме като убити.

    Току-що Славянски се кланяше за последен път, награждаван сега с още по-продължителни и горещи ръкопляскания от публиката, която се размърдваше, за да стане, на предните редове на партера се изправи ненадейно Ашинов, със своята странна, руса, женствена физиономия, с голяма свилена руса брада, облечен в богата черкезка носия, каквато имаше право да носи като кубански казак, с абисински орден на гърдите, и извика на Славянски със своя тьнък и писклив глас:

    — Шумит Марица!

    Всички очи се обърнаха към него.

    Шумът утихна.

    Славянски остана на сцената в недоумение.

    Един стар генерал от средните чинове на партера извика:

    — Шумит Марица!

    Викът „Шумит Марица“ се подзе и от други присъствуващи; повтори се доста гъсто и от местата, дето седяха депутациите; особено силно завикаха чехите и руските офицери. Па загьрмя и цялата зала:

    — Шумит Марица!

    При това общо желание, изразено тъй неочаквано и тъй дружно, Славянски се обърна към хора си, даде му бърз знак с ръка и българският марш се запя сред пълната въдворена тишина.

    Всеки може да си представи чувството, което ни облада. Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен марш, като усещахме, че към нашите ложи — особено ложата, дето беше дядо Цанков — бяха устремени множество съчувствени погледи. Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в димовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тая чудна песен беше един силен протест против посягането въз българската чест; сякаш тя сбра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, каквото имаше у нас, всичките слави на българския народ. При днешните обстоятелства особено, в днешния час, на това място тя имаше страшно за нас обаяние.

    Когато хорът свърши първия куплет с припева:

            Марш, марш, генералю наш!

    — публиката се дигна: един ураган от ръкопляскания. Залата се потресе. Заехтяха „браво!“ и „ура!“… А Кривцов? Пляска и реве като луд… Славянски многократно и ниско се кланяше развълнуван и уморен. Нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина „бис“! Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила.

    Хорът повтори пак първия куплет:

            Шуми Марица

            окървавена,

            плаче вдовица,

            люто ранена,

            марш, марш, генералю наш!

    Нови ръкопляскания удавиха последните думн на припева, пак гърмовни и безчетни бис. И хорът захващаше трети път — а всички предишни песни се пяха един път! Що беше това! Ние не разбирахме. Сякаш публиката ни даваше едно бляскаво удовлетворение чрез това горещо съчувствие за горчивините, изпитани преди малко, като че е знаела… Това приличаше на един триумф! До мене стоеше Кривцов неподвижен. Аз го погледнах пак. Бедният, бършеше очите си! Всички очи гледаха към нас. Славянски свърши сред ръкопляскания, залата и ложите ни поздравляваха с топли усмивки в погледа. Граф Игнатиев, сияещ, ни поздравляваше с ръка; много руси дойдоха под ложата ни и простряха ръце, като да искаха да хванат нашите; генералът, който беше извикал подир Ашинова Шумит Марица, се втурна при нас и с горещи ръкувания и със сълзи, незасъхнали още на сбръчканите бузи, ни казваше:

    — Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде. Аз чувах тия звукове, когато водех българска дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старешкото сърце могущи спомени…

    Но най-радостен, най-щастлив, най-разтъгуван от умиление беше Кривцов. С тържество в погледа, с разтреперан от душевно вълнение глас той ни каза:

    — Разбирате ли какво значи всичко това, господа? Това значи: любов. Избухна тя, не се удържа. Сърцата, които бяха затворени за България, се разтвориха, запалиха се при първата психологическа искра. Ние искаме да ви се сърдим, да ви ненавидим, но не можем… И когато имаме вид, че ви мразим, знайте, че ние пак ви обичаме, против волята си… Във ваша полза говори сърцето ни, говори кръвта на руския человек, проляна за вас… Връзката между нас и вас е неразривна, симпатията безсмъртна… Помнете го винаги, кажете го у вас, когато идете!

    И тоя русин, който тъй много страда с нас заедно преди вечеринката, сега се радваше повече от нас на нечувания триумф на махнатата из програмата „Шуми Марица“, за победата на изгнаницата.

    Истина, той беше направил нещо за тая победа; той беше пошушнал няколко думи на неустрашимия казак, който пръв даде тона. Кривцов познаваше добре руската душа – добра, любеща, лирическа, каквато беше и неговата.

    Той се помина преди няколко години. Бог да прости тоя добър русин!

София, 19 декември 1890

Студенти около гроба на Вазов през 1930 г.

Херкулесовски подвиг извърши коравият шоп Стоян Димитров Петров. През 1927 г. той пренесе от Витоша до София десеттонна скална грамада. Морената от недрата на планината застана на гроба на народния поет Иван Вазов. Вдигнат е най-обикновеният и същевременно уникален паметник на територията на родината.

Идеята за каменното надгробие е на големия български скулптор Иван Лазаров. Той е автор на чакащата “Майка“ на Димчо Дебелянов и композицията “Те победиха”. Вазовият проект обаче е нестандартен и скулпторът търси “съавтор”, който да докара скалата. Не на части, а цяла в автентичния си вид. От Витоша до базиликата “Св. София”, зад чиято абсида е гробът на поета.

Само шопска воля може да се справи с тази задача, преценява Иван Лазаров. Ваятелят знае къде има каменари белодрешковеци с пословичния инат. В село Владая, което го снабдява с материал за работа. Там ще намери шопския Херкулес.

Във Владая през 1892 г. е роден потомственият каменар Стоян Петров. Стое, както му викат, бил грамотен и е оставил спомени. “Нашио род е у Владая от 500 годин, а може и косур отгор!”, твърди той. Прадядото Стое, на когото е кръстен, е ломил камъни за църкви и мостове. Дядото Петре продължавал да кърти витошката снага. Той е съвременник на Дибич Забалкански, доживял 108 години. Каменар Митре, бащата на Стое, посреща Освобождението през 1878 г. Когато турският аскер се изтегля от София през Владайското дефиле, той и други селяни грабват пушки и се спотайват в дъбака на Витоша. Оттам слизат, за да спират обирите по къщите.

В свободна България Митре се среща с Иван Вазов по време на неговите разходки до Владая. Поетът идвал с файтон и сядал на хладина в кръчмата “Първа чашка”. Тук хортувал със селяните. Митре бил устат събеседник, Вазов му казвал една приказка, а той му отвръщал с две.

С тази закваска Стое – младши е орисан да извърши “владайския подвиг”. По онова време юнакът е на 35 години в разцвета на силите си.

“На лето 1927-мо бех у Пловдив – разказва той. – От Пловдив дойдеха, та ме викаха и се явих у Народното събрание. Те ме пред Борис Вазов.” Борис е депутат и брат на народния поет. “Ние, рече – предава думите му Стое, – додехме пет пъти у Владая с господина Иван Лазаров, ама не се фатат да ни пренесат камик! Рекоха, че ти си от такова коляно, знаеш как, нема да ти се опре. И ма пита – можем ли да пренесем от камико владайски насред София, или не можем? Колебание у мене – никакво!“ – описва вътрешното си състояние храбрецът. – Ако ми фане око, че ви дам офертата!”, отсича той.

“Намерихме камико – продължава Стое. – Фана ми око и си направих план. Камико насполовин у землята, ама го вида, че е добър: “Само тоя камик, викам, добър е. Господин Лазаров го е избрал добре – нема каба…” На каменарски език “каба” е “дефект”. Сключен е договор, с който изпълнителят се задължава да достави морената в нейния естествен вид, без откъртвания и драскотини. Документът се съхранява в архива на Анна Вазова, сестра на народния поет.

Нашият Херкулес парафира и си плюе на ръцете. “Поръчахме нарочна кола у Арсенала – описва действията си той. – Военнио арсенал у София. Дадох им чертежче – чертежо мой! Толко и толко да са шините, толко и толко да са високи колелетата. Спазарихме биволите. Три чифта, шест бивола. Единият чифт чак от Мездра! Чукам ги с юмрук по задниците – яки! За такава работа требе задница – да мъкне!”

“Еле, събира се селото – че се види камико на дедо Вазов!“, слага поредната удивителна майстор Стое. В такава епична сага може ли без удивителни? Дедо ми Петре беше жив, на деветдесет и четири годин”, свидетелства потомственият каменар. “Идва на два пъти от селото да ми дава съвети. Баща ми – на петдесет и шест! Он помага. От село и други помагаха, но си назначих за пръв помощник Гиго Видев Николов и един-двама сродници негови. Хрисана, мойта жена, тя прави обедо на майсторите.”

Скалата е в семейното им землище на “Шипето”. “А, сега да видим дали че се опре”, запретва ръкави Стое и му се иска да награби камъка с голи ръце. “Доизровихме го – продължава той. – Натоварихме го. Направихме десетина крачки – подкараме колата. Още десетина – пак подкараме. Ама не е леко”, бърше потно чело владайският юначага. Бедата е, че вали пороен дъжд.  “Колко път направиме, толко пороя зад нас и пред нас го отнесе. Дъжд. Изпонамокри ни капите”, оплаква се ръководителят на операцията. “Затова – малко по малко. И караме бавно, да не падне камико и претрепе биволите”, описва тактиката той. “Много бавно бързате!”, подвикват нетърпеливи сеирджии. “Търпение требе, возим паметнико на Вазов!”, соломоновски отвръща Стое.

Осемнадесет дни скърца колата от Владая до София. Над нея на върлина се вее националният трибагреник. Столичани я посрещат в началото на Княжевското шосе. Кортежът минава през центъра, след което иде най-трудното. Гробът е на най-високото място, където в древността се е намирал некрополът на града. Там почиват мъртвите на Сердика и Средец, там е положено тялото и на народния поет.

“Дайте! Малце остана!”, вика Стое подир биволите. Добичетата изпъват жили по стръмното към заветния връх. Горе са посрещнати с цветя, музика и “Ура!”. Стое внимателно ръководи разтоварването.

Морената е положена върху циментова плоча, за да не потъне в земята. Върху гранита Иван Лазаров изсича кръст, името Иван Вазов и годините на земния му живот: 1850-1921.

През 1956 г. от другата страна на “Св. София” е поставен паметник на Вазов, дело на скулптора Иван Блажев.

На самата църква пък е Паметникът на незнайния воин със заветния безсмъртен стих на поета:

Българийо, за тебе

те умряха,

една бе ти достойна

зарад тях,

и те за теб достойни,

майко, бяха!

Столичните квартири на поета

Преди вечното си жилище до базиликата “Св. София” Иван Вазов живее на девет места в столицата. Ханове, хотели и квартири под наем подслоняват поета. Първото Вазово обиталище е ханът на Димитър Трайкович в центъра на града. Тук прекарва няколко месеца през 1874 г.  Трайкович е един от основателите на местния революционен комитет. В неговия хан се е укривал Васил Левски.

Вече след Освобождението Вазов за кратко отсяда в хотел “Одеса” на Гушо Тахов. Сградата е запазена, намира се на днешния бул. “Княгиня Мария-Луиза”. После поетът се мести в хотел “Вазов” на чичо си Кирко. Той е бил срещу сегашната Съдебна палата.

В края на 1889 г. на Иван Вазов му дотяга мизерията по хотелите. Отива при близките си на ул. “Витоша” 1. Те са наели къщата на бившия кмет Тодораки Пешов. “Аз – разказва поетът – се настаних с брата си Бориса в горния кат, а майка ми със сестра ми Въла в долния. Брат ми Никола управляваше хотел “Вазов”, в който и живееше. Брат ми Георги беше емигрант в Русия и служеше в Туркестанската област в Асхабат. От там помагаше на семейството. Борис беше ученик в V или VI клас.”

Постройката е паянтова и разнебитена, стените трудно спират ветровете. В тази “къща ветрилник”.

Вазов прави последната редакция на “Под игото”. По разклатеното стълбище се качва Иван Шишманов, който взема романа на части, за да го публикува в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”.

През есента на 1890 г. Иван Вазов отива под венчило с Атина Болярска. “Тя – пише един съвременник – правеше впечатление не само със своята външност – хубава снага от среден ръст, привлекателен поглед на мечтателка, правилни черти и дълга тъмна коса – но и с въодушевената си природа. Тя можеше да се класира между поетичните натури. Беше влюбена тогава, както слушах, в поезията изобщо и особено в поезията на Вазов, стихотворения от когото обичаше да декламира.”

Бракът налага младоженците да сменят квартирата. Наемат къща на ул. “Солунска” 47, до днешната Протестантска църква. Собственикът е Иван Касъров, столичен книжар и издател на Вазовото списание “Денница”. Съсед е младият поет Кирил Христов, който живее при вуйчо си. Кирил, известен със своята заядливост, разказва следният епизод:

“Вазов беше на балкона си, над нашия двор. Аз отидох във вуйчовата библиотека, отворих едното крило на прозореца, който е на няколко метра под балкона, и почнах пламенно да декламирам “Борба” от Ботйов. (Смятаха ме за добър декламатор; излизал бях на сцена.) Санким: “Това е поет, не като тебе!” Ботйов тогава за мене бе космополит. Вазов ме изслуша докрай, после стана и си влезе.”

“Солунска“ 47 е най-конфликтният адрес за Иван Вазов. Проблемът е, че с младото семейство живее майка му Съба. Един ден тя заключва вратата и не пуска повече Атина в къщата. Не била стока! Вместо да си прибере жената, поетът целува ръката на майце си.

След раздялата Вазов се мести на “Солунска” 40 при приятеля Атанас Илиев. Опитва се да забрави драмата и да си върне вдъхновението. “А тя, Вазовата муза – пише Атанас, – в това време особено имаше нужда от насърчение. Аз изпитвах истинска наслада да наблюдавам как се зараждаха и развиваха у поета творбите при вдъхновение.”

Следващата квартира е в центъра на столицата. Високият наем скоро го прогонва и Вазов се мести на ул. “Гурко” 17. Тук е година и половина, докато се строи собственият му дом на ул. “Вълкович” 14. Нанася се с майка си през 1895 г. Писателят Кирил Гривек си спомня:

“В двора на къщата на ул. “Вълкович“, сега “Иван Вазов”, се щураха винаги по няколко бабички – сопотненки, които идеха в София, настояваха, че са от Вазовия род и се настаняваха там на прехрана и спане за дни, понякога за седмици. Никой не проверяваше роднинските връзки на тия неканени гостенки и ако се съди по броя им, целият Сопот заедно с близките села ще излезе все Вазовски род.”

На 22 септември 1921 г. Иван Вазов хапва паница фасул. Прилошава му. Обляга се на стола. Опитва се да вдигне ръце… И издъхва. “Зениците на очите му са големи, разширени, като че поетът е жив и съзерцава учудено светлината”, описва покойника Кирил Гривек.

Къщата е построена през далечната 1895 г. върху наследствено място и с голям заем от 30 000 златни лева. В нея писателят живее най-дълго време, до смъртта си през 1921 година. Още приживе обаче най-естествено Вазовата къща се превръща в културно средище – скъп и чест гост тук е проф. Иван Шишманов, един от инициаторите за превръщането й в музей. Пет години след смъртта на поета, на 28 ноември 1926 година, тя отваря врати като първия български литературен музей. В продължение на 20 години негов уредник е Елин Пелин.

За последен път фасадата на музея е обновявана в началото на 90-те години по проекта „Красива България”, а за сегашния й ремонт заслугата е на Столична община, посочват от културното министерство.

Къщата на Иван Вазов винаги е била своеобразно поклонническо място. В спомените си писателят Стилиян Чилингиров разказва, че след 1916 година сред учениците, които посещавали за първи път столицата, било мода да позвънят на вратата на Вазовия дом и да зърнат, макар и за миг, отблизо или отдалеч, своя любим поет.

„Музеят на националния ни класик е съдбовно място, защото пази и паметта за огромната народна енергия. Тук се спира шествието на запасните и действащи офицери, понесло огромната скръб от подписването на Ньойския договор, за да намери утеха в думите на своя национален поет. Тук през 1920 година в продължение на четири часа под балкона на Вазов преминава всенародна манифестация, за да го поздрави за юбилея му, и в безброя на това изумително множеството са и престарелите опълченци от шипченските боеве, завинаги запомнени в могъщото слово на поета”, казва главният уредник на музея, известната ни поетеса и писателка Мирела Иванова.